Комична история с магнити

1.През 80-те, когато се заговори за конверсия и руските военни заводи започнаха вместо балистични ракети да произвеждат сенокосачки, на един московски институт му потрябвали силни магнити. Уговорили се те с някакъв секретен завод /доскоро правещ атомни подводници/ и командировали двамина научни сътрудници, да донесат 30 кг феромагнитни парчета.

2. Пристигнали те в градчето и веднага кацнали в завода. Работягите, като разбрали, че са дошли само двама, без товарачи, без камион, ги изгледали странно, но нищо не казали. Директорът също изглеждал малко обезверен като ги видял така. Само попитал, наясно ли са, че заводът произвежда най-силните магнити в света. "Аре сега, казали иронично интелектуалците, на нас всичко ни е най- най, аре стига с тези имперски архетипи". Директорът не разбрал нито дума, но станал още по-мрачен.

3. Магнитите били сложени в дървено сандъче, овързано с лента, на която имало и дръжка, така че, било доста удобно за носене. Пичовете тръгнали към гарата. Досега, никой от тях не си бил давал сметка, колко много желязо използва човек в бита си. Като начало, към съндъчето полепнали кабъри и още някакви дребни метални боклуци от улицата. После се появил метален електрически стълб и човекът, носещ сандъчето моментално бил дръпнат и залепнал за стълба. Приятелят му го отлепил, но сега пък някаква тьотка се появила отнякъде и залепнала за тях със закопчалката на чантата си. Тя не била стълб, затова им вдигнала страшен скандал. Някак си успели да я отлепят и сложили сандъчето на земята, да си починат. През това време, единият учен разузнал пътя към гарата и съобщил на другаря си, че по маршрута няма опасни метални обекти.

4. Искали да продължат, но - баси късмета, били сложили сандъчето върху канализационен люк. Сандъчето било 30 кг, а капакът - около 60 кг и те изпитали известни затруднения да вдигнат конструкцията и да я разделят.

5. Междувременно, минаващ наблизо милиционер, бил привлечен от извратения /според него/ начин да крадеш канализационни люкове и се приближил да ги арестува. Това било лош ход, защото се оказало, че по един милиционер има страшно много метал. След като му обяснили какъв е проблема и му върнали пистолета, кокардата на шапката, колана, значката и други, по-маловажни предмети, той ги пуснал да си ходят, но тръгнал с тях на дистанция, за да се убеди, че ще се качат на влака.

6. По пътя към гарата имали само още един дребен инцидент - някакъв мъж им се залепил с часовника си, но бил много пиян и не забелязал нищо странно.

Във влака - също е смешно, но стана много дълго.

Деформация 1

1. Непрекъснато се опитвам да избягвам патосните хора. Разпознавам ги от 5 морски мили. Горе-долу се научих да им парирам емото и да се хиля съпричастно на радостите им. Как изглеждат: неспокойно пулсиращи аутодидакти, ръсещи непрекъснати серии от дребни лични открития. Без намек за личност, но отстрани стърчат множество псевдоподи. Не ме възбуждат изобщо.

2. Поставени под заплаха са незаменими. Това е хранителната им среда - страхът. Колкото повече ги е шубе, толкова по-патетични стават и толкова по-услужливи са.

3. Как да им всеем страх? Сутрин, веднага след ставане ги обсипваме с парадоксални изказвания. Парадоксът блокира естествеността им и те започват да се държат по безопасния си начин, т.е. патосно.

*на снимката: От всички търсещи, предпочитам вече намерилите

/безтегловна стена в Мед. академия/

Две трудни ситуации

1. В автобуса се качи странна двойка. Лошо облечени мъж и жена на около петдесет. Приличаха на хетеросексуална двойка водопроводчици. Жената беше с раница на гърба, от която стърчеше пластмасова тръба. Веднага застанах нащрек. И с право - след секунди, тя грациозно се извъртя и аз успях да запазя дясното си око, само защото реализирах характерна за 70-те чупка в кръста.

2. Освен раницата, жената носеше и сандъче от тези, дето са за инструменти. Тия са тежки сандъчета, предлагали са ми да понося такова, та знам. Мъжът не носеше нищо, но затова пък, дискретно придържаше партньорката си, за да не рухне върху останалата публика.

3. Тези двамата изглеждаха толкова нелепо, че изобщо не можах да си ги обясня. Опитах мислено да реконструирам отношенията им, но не стана. Вероятно най-качествената интерпретация би дал специалист от техния кръг. Хващат някой водопроводчик и го питат:

- Какви са тези, господине?

- О, това е двойка водопроводчици след работа - семеен бизнес е.

- Не е ли редно мъжът да носи тежестите?

- Според нашите вярвания - подхваща водопроводният сладкодумец, ако по време на работа, жена се докосне до щранг - чакат те големи неприятности. След работа е обратното - мъжът не трябва да докосва чугунени и други заготовки и муфи.

Ето какво било. Нищо сложно, оказва се.

4. Втора история. От Дарик ми се обадиха, да съм коментирал някакво убийство. Жената настояваше, че съм чул за какво става дума. Не, не съм - не чета Бг периодика, не гледам /плувам в/ Бг канали. Длъжен ли съм да знам? Тя знае ли как се рехармонизира джаз пиеса? Аз - да.

5. Какво точно знам за убийците? Нищо, защото досега не съм убивал. Не е ли по-логично, да помолят някой сладкодумен убиец да интерпретира случая? Аз ще трябва да се вживявам, да влизам в образа, да говоря глупости, етц. А убиецът е специалист, той е вече в образа!

* на снимката: нещо водопроводно

Фантомните майстори от осмия етаж

1. Понеже акустиката ме влече и като наука и като практика, винаги одобрявам, когато съседите пуснат някоя машина в събота, 9 сутринта, за да си направят подобрение вкъщи. Обединявам тези агрегати с общо име - "бормашини", но знам, че групата е нееднородна и вътре влизат всякакви екзотични устройства. Заслушвам се и опитвам да си запиша някои идеи, в тези случаи.

2. Днес, събота /9 сутринта, разбира се/, тия на горният етаж започнаха нова серия експерименти за облагородяване на бърложката си. Пуснаха особена нискооборотна машина, която произведе най-пленителния шум, който съм чувал досега. Пей давам да я видя и да разбера спецификациите и. На моменти, звукът напомняше уред, с който Инквизицията вади джигера на заподозряна вещица. Това е високоамплитуден, нискочестотен звук.

3. След миг, оборотите се качиха, звукът стана весел, но не безгрижен, а с намек за деловитост. Получих леко стържене в стомаха и се замислих да изям нещо, за да туширам мъката. След кратко затишие, фантомните майстори от осмия пуснаха смело машината, но пак не на пълна мощност. Звукът вече беше висок, стърженето доби лек оттенък на цвилене и не знам защо, ми внуши тщеславие. Последва тишина, която определих като злокобна. Усетих, че фантомите се съвещават и замислят нещо коварно.

4. И наистина, стана десет и те спряха да се боят от каквото и да било. Дойде часът на най-фините дупки. Звукът, който сега генерираха, бе силен, виещ и малко напомняше плач на изгладняло кърмаче. Бръкнах с пръст в устата си, за да се уверя, че зъбите ми са там.

5. Но стига печал. Аз самият предпочитам ниските честоти. Някак си много мъжко е. Сценарият е следния: няколко включвания на десетина херца, ниско, матово, като от преизподнята, усещаш го повече като симптом, отколкото слухово. После няколко силни удара с Канго по стената с послание: "Нашият свят свършва, сополанко, за твоя не знаем". После тишина, последвана от 3-4 много кратки високочестотни включвания с послание: "В ръцете си ни, лошо момче, не планирай нищо за днес".

6. Ето така, някак си.

* на снимката: две кърмачета от витрина на Витошка /от тази сутрин са/.

Липсващото мастило

За да не ме довърши битовизмът, пак малко Жижек.

/Welcome to the Desert of real/

1. В един стар виц, от несъществуващата вече ГДР, немски работник отива на работа в Сибир. Знаейки, че цялата му кореспонденция ще се перлюстрира, той казва на приятелите си: "Нека въведем едно правило: ако получите писмо от мен и то е написано със синьо мастило, значи всичко в него е истина, ако е с червено - всичко е лъжа".

2. След месец, приятелите му получават първото писмо, което е написано със синьо мастило. Немецът шрайбен:

"Тук всичко е прекрасно - магазините са пълни, храна има в изобилие, живея в голям и добре отопляван апартамент, по кината вървят западни филми, не липсват и красиви, навити мацки. Има само един недостатък: никъде няма червено мастило."

3. Жижек коментира: въпреки, че работникът не може чрез уговорения способ да даде знак, че написаното е лъжа, посланието му, все пак е коректно разбрано. Как? Като вкарва правилото в част от текста. Очевидно, тук имаме типичен проблем на самореференцията: след като писмото е написано със синьо, не трябва ли всичко да е истина? Да, но самият факт, че липсва червено мастило е знак, че писмото би трябвало да е написано именно с червено мастило.

4. Целият фокус е, че споменаването за липса на червено мастило по магазините, създава ефект на истина, независимо от буквалната му истинност. Даже, ако имаше червено мастило, лъжата за това, че такова няма, би била единственият начин да се предаде истинно послание, в специфичните условия на цензурата.

5. По нататък следват интересни разсъждения за идеологията, свободата, етц. и парадоксът според Жижек е, че: "ние се чувстваме свободни, защото не ни достига езикът, с който да артикулираме нашата несвобода".

6. Свършвам с Жижек. Не винаги, но често.

* на снимката: Графити върху пързалка за скейтборд

Angel A

1. Вчера сутринта направих един абсолютно забранен завой, като излизах на Каблешков и Бог ме наказа веднага. Наказанието бе във вид на красив Мерцедес металик, който ми се нахендри във винтажната лимузина и малко ми огъна задната врата.

2. Излезе млад пич и почна да звъни с множество мобилни телефони и докато чаках да използва всички до последния, за да обясни какво се е случило /или може би да извика некви отрепки да ме разстрелят/, разгледах пораженията. На Мерчандайзъра му нямаше практически нищо.

3. Разбрахме се, да не чакаме полиция, защото и двамата бързахме, пък и не само затова, разменихме си телефоните, за да се сприятелим и да си препоръчваме книги и филми в бъдеще и - кой откъде е.

4. Нямаше никаква агресия, което приятно ме удиви. Ангелът-унищожител спеше, Ангелът-хранител бдеше, така си го обясних.

5. Това, което си остана загадка за мен, беше една реплика на шофьора на Мерчандунгера. Той каза: "Ама ти съвсем не чувстваш, че си виновен!" Баси психолога, абсолютно улучи. Чувствах гняв и срам, вина така и не си открих.

*на снимката: Предупредителна табела в гр. Пирот. Ако имаше такива и у нас, щяха да се случват много по-малко ПТП-та.

Ежедневие с Жижек и Лакан

1. Отидох да си купя цигари и като се върнах след час, Доротея ми сподели, че е заподозряла, да не съм разиграл онази ситуация, в която един излязъл за малко и след седем години го открили с частен детектив в друг град, с друга жена, други деца и т.н.

2. Всъщност, това е реплика на "Малтийския сокол" на Дешиъл Хамет /или филма на Джон Хюстън/, което пък ни подхвърля към Лакан, с неговият "обект с малко "а", превеждано като "проява на недостижимия обект на желанието". С прости думи, това е някакво минимално събитие, привидно без никаква връзка с нищо, което по необясними причини те кара рязко да промениш живота си.

3. Ето текстът на Жижек, брилянтен както винаги. /Жижек, 1991, "Looking Awry", руският превод - "Глядя вкось".

Героят на филма Сам Спейд, разказва история за това, как е издирвал човек, който внезапно изоставя семейството и работата си, и изчезва безследно. Спейд не успява да го открие, но след няколко години го намират в друг град, където живее под друго име и начинът му на живот странно прилича на този, от който е избягал. Промяната става внезапно, когато минавайки край един строеж, падаща греда профучава на сантиметри от главата му.

4. В терминологията на Лакан, продължава Жижек, тази греда е станала знак за неконсистентността на света. Въпреки че, новият му живот толкова поразително прилича на стария, човекът е дълбоко убеден, че скъсването с миналото не е било напразно, т.е., че наистина си е струвало да изгори всички мостове и да започне отначало.

Тук виждаме действието на "обекта с малко "а" в чист вид. От гледна точка на "мъдростта", промяната е съвършено неоправдана. В края на краищата, ние винаги се оказваме в същото положение, от което сме искали да се измъкнем и затова следва да се учим да се подчиняваме на съдбата, получавайки удоволствие от ежедневната рутина, а не да преследваме невъзможното.

5. И какво е "objet petit а"? Това е именно онзи анекс, онази неуловима илюзия, която е тласнала нашия герой да промени целия си живот. Смисълът на направеното се крепи единствено на този човек и на нищо друго.

6. Предлагам занапред, вместо баналното "копнежно ми е" да се използва поетичното "обектно с малко "а" ми е".

* на снимката: Нагоре по стълбата, която води надолу