четвъртък, 26 ноември 2020 г.

Важни анализи без последващи заключения - 2

1. Като започваш много неща и стигнеш донейде, и решиш: баста! и започнеш други, и после като мине време, и тези недовършените се събират накуп, и започват да те мъчат със своята съвършена недовършеност. 
Прост пример. Решаваш, освен петте интересни неща в момента, да пробваш и балет; не да ставаш балерина, а да се усетиш вътре, да поучастваш в процеса. И стигаш до "Гран батман жете детурне" или даже до "Ферме сисоне" със затваряне на крака в V позиция и виждаш, че после става сериозно, нещата загрубяват и ти се разкарваш под благовиден предлог. Неприятно за всички. И освен това заприличваш на двамата гледащи опера и единият казал: "Как хубаво пее този, нали?", а другият му отговорил: "Е, ако имах такъв глас щях да пея не по-лошо, знам как се прави"
2. А има хора, които като започнат едно нещо (максимум две неща) не спират, докато не го завършат. През това време малко ходят като зомбита, но явно така трябва. Външно са почти неразличими, напълно нормално си изглеждат. Но само ги попитай нещо и ще чуеш: "Съответно, неизбежно е да расте търсенето на имитационни модели за изпускане на парата в относително контролирано русло"
И как да го разбирам това?
3. Мисля обаче, че в ареала на отношенията, незавършеността е нормалното състояние на човек. Поне докато е жив, няма завършване. Защото: "щастлив край не съществува - ако е щастлив, не е край" (Жванецки). А може и ревърс: Щастлив край не съществува, ако е край - не е щастлив
ил.: Shintaro Ohata

сряда, 25 ноември 2020 г.

Важни анализи без последващи заключения

1. Прегледах доста ваксини за да избера коя да си сложа, защото скоро ще станат достъпни и всеки ще бъде поставен пред тежък избор. Не е необходимо да ме предупреждава лекар, че всички те ще ми изменят генома - някои направо си го пишат в листовката ("Извиняваме се за безпокойството, но ние ще Ви изменим генома. Децата, които ще Ви се родят след ваксинацията няма да приличат на Вас външно, а и вътрешно - ще са доста по интелигентни от Вас" и т.н.). Други фармацини (италианската ваксина) не го пишат директно, но грубо, (макар и поетично) ни го намекват: "Съдбата я избира Провидението, но след ваксинацията това няма да има особено значение за Вас". В крайна сметка, избрах три, с най-добро съотношение цена/качество. Ще си ги сложа последователно или паралелно, това няма особено значение, както споменаха в една от листовките
2. Поне три същностни неща изгубихме безвъзвратно - рецептите на лактата, на кръц-кръца и на му-то. Говоря за оригиналните рецепти, идващи от древността и съществували докъм края на 20 век. Бръкнете сега в средностатистическата бонбониера и стиснете в шепата - това същата лакта ли е? Не. А кръц-кръцът? И той различен. Всичко в шепата ви е обезмислено

събота, 21 ноември 2020 г.

Строго охранявани влакове

1. Реших, че защо да си купувам Храбал, като мога да гледам "Строго охранявани влакове"(1966) на Менцел - все едно, сценарият са го писали двамата и ще мога след това да казвам, че съм чел Храбал. После благодарих хиляда пъти на съдбата, че ме е насочила именно към този хиатус, вместо към множеството други в waiting-листата ми. Усещането за възторг и гениалност е примерно същото като от “Любовта на русокосата” на Форман
2. Знам, че не е хубаво така, но винаги - гледаш, гледаш и си казваш: “Хоп! Франц К!”, след малко пак - “Хоп! Ярослав Х!” и т.н. Но няма как - вътре явно прозират двамата велики чехи - съноподобно е, погледът постоянно кове на детайлите, скрити смисли те дебнат отвсякъде и това на фона на бодър абсурдистки хумор с характерните хашекови дебелашки приплъзвания. Да не говорим, че е пълно и с дневни красавици (Луис Б.), които всъщност и предпоставят действието. Дружки-демиуржки са ми те
3. Ето един задкадров монолог за да добиете впечатление:
“Моят дядо Вилем беше хипнотизатор. Целият град виждаше в това му призвание стремеж да не се занимава с нищо.
Прадядо ми Лукаш се е сражавал на Карловия мост в Прага, където студентите замеряли войската с павета и му счупили крака. Оттогава той получавал по един дукат на ден и нищо не работел. Всеки ден си купувал бутилка ром и пакет тютюн. Ходел там, където се събират работници за да им се подиграва. Поради това, поне веднъж годишно, те го пердашели яко. През 1930 г. някакви каменари го пребили от бой и той умрял.
Аз пък изкарах курсове и ще ставам ръководител-движение. Целият град знае, че ставам ръководител-движение, за да не върша нищо, също като моите деди. Цял живот ще си седя на перона и ще си размахвам "слънчогледа", докато другите се изтрепват от работа.”
4. Някъде прочетох, че филмът бил трагикомедия. Глупости, толкова е истински - нормална трагедия си е

неделя, 15 ноември 2020 г.

Заксенхаузен

1. Като повечето хора - знам как трябва, но слабо си представям как е. Например, отиваш в Софийска градска да видиш една изложба, която те е заинтригувала. Естествено, в петък следобед съм като пустинна роза - откъм посетител няма много хора (ако трябва да съм честен - няма никого). Във фоайето обаче, ме дебнат един чичак и две лелки, чието кредо оценявам като слабо свързано със съвременното изкуство и които ми извикват в хор: "На дезинфекция!"
2. Знам, във всеки храм, пък бил той и на изкуството е редно да има весталки (можеше наистина и без мъж, но трендът!) и приятно удивен започвам да се събличам. Припомням си трети курс - винаги говорим за триадата "дезинфекция - дезинсекция - дератизация". Знам как е - весталките ще ме намажат с благовонен дезинфектант, весталът ще ми сложи дрехите в автоклава, а за плъховете - очевидно тримата ще ме напръскат с мишемор
3. Обезчистен по този начин, (и гол!) ще напусна нартекса и ще мина в залата (кораба), за да разгледам експозицията. Срещата с изкуството (както и с пациента) поне от Фуко насам, винаги е силно еротизирана, no way
4. Това, което ме уби обаче, е че поискаха и да си премеря температурата. Човешко е, случва се с всеки - след като си издържал ред унизителни събития в името на сравнително висока цел, изведнъж се случва нещо мъничко, което ти прелива чашата и безапелативно ти се приисква или да умреш веднага или, в моя случай - да се отдалечиш от мястото на травмата изключително бързо
5. Не е сложно, това е срамът от себе си, че си станал участник в нещо срамно. Освен това - първо - всяка сутрин ми я мерят и второ - ще си я вдигам и свалям когато на мен ми е кеф, рискове поемам всякакви

*рис.: "Кораб"

събота, 14 ноември 2020 г.

Сегашно перфектно продължително

Една история от последния, недовършен роман на Дъглас Адамс “Сьомгата на съмнението” (The Salmon of Doubt), 2002, преводът е на Росица Панайотова

Бисквитите
Това се случи с действителна личност и действителната личност съм аз. Бях на гарата. Беше април 1976-а в Кеймбридж, Великобритания. Бях подранил за влака. Не бях прочел правилно разписанието. Купих си вестник с кръстословица, кафе и кутия бисквити. Седнах на една маса. Много ви моля, представете си сцената. Много е важно да си я представите с всички подробности. Ето ги масата, вестникът, чашата с кафе и кутията с бисквити. Ето го и човекът от другата страна на масата, съвсем обикновен мъж с костюм и куфарче. Изобщо нямаше вид на човек, който ще извърши странна постъпка. Но той извърши следното: изведнъж се наведе напред, взе кутията с бисквити, отвори я, извади една бисквита и я изяде.
Ето това е нещо, с което, бих казал, британците се справят много трудно. В наследствеността, семейната среда и обучението ни няма нищо, което да ни научи как да се справим с някой, който посред бял ден ти яде бисквитите. Предполагам се досещате какво щеше да стане, ако това се беше случило в южен Лос Анжелес. Стрелба, хеликоптери, Си Ен Ен, знаете как става… Но в крайна сметка направих онова, което би направил всеки англичанин с неблагороден произход: игнорирах го. И се зачетох във вестника, отпих глътка кафе, опитах се да разбера нещо от статията, не разбрах нищо и си помислих: „Ами сега какво ще правя?“
В крайна сметка го измислих: „Нищо. Ще се наложи да го преглътна“ и с всичка сила се опитах да не забележа факта, че кутията вече е мистериозно отворена. Взех си една бисквита. Реших: „Това ще го постави на мястото му“. Но това не го постави на мястото му, защото само след секунда той го направи отново. Взе си още една бисквита. След като не го бях споменал първия път, сега повдигането на въпроса ми се стори още по трудно. „Извинете ме, нямаше как да не забележа…“ Искам да кажа, че не става.
Така изядохме целия пакет. Като казвам „целия“, имам предвид, че вътре имаше не повече от осем бисквити, но изяждането им продължи сякаш цял живот. Той вземаше една, аз вземах една, той вземаше една, аз вземах една. След като ги свършихме, той стана и си тръгна. Е, разменихме си многозначителни погледи и той си тръгна, а аз въздъхнах с облекчение и се успокоих.
Влакът ми пристигаше всеки момент и аз отместих недопитото си кафе, изправих се, събрах вестника и видях под него моите бисквити. Любимият ми момент от цялата история е, че през последния четвърт век из Англия броди един съвършено нормален човек, който може да ви разкаже съвсем същата история, само че без поантата накрая.

Из реч, произнесена пред „Ембедид Систъмс“, 2001

понеделник, 9 ноември 2020 г.

Лекция

1. Изкарах пак една гетсиманска нощ. Спях или не спях, но все едно в съня ми се промъкваха частици реалност. Появи се покойната ми леля. Тя винаги е твърдяла, че по природа съм добър човек и даже с известни способности - да правя не каквото трябва, а каквото си искам, да дружа не с когото трябва, а с когото си искам. "Но главното при теб - казваше тя - е, че можеш систематично да вършиш глупости, преструвайки се, че не различаваш добро и зло". Нейният подход (“Първо разобличи злото, чак после познай доброто”), винаги ми е бил абсолютно чужд. Даже и досега
2. Вместо в обичайната си роля на поддържащ артист, неочаквано се бях озовал в огромна аудитория пълна със студенти, на които тя настоя да чета лекция, без да имам никаква представа за темата. Генерирах няколко уводни фрази на псевдонаучен волапюк и внезапно си изясних, че ще им говоря за “двете съвършено различни значения на понятието "differance" у Ж. Д”. Това, че вече имам тема ме успокои, докато не открих, че чета лекцията си на френски - език, който познавам слабо, предимно от произведения на Илф и Петров и от няколко субтитрирани филма с Катрин Д.
3. Напрягайки се страшно, успях да им обясня, че знанието е “сомасемантично”, съединявайки, според мен доста сполучливо, “сома” (тяло) и “сема” (знак) - слава богу, интернационални термини. После затънах в неразбираеми подробности - един проверен начин да не могат да ти контролират езика, а оттам и съдържанието
4. Но бях абсолютно убеден, че лекцията мина добре. След като им казах “фин” - надписът, наследен от магията на френското кино, студентите се изнизаха край мен с лица, които бих нарекъл “просветлено-благодарни”. Можех вече да започна да се наслаждавам на разкошната смес от удовлетворение и нарцистична анестезия за чуждото страдание, но леля ми пак се появи (седяла е в залата?). Без капка укор или злорадство ме помоли преди да изляза иззад катедрата да се наметна с нещо, защото “да, ние сме роби на случая, но не трябва да се прекалява”. Какво да се намятам, по-скоро трябваше да обуя нещо - бях гол под кръста

* на сн.: красива юзина

понеделник, 2 ноември 2020 г.

Имерсивно

 Скоро търсих останки от поредната римска крепост в района; намерих мястото по координати, иначе на върха имаше само следи от ров. Археолог сигурно би забелязал и следи от градеж. Но: нито една сребърна монета, да не говорим пък за златна. Нито ритон, нито статуетка на жена от мезолита, която впоследствие да нарека "Трънската Венерка"


Височината обаче се оказа стратегическа - контролирах много добре шосето и пръв забелязах врага - многочислен, рекогнисциращ се, вълнен враг