25-ти кадър

1. През 1986-та, бидейки на стаж в една московска пси-клиника, имах колега, който се опитваше да лекува алкохолици по метод, известен като "25-ти кадър". Тъй като тогава, техниката беше доста примитивна, пичът беше конструирал нещо като стробоскоп, с чиято помощ прожектираше на стената диазпозитиви с отблъскващо съдържание. Темите бяха: "брадва изцапана с кръв", "дете напускащо семейството си, произнасящо тъжна прощална фраза", "замърсен бездомник, пресичащ улицата рисково" и други такива. 

2. Тези сюжети се задържаха пред погледа на смаяния алкохолик трийсетина секунди, а между тях, с помощта на стробоскопа, за части от секундата, се появяваха снимки на бутилка водка, счупена бутилка водка, нож и бутилка водка, брадва и бутилка водка и други глупости и бутилка водка. Тези последните не ги виждахме, те трябваше ловко да преобърнат несъзнаваните нагласи на алкохолика и той да намрази коварния спиртосъдържащ враг форевър.

3. Аз предложих на колегата да сложи повече трупове в различни ракурси към бутилката водка. Такива можеше свободно да се заснемат в институтската морга. Тамошните санитари, срещу бутилка водка, можеха дори и да ни ги подарят, разбира се, ако ги помолим за това.

4. Обаче, точно това беше невъзможно. Социализмът, с шизофренния си страх от всичко, което би напомнило интимност, табуираше смъртта и изобразяването и, правейки от нея нещо срамно, премълчавано и по възможност несъществуващо.

5. Методът беше интересен, но имаше две слаби места. Първото бе, че и досега, не е доказано, че е ефективен, а второто - по-важното, че /при забранен Фройд/, доста трудно можеше да му се даде марксистко обяснение. То беше задължително, защото колегата пишеше дисертация по темата и просто нямаше начин да не призове от небитието психиатрични авторитети като Маркс, Енгелс и Ленин.

6. Не споменавам изобщо, че експериментирайки с неща, непризнати от официалната идеология, той рискуваше да му дойдат на гости чичковци с тъмни шлифери и с физиономии на хора с достъп до класифицирана информация. Те щяха да проявят истински интерес към темата и сравнително бързо, да му стъжнят живота.

7. Сега да беше! Отваряш "Уикенд" или "Галерия" и нямаш проблеми с труповете, прави с тях каквото искаш. Ех, такова лечение щеше да им изпраска, щяха да умрат от ужас, бедните алкохолици.

* на снимката: 25-ти кадър

Фуко - шофьорът на 64

1. В немалка степен съм почитател на Фуко и днес, получих подобаваща награда. Как стана всичко.

Стоя си на Хигиената и чакам автобус 64. Гледам го как си дреме на първата спирка и адски дълго не тръгва. Тъкмо реших, че съм попаднал на фалшиво 64, защото другите не стоят толкова дълго на начална спирка и той се приближи.

2. Вече вътре, убеждението ми, че автобусът е менте се засили - пичът караше странно, с резки спирания и хората, подобно малки одушевени амортисьори, майсторски пружинираха из салона. После някак с кожата си почувствах как ще се опита да влезе в забранената лента /за надясно, който познава района/, но след две-три сплашващи маневри се отказа. Тогава погледнах в огледалото за да го разгледам, този булеварден шаман и какво да видя - зад волана седеше Мишел Фуко.

3. Наясно съм, че като се обърне колата, обяснения много. Например, това можеше да е самият философ, преродил се в софийски автобусен шофьор /Божичко, що за карма!/. Можеше да е почитател на Фуко, но за разлика от мен, много по-истински - имал е смелостта да се дегизира като него, докато аз все отлагам. Но тогава, защо би карал автобус? Не трябваше ли, да потърси максималното сходство, преподавайки философия в СУ? Или поне в Пернишкия технически, с онази странната абревиатура?

4. Е добре де, най-вероятно, това бе случаен двойник на Фуко. Бръснатата глава, характерните малки, леко затъмнени очилца с дискретна рамка, които явно ползва само за четене, защото докато караше гледаше над тях, леко наболата брада, особеният, съзерцателен поглед, с който наблюдаваше колите пред него... Докато се опитваше да наруши различни правила на движението, той заплашително въртеше умните си очи във всички посоки - явно гледаше в страничните огледала и преценяваше риска /един път за себе си и втори път за пътниците/. Или може би шлифоваше поредната си оригинална теза?

5. Ето това е наградата ми за днес. Утре - сигурно ще е друга някаква.

* на снимката: Фуко в шофьорско яке

Бащата на Кундера

1. Милан Kундера, в едно свое есе /"Завесата"/, разказва следната история.

Баща му, който бил музикант си седял с приятели, когато по радиото се раздали началните акорди на някаква симфония. Компанията му -  музиканти и меломани, веднага познали Деветата на Бетховен. Те попитали бащата: "Каква е тази музика?" След дълъг размисъл, той отговорил: "Прилича ми на Бетховен". Присъстващите едва сдържали смеха си - класически музикант не разпознава Деветата симфония! 

"Сигурен ли си?" попитали те. - "Да, отговорил бащата, това е късен Бетховен". 

"Откъде знаеш, че е именно късен?"

И тогава той им посочил един специфичен хармоничен ход, който младият Бетховен, просто нямало как да е използвал.

2. Тази история много добре илюстрира различните подходи към знанието.

Обикновено се приема, че при получаване на информация, човек веднага започва да я (ре)организира по познатите му индивидуални шаблони /срв. израза: "смилам информацията"/. Интересно, че при бащата на Кундера, процесът протича така, че мотивът /"та-да-да-даа"/, остава неразпознат, защото мисълта се насочва към съвсем други информационни блокове - към хармоничния строеж на произведението и там търси маркери за идентифициране. Това сигурно е доста сложен подход, но е много сладко като идея.

3. Кундера обаче, използва този пример за да илюстрира съвсем друга теза, също много интересна. По нататък, той пише:

"Нека си представим съвременен композитор, съчинил соната, която по форма, хармония и мелодия би приличала на соната на Бетховен.

Да си представим даже и това, че сонатата е толкова майсторски написана, че ако беше на Бетховен, щеше да е сред шедьоврите му. И все пак, колкото и добра да е тя, подписана от съвременен композитор, щеше да предизвика само смях. В най-добрият случай, биха аплодирали автора като виртуозен стилист.

И какво?! Ние получаваме естетическа наслада от соната на Бетховен и не я получаваме от друга соната, в същия стил и точно толкова очарователна, но подписана от наш съвременник? Това не е ли връх на лицемерието? Излиза, че възприемането на красотата съвсем не е спонтанно и не зависи даже от чувствата ни, а е разсъдъчно и е обусловено от знанието на датата?"

* на снимката: кула на път към Дупница. Красива е, но тази в Пиза е по-красива.

Бордеите в Австрия

1. Има един поучителен холивудски сюжет, в който героят непрекъснато се опитва да осъществи някаква леко налудна, но обществено-полезна, свидна своя мечта. Всички му пречат, защото им се струва твърде откачено и не вярват, че ще стане. Накрая героят побеждава и всички виждат колко хубаво е сега и колко са се заблуждавали.

2. Прочетох за нещо подобно, но не в Щатите а в Австрия. Бившият борец Норберт Сендлхофер от 2002 г. насам, цели девет години копнее и се бори да осъществи мечтата си. А тя е много романтична - в малкото, симпатично градче St Andre im Lungau /до Залцбург/, той се опитва да отвори публичен дом.  (http://www.guardian.co.uk/world/2011/apr/12/austrian-brothel-nine-year-battle?INTCMP=SRCH )

3. На Норберт постоянно му се пречи. По неизвестни причини, гражданите не желаят да имат публичен дом в съседство с къщичките си, затова, те непрекъснато измислят спънки за строителството му. Например, заявяват, че на улица с публичен дом, автоматично ще се увеличат автомобилните аварии. Или пък, критикуват качеството на водопроводната вода в дома. Логиката е съвсем достъпна - ако на някой клиент, след секс изведнъж му се допие качествена вода, той ще трябва да се задоволи с ръждивата хлорирана течност, която ще тече от крановете на вертепа.

4. Австрийският мечтател, упорито преодолява трудностите, предизвикани от тесногръдието на съгражданите си - изкопава собствен водоизточник в двора, реновира душ-кабините. Когато местната санитарна инспекция постановява, че "сексът е тежък физически труд" и затова стаите трябва да съответстват на изискванията за помещения, в които се извършва такъв, славният сънародник на Шварценегер вдига таваните и слага нова вентилация.

5. След деветгодишни сражения с пошлите бюргерските страхове на съгражданите си, най-после, съдът в Залцбург издава разрешително и бордеят бива открит.

6. Колко е хубаво, когато нечия небесносиня мечта се сбъдне по такъв вълнуващ начин!

* на снимката: данъчна проверка на бордей със специално обучено куче

Японският Уиндоус

Съвсем случайно научих, че съобщенията в японската версия на Уиндоус, не приличат на нашите, защото всичките са в стил хайку. Преписах си някои от тях, тъй като ми се сториха интересни:

- Тоз файл запиши. Или отлагаш, докато жълтите листа заплуват в езерото?

- Велик бе файлът ти, полезен също. Уви, луната кръгла е отново на небето, а файлът вече ти го няма.

- Ти търсиш файл и не го намираш. Но другите безчет са.

- Не ще ти стигне RAM-ът. Небето необятно е.

- Затваряй новите прозорци. Поиска твърде много.

- Загуби данни. Но себе си намери ли, ще питам?

Интересно, че и самият Уиндоус на японски се нарича "Прозорецът е огледало, ще видиш облаците само". Странна, силно контекстуализирана култура, а?

* на снимката: постепенно ръждясващи дървета

Димитровград-психеделия

Намерих едни стари /1972 г./ картички с изгледи от Димитровград и ми стана интересно, да снимам същите психеделични места сега /2011/. Ето част от опитите ми.

Площад Г. Димитров /1972/
В дъното - общежитие на ударниците по метода на Стаханов и посрещачите на Насрещния план на II петилетка

пл. Независимост /2011/
В дъното - хотел Гремлински - Манафски /от световната верига Хилтън-Хайат/

Градинката на Химкомбината "Пеньо Пенев" /1972 г./
Преден план: двата бора засадени от др. Сталин /десен бор/ и др. Вълко Червенков /ляв бор/
Заден план - общежитие на работниците от циментово - етернитовите заводи.

Градинката на Пеньо Пенев /2011 г./
Преден план - приятен екстериор от три зелени бора.
Заден план - сградата на банка Димбанк - креди-бюлгар

Парк "Винаги верни на Партията и СССР, напред и нагоре!"/1972/
Около фонтана - младежи и девойки, пролетарски потомци, в минути на отдих и култура.

Парк "Малък градски парк цар Борис III" /2011/
Около фонтана - къпещи се момичета.

Хотел "Москва" /1972/
Вляво - един от първите автомобили в България - Жигули 2101

Хотел "Москва" /2011/
Вляво - автомобил Алфа Ромео, нов внос.

Бонус трек: "Планета Пайнер" /2011/
/Една от републиканските ковачници на хитове за хората/.

Село Бяла река

Този път дромоманният ми пристъп ни доведе до поредното странно местенце - село Първомай, до Димитровград. Първо го помислих за Бяла река, но не, онова е друго. Да видим.

Това са останали от Априлското възстание барикади, поглед откъм позициите на възстаналия народ.

Това е един много добре снабден магазин, на който пишеше "Антики - outlet". Твърде интересен подход - явно става дума за антични предмети, излезли от мода. Собственикът е юзър-френдли, можеш да се пазариш. Отделно има мощен сектор-кичарийница, с кучета-касички, коркодилчета-химикалки и по-едри артикули.

Това е една усреднена къща в селото. Не всички са толкова красиви, но тази е. Очевидно е влиянието на гореспоменатия магазин, който впрочем, е съвсем наблизо.

Има хубави портрети в аутлета. Онзи на младото семейство интелектуалци на жълт фон е на Анри Русо - Митничаря. Вляво - "Девственицата от Дерпт". Художникът ми е непознат, но със сигурност е малък холандец. Вермеер?

Има и добра колекция уреди за изтезания. Харесах си едно шило, но беше много скъпо, защото с него бяха измъчвали някакъв нац. герой.

Интересно ми се стори и съчетанието на портрета на Ленин /масло/ с бъклиците. Случайно е, но понякога случайността дава страшно много храна за размисъл.

Сталин и Богородица, мисля е добра комбинация, напомняща ни, че Висарионович е учил в Семинарско училище, откъдето е бил изхвърлен за "революционна дейност", както тогава се е наричалo АDHD-то /Attention deficit hyperactivity disorder/. Цугтромбонът на горния етаж символизира по-нататъшното му революционно развитие.

Опасни игри. Кукла убита с карабина. Продават се заедно, не ми се коментира, защото ми става тъжно. Какви жестоки истории се разиграват понякога в малките, забравени от Бога селца, а ние нищо и не знаем за това.

Сбогом, селце мое, централно.