А ла гер, ком а ла гер

1. Старателно избягвам алибито на неведението, но какво мога - само да наблюдавам сладостния Армагедон на Старците-управници - единият във впечатляващ опит да разпростре вътрешният си ад върху всичко наоколо, а другият, почесващ топките си с ням въпрос “Дали пък наистина ще успее?”
2. Наскоро гледах кратко видео относно процедурата на украинските служби за опознаване на телата на убитите руски войници. Първо от бойното поле се събират труповете. Проблемът е, че много от лежащите край взривените танкове и БМП-та са силно обгорени и на части - не винаги е ясно коя на кого е принадлежала. Събраното се слага в черни десетдоларови чували (коментаторът наблегна на това) и се занася в едно хале, където екипите започват процедурата на идентифицикация. Първо ги фотографират, което е безсмислено, защото повечето нямат лица.
После ги претърсват за документи, военен жетон (повечето нямат такъв) и лични вещи, по които близките биха могли да ги опознаят. След това, униформата се разрязва по крайниците за да открият и снимат евентуални татуировки, които също биха помогнали. Съдържанието на джобовете е интересно: повечето мъртви са успели да ограбят пари и дребни скъпоценности от местните, един особено обгорял труп освен пръстенчета, гривнички и тесте банкноти, беше прибрал и вибратор, което изобщо не впечатли мълчаливите сътрудници, докато на мен ми стана смешно. След като всичко е готово и протоколирано, тялото се премества в бял термоизолиращ (40-доларов) чувал и се натоварва в хладилен вагон. По-нататък не знам какво се случва, но се оплакаха, че предаването е доста затруднено (руснаците не си ги искат, за да не изплащат обезщетение на близките)
3. Представих си за момент миризмата и как никой няма вина за това

* сн.: Тасос, гръцка подводница

Арома

Не мога да спра да ги харесвам (американците). Какво животворно съчетание на еротика и смърт. Американски календар от 1945. Социална реклама информира населението да е нащрек, ако врагът (в случая - японците) му пусне отровен газ. За всеки месец девойка ни учи как да разпознаваме бойните отровни газове (БОВ) по мириса и да не използваме противогаза си за Хелоуински купон. Мила детска загриженост.

Два плаката по темата. Научих и две нови думи: "musty hay" - гнило сено

Един разказ

1. С един приятел обсъждахме какви три желания да си поискаме от евентуална Златна рибка и през цялото време се чувствах гузен, без да знам защо. После попаднах на “Маймунската лапа” - разказ на Уилям Джейкъбс от 1902 г. (разказът е преведен у нас) и май разбрах нещо. Стилът ми напомни По, а аз съм му верен фен (поист?, поанец?, феминитив: поистка, поанта)

2. Да преразказваш разказ е перверзно, но частично може: един амулет - изсушена маймунска лапа изпълнява три желания, но по странен и твърде зловещ начин.
Първото желание на семейството, получило лапата, е да им паднат отнякъде 200 лири да си платят ипотеката. През целият ден не се случва нищо, но вечерта идва служител на фирмата, в която работи синът и им съобщава, че той е загинал, засмукан от някаква машина, но те ще им изплатят 200 лири като компенсация. По-нататък става още по-ужасно, но който иска може да си го прочете и сам.
3. Изобщо, с тия непозволени желания и намеси, винаги нещо не е наред

* сн.: Brooke DiDonato

Прагматиката

1. Скоро слушах едно интервю и там човекът каза, че жанрът на мемоарите, описващи ужасните преживелици на автора (напр. затвор, война, концлагер), почиват на убеждението, че хората ще прочетат за това и ще си кажат: “Боже, какъв ужас, няма да го допуснем повече”. Усещането, че е достатъчно да им разкажеш и те вече никога няма да го повторят, се оказва заблуда. Всичко описано се случва отново и отново
2. После си помислих и за един друг жанр - книгите по философия (кой ли чете философия, вместо фийда си) - поне те, не помагат ли? И примерно, ползата от неокантианците дали е същата като от кантианците, за да избегнеш злото?
3. От друга страна, философията има поне една съвършено практическа мисия: да пречи на хората да живеят, без да идват в съзнание. Но същото се опитва да направи и мемоаристиката. И същото се опитва да направи и цялата литература. И рисунките, и музиката. И статуите, и театърът. Естествено, без телевизията

сн.: Martha Haversham