Не (Да)

1. Разбира се, че с П. ми беше много по-интересно, въпреки че и сестра му ме привличаше с отрязания безименен пръст на лявата си ръка - П. и го бил оперирал като били съвсем малки и си играели на хирург и пациент. Семейството обитаваше две стаи на тавана, до които се стигаше по тъмен коридор; там ловко трябваше да избегнеш детската количка, шейната и най-вече масивният прашен сандък, слабо очертан в тъмнината и напомнящ неземната Кааба. Явно родителите им не се решаваха да го махнат и аз имах смътна догадка, че по някакъв начин той ги пази от нещастия. Беше заключен с катинар с отдавна загубен ключ, П. не знаеше какво има вътре, но предположенията ни бяха доста завладяващи

2. П. твърдеше, че ключът не е изгубен и разказваше достоверна история, как баща му го сложил в кристално ковчеже, което положил в по-голям, вече не кристален, а оловен ковчег и после, с помощта на познати моряци (баща му работеше в пристанището) го спуснали на дъното на океана, доколкото знаел - в района на Марианската падина. Наскоро там имало експедиция с батискаф (не заради ковчега, а с друга, научна цел) и покрай останалото, мернали и ковчега - там си бил, на дъното.

3. Как съм го гледал, докато ми е разказвал тези истории? “Не, каза ми един път той - виждам, че не ми вярваш. Не мога да разказвам повече, когато виждам, че не ми вярват”. Неудобна пауза, поклащам леко глава, за да покажа едновременно недоверие и уважение. В крайна сметка, невярващият винаги губи, докато не открие, че главното във всяка история не e достоверността и

* скитска пантера, 7 в. пр. н.е.

Пак за Джармуш

1. Гледах наскоро "Патерсън" на Джармуш и малко се успокоих. Бях се отчаял от него в последно време - започнаха едни зомби истории, едно хабене на Бил Мъри и на Тилдата - вампирясал е гадният водолей, помислих си. Нищо лошо, всекиму се случва понякога, но аз къде съм в тая вселена?
2. Обичам зомби истории, но не и концептуалните. Искам зомбитата да настъпват в омерзителни редици срещу зрителя (т.е. срещу добрите) и да издават онези противни звуци, и добрите да ги съсичат с мечове и брадви, и замалко да не успеят, но в последния момент все пак да успеят, и после малко роуд-муви, и хоп - ново свърталище на проклетите твари, и пак ги почват с мечовете. И да - отвреме-навреме някой не внимава достатъчно, вампирясва и се налага да го убият. Обикновено това е един от най-готините партньори и този номер с наложителното убийство на най-добрия ти приятел ме кара малко да се плаша от себе си
3. А Патерсън е превъзходна история от тези дето външно не се случва нищо, а вътре кипят процеси, които ти се предлага да изследваш, най-добре с метода на свободните асоциации и без никакво отлагане да ги сравниш със своите (процеси). 

Истински Джармуш - парадокси и странни смешки отвън и меко до средно валпургианство отвътре

Ф-ти

1. На кухненския ти балкон има най-различни дребни предмети. Някои трябва да бъдат изхвърлени, други може някога да станат полезни, трети са откровено вредни, но някак са успели да се вградят във велтаншаунга ти и не можеш да рискуваш да ги метнеш. Сами по себе си, те образуват колекция от ненужни неща, която погледът ти композира всеки път различно. Затова и не знаеш как ще изглеждат утре. Може да се окажат следи от някакъв личен Златен век, или да ти напомнят за колекционера на Фаулз или просто да ти послужат за временен плен - онова задължително забавяне в действията на героя по средата на вълшебната приказка
2. Писането на дневник (сега - блог) малко ми прилича на дефрагментация на диск - минаваш по концентричните кръгове на паметта си и намираш забравените в различно време парчета. После ги подреждаш където им е мястото и така ще имаш по-бърз достъп до тях, когато ти потрябват. Достъпът никога не става по-бърз, но затова пък ти не ги и търсиш особено. Значи операцията е имала чисто терапевтичен ефект.
3. Ако човек невнимателно се вгледа в себе си, увлечен от идеологията на колективното самодоволство, вероятно ще забележи, колко е готин. Ако истински се вгледа в себе си, ще забележи, че е в опасна близост до Свещеното безумие. Ако не се уплаши, значи има много яки нерви или отчайващо слабо зрение

* п-ов Пелион, Greece

* Винаги си първа ти на тоя свят

Ако попитате психотерапевта си как се готви супа:

- Всеки може да приготви супа. Трябва просто да излезете от зоната си на комфорт, да застанете до печката и да започнете да готвите. А защо не си зададете въпроса "защо точно супа?" и "защо точно сега?"
- Сигурно сте прав. А какви продукти са необходими?
- Продуктите за всяка супа са уникални. Вземете тези от тях, които ви подсказва вътрешният глас и започнете да готвите.
- Можете ли да ми опишете процеса на готвенето стъпка по стъпка?
- Тук няма универсални рецепти. Вие трябва да си кажете: "Да! Аз ще сготвя най-вкусната супа на света"! И стъпка по стъпка да започнете да я готвите. Помнете: пътят от хиляда мили започва с първата крачка.
- И все пак, с какво да започна?
- Започнете с взимането на решение. Най-важното е да си поставите конкретна цел. Вие трябва ясно да формулирате целта си: супата трябва да бъде приготвена. Навиците и уменията ще се появят сами.
- Не ми става много ясно. Какви действия трябва да предприема, за да приготвя супата?
- Всяка супа е опит за промяна. Не чакайте чудо или вълшебна пръчка. Просто застанете до печката и не се страхувайте да експериментирате. Вие трябва да намерите решението сам.
- Какво бихте пожелали на начинаещите готвачи?
- Да вярват в себе си. Това е най-важното.

* Алиса, Кондорът и Лигавата костенурка, худ. Anthony Brown

Поредните версии

1. Нито е ново, нито е сложно: човек е изтъкан от различни, взаимодействащи си истории (“екология от истории” на Бейтсън) - чути, видяни, преживяни. Ако в теб са вплетени повече хубави истории отколкото лоши - ти си готин, ако съотношението е друго - не си. Останалото са рационализации (“не си много готин, но не си и чак толкова лош” или “сега не си готин, но при други обстоятелства ще си” и др.).
Интересен проблем са хората запълнени догоре със скучни истории, но предполагам, че за тях в рая/ада ще има отделен казан (пълен с отровни благовония в единия случай и с лесновъзпламеним катран в другия). Дотогава - търпение и късмет. Естествено, моята теза е труднодоказуема в този формат - изисква твърде много текст, а ние помним Паскаловото: “Ако имах повече време, бих го написал по-кратко”. Знам, приемането на реалността винаги е било голям проблем по нашите земи, но в доверителен разговор мога да излъскам тази си идея до аксиоматичен блясък
2. Гледах едно филмче за Кант, в което за 10 минути ти обясняват какво е имал предвид и разбрах, че се бил опитвал да отговори на три въпроса. Два от тях си ги задавам постоянно (“Какво съм длъжен да направя?”и “Какво мога да позная?”), но третият ми е доста загадъчен: “На какво смея да се надявам?” На какво да се надяваш, наистина - ходиш постоянно като отвързано оръдие на галера (Генис). Това шега ли е?

* На снимката: първият електрически уред на Sony - оризоварка, 1946 г.

Fr.

1. Колко би било хубаво езикът да има край. Примерно - учиш английски цял живот с един и същ учител и в един момент, ти си на 72, а учителят на 91 и той ти казва: “Край, братчед, езикът свърши, ти го изучи целия”. И така стоим и мълчим - какво да си кажем - езикът е свършил. Мълчим, мълчим и по едно време той: “А я ми кажи как е стол на английски?” Изпитвал съм нещо подобно, но не точно с английския
2. Според Павзаний (цит. по Бодриар: “Пароли”), Нарцис имал сестра-близнак, пълно негово копие - с еднакви лица и прически, еднакво облечени, ходели заедно на лов и навсякъде. И ето, че Нарцис се влюбил в сестра си и когато тя умряла, той започнал да ходи при извора и въпреки че разбирал, че в него вижда само отражението си, все пак било утешение като си представял, че вижда не себе си, а че пред него е образът на сестра му

худ.: Edward Coley Burne-Jones, "Спящата красавица"