1. Когато се окажа в чужд южен град, винаги се оглеждам за ботаническа градина. Обичам ги - спокойни зелени острови - контрапункт и щит срещу налудната енергетика на туристическите потоци отвън. В Лисабонската (или Барселонската, или някъде в Малта, има ли значение - всички са ми смесени) имаше малка опашка, беше много горещо и отпред се разхождаше продавач на сламени шапки, Вече си бях купил от другаде, пазарейки се вероятно на италиански, защото отчетливо си спомням, че използвах “прего”, “чинкуаченте” и “ристрето”. От някакви тръбички край стената пръскаше воден прах и веднага се усетих, че в него е разтворен халюциноген или колумбийска бурунданга, която те лишава от воля. Наричат я и ”дяволски дъх”
2. Пред мен стояха три приятелки, мисля французойки - наситено оковани в тежък лукс - Сен Лоран, Вюитон, Диор и др. Може да не са били французойки, но с такъв аутфит, си длъжен да говориш на френски. Вътре веднага се насочих към чемширения лабиринт, където се загубих, но нали това е целта на всеки лабиринт - да те загуби
3. В лабиринтите прекарвам дълго. Обикалям из геометричните коридори на контролирана чемширена заблуда и като в автоматичното писане на Бретон - изплуват куп нереализирани идеи, кимват ми и плавно потъват обратно
4. После видях къс от римска колона и каменна пейка до нея. Седнах и явно се превърнах в арт-обект, защото група китайци започнаха да ме снимат с телефоните си, очевидно възприемайки ме като част от монумента. Почувствах се полезен и античен
