Танцът на думите

1. Интересна е версията за етимологията на “личност” - от “лице”(“просопон” - маската на актьора в древногръцкия театър) към “глас”(“per sonare” - "звуча през" - отворът за устата в маската на актьора в Др. Рим). Значи последно гласът, т.е. думите
2. Любимият ми италиански философ Агамбен (а други и не познавам) в “Голотата” цитира Епиктет за отношенията актьор - маска:
“Те се характеризират с двойно напрежение: от една страна актьорът няма право да избира или да се отказва от ролята, дадена му от автора, от друга - напълно да се отъждестви с нея той също не може. Помни, пише Епиктет, че ти си актьор в пиеса, която поставя режисьорът. Ако той пожелае да я направи кратка - ти си актьор в кратка драма, а ако поиска да я направи дълга - то в дълга.
Ако той поиска ти да изиграеш роля на бедняк, изиграй я добре, както и ролята на сакат, началник, плебей. Твоята работа е добре да изпълниш дадената ти роля, а кой да я избере за теб е воля на друг (Енхиридион, XVII). Но актьорът, (както и мъдрецът) не трябва напълно и изцяло да се уподобява с ролята си, да се слива с персонажа. “Скоро ще настане време - отново ни предупреждава Епиктет - когато трагическите актьори ще мислят, че техните маски, котурни и влачещи се одежди са самите те (Беседи, I, XXIX, 41)"
3. Кога “скоро”?

* Илюстр.: Рисунка на танцьорка от гробницата на кралица Хатшепсут, ок. 1450 преди Хр. Спорят дали е танц или показва йога. Танцува, не виждат ли динамиката?!

Волният

1. Неведнъж съм се питал какво имат хората предвид с израза “да си затворя гещалта” и наскоро, воден от чиста интуиция опитах да затворя един. В гимназията си бяхме измислили коктейл - боза с оранжада (бозоран) и си ни харесваше, нали си е наш. Оттогава ми остана носталгия (жажда) по онази ексцентричност и свобода, която изпитвах, пиейки крафтовия бълвоч. Скоро реших да пробвам с швепс и боза, за да изпитам пак същото и да ми се затвори гещалтът. Питието беше неприятно, нищо не изпитах, нищо не ми се затвори
2. - Аз пък, навремето си мечтаех - каза един приятел - да съм като Питър Фонда в оня филм - яздя си Харлито с развята коса на път за Марди Гра или поне да съм като Гойко Митич - препускам си из прерията с лъкa - един малък Ташунка Витко раздаващ справедливост. Но после дойде време да започна работа

* сн.: сцена от Фотоувеличение на Антониони

В-ната 1

1. Когато злото излезе наяве, то се оказва по-ужасно отколкото си си го представял. То е грозно, криво, варварско, вони и на човек му става гнусно. Учуден е от безсилието си и че му се налага да търпи всичко това. Отвратен е от абсурда и от опитите си да избяга от реалността натъпквайки се с още повече реалност, която после ще повръща, за да се натъпче отново. Не помага и нарцистичният драйв (обичай себе си и се надявай, това да е взаимно)
2. В “Чумата” на Камю, най-симпатичният персонаж за мен е чиновникът Гран, който пише роман, но не може да го започне, защото не успява да доведе до съвършенство първата си фраза (“В едно прекрасно майско утро една стройна амазонка…” и т.н.). И наистина - в един абсурден свят, по време на чума, лошо ли е поведението ти да съответства на неговата абсурдност? Не е ли естествено това състояние, когато започнат да се случват неща отвъд пределите на разбирането ти?