Бунюелови истории

1. Докато пише сценария на "Златния век"(1930), моят любимец Бунюел се скарва със съавтора си Дали, (на една вечеря опитва да удуши Гала - тогава жена на Елюар, но гадже на Д.). Филмът е скандален, свален е от екран (отново показан чак 1979), спонсорът - виконт Шарл дьо Ньоай* е заплашен с отлъчване от Църквата и как няма - във финала, след масивен цитат на дьо Сад, ("120-те дни на Содом") се появяват четирима персонажи, като един от тях силно напомня  Христос**. Майката на дьо Ньоай му забранява да движи с Бунюел и иска да ходи при Папата за прошка
2. Така финансирането на следващия филм - „Урдите, земя без хляб“- (1932) за хората в бедната Естремадура, закъсва. Не щеш ли, друг приятел - анархистът, художник и поет Рамон Асин печели от Коледна лотария и вместо да зарадва домашните си, дава парите на Бунюел. Поредният сюр - богаташки син-левичар ще снима филм за бедните***
3. Като начало, Бунюел купува кола ("за повече комфорт при снимките"). Бюджетът намалява с четвърт, Рамон се натъжава. После, Бунюел изписва от Париж оператора Ели Лотар с асистента му и за по-бързо, им плаща такси до Урдес, Рамон е огорчен по-силно
4. Особено приятно е, като четеш какви съмнителни от днешно гледище (бих казал непозволени) неща прави Бунюел при заснемането на някои сцени. За красивия обичай, "ергени яздят и откъсват главата на петел", Бунюел купува птицата и наема човек да разиграе сцената (самият Бунюел има патологичен страх от петли). При имитацията на коза, падаща от скала в пропастта, Бунюел просто я застрелва. Да не говорим за магарето, което по сценарий трябва да бъде жилено от пчели до смърт. Какво папие-маше, какви комбинирани снимки - Бунюел купува болно магаре и разрушава няколко кошера до него, насъсквайки по този начин жълто-черните стингери да го нападнат
5. Филмът завършва с фразата на беззъба старица: "Нищо не обнадеждава така, както мисълта за смъртта или четенето на Аве Мария", което си е Бекет-Йонеско отвсякъде
6. Филмът, естествено също е бил забранен за показване до 1965
_____________
* Виконтът има прекрасен навик - ежегодно поръчва филм за ЧРД на жена си. В случая, финансира Бунюел за филм какъвто сам си реши
** В "120-те дни на Содом", дьо Сад описва четирима развратници (аристократ, епископ, банкер и съдия), които се затварят в замък, за да изпитат най-висша сексуална наслада достъпна само в контекста на оргия. Екипът е отличен - 38 млади мъже и девойки, и 4 съдържателки на публични домове, които ще разказват възбуждащи истории
*** Но пък, да си спомним във "Виридиана" - каква прекрасна визуализация на вечния ляв блян - богатите си делкат парите с бедните и заживяват в любов и съгласие. Героинята настанява в имението си група просяци, след известно време те се пропиват, беснеят и вандалстват на фона на Хендел. На изпроводяк, за всеки случай се опитват да изнасилят благодетелката си
**** сн.: скрийншот от "Златният век"

Twiggy

Туиги, дето в 60-те подсказа на жените пътя към анорексията, вчера стана на 70

Оптики

1. Както някой (дано Лец) е казал: “Трудно е да останеш вежлив, когато знаеш, че си прав”. В политкоректните текстове е написано, че мнението на опонента, както и самият опонент следва да се уважават. Естествено, ако беседвам с Анаксимандър на агората и весталки в бяло ни поднасят фрапе, това работи. Но ако спориш с някого, дето се питаш защо е трябвало зиготата да се дели за да получим това, тогава е съвсем друго.

2. Възприемам се не като мек, а по-скоро като достатъчно толерантен човек - в подходяща среда мога да премълча и простя на събеседника си неща като астро-таро, екокафе, прочистване на организма от шлаки (ако ще използваме металургични термини, по ми харесва "сгурия"), че чак до фейк-цитати на Фройд/Юнг или съмнителните афоризми на Ошо/Дънов

3. От друга страна, ще слушам и няма да се изнервям, ако той: 

- се отнася критично, а не сектантски към доминантите си

- прави връзки - ако ще говори за астрология, да каже нещо и за конфирмейшън байъса, ако ще твърди, че 2+2 е 5, да ме светне как е възникнала идеята за числата и т.н.

Не е ли прекрасно - от трийсетината мои учители имам само трима любими - те единствени преподаваха нелинейно, т.е. правеха връзки - силни, слаби, всякакви

4. Асоциирайки по-нататък, ми хрумна, че на принципа “Всяко мнение е еднакво ценно” може да се базира и една нова медицина. Ще е краудсорсинг - пациентът си описва симптомите в някаква социална мрежа (форум), читателите проверяват в интернет (все пак, не са медици) и му слагат диагноза. Пациентът разпечатва мненията (несъмнено интердисциплинарни) и отива на лекар. Последният, без да се дразни, (молим те, Божко!), му назначава лечение. Някои ще се подобрят, други ще се влошат. 

5. Ако влошен дойде да си иска полагащото му се подобрение, ще му кажа: не те чувам, просто не те чувам. Ако пита защо, ще му кажа: щото слушам музиката на сферите и малко джаз

* фото: Mario Lasalandra

Малко Батай

Дисклеймър: Това едва ли трябва да се чете сутрин. По-скоро нощем, когато си склонен да минеш в режим "Защо?"

От Жорж Батай, "Вътрешният опит":
... И така, аз съм в задънена улица. Изчерпана е всяка възможност, възможното се е скрило, свирепства невъзможността.

... Има часове, в които нишката на Ариадна се къса: когато не съм нищо друго освен празнота и раздразнение, когато не знам повече кой съм. В такива моменти е безсмислено да прибягвам до волята. По-важно е да изпиташ отвращение към всяка жизненост, отвращение към всичко, което някога бих могъл да кажа или напиша, към всичко, което би могло да ме привърже към живота: тогава верността към себе си ще ти се струва просто пошлост.

Иска се необикновена смелост, да не паднеш духом и да продължиш - в името на какво? Въпреки това, оставайки в собствения си мрак, аз продължавам - човекът в мен продължава и минава през това. Когато питам себе си: какво е да СИ? Когато оставам без отговор, си мисля, че този човек трябва най-после да убие себе си в мен, трябва до такава степен да стане сам-себе-си, че моята глупост да престане да ме прави смешен.

Това не може дълго да продължава, няма как да се ограничи възможното у човека с постоянното отвращение към себе си, със заученото отрицание на умиращия.

... Не ни е дадено безкрайно да сме такива, каквито сме: думи, които се унищожават едни други и в същото време, непоколебими стълбове, имитация на световни устои. Събудил ли съм се? Съмнявам се и ми се плаче. Нима първи на тази земя почувствах, че човешкото безсилие може да те накара да полудееш?

* сн.: Michael Grieve

Грешките

1. Гледам анонсите за иначе хубави събития в Интернет и защо винаги има поне една правописна грешка, ако успеете да прескочите заглавието - в текста със сигурност ще я откриете. Не говоря за стилистичните ташаци, там ми е весело и знам, че няма надежда, за буквичките говоря. Представям си даже как става - шефът на екипа пита: "Има ли алитерати сред вас, щото трябва да се напише един анонс?" и някой вдига ръка ("Да, аз съм, дайте да я напиша"), и готово.

2. Сред историите, които си записвах бидейки специализант в Корсаковската клиника в Москва, имам една по темата.

В една Психиатрия си живеел безобиден и тих пациент, който преди болестта си, работел като коректор в някакво издателство. Той бил на свободен режим, помагал на персонала, имал достъп и до ординаторската, т.е. приемали го почти като сътрудник. Най-обичал да проверява документацията и да поправя граматическите грешки, които намирал в достатъчни количества. Една сутрин, като дошли на работа, психиатрите открили, че пациентът бил изчезнал, както били изчезнали и всички Истории на заболяването на пациентите. След обичайната суматоха и изръшкване на шкафове и гардероби, подозренията се насочили към споменатия коректор. И наистина, екипът изпратен на адреса, открил човека там - той бил подредил внимателно цялата документация и с червен молив в ръка, презрително ръмжейки, зачерквал в Историите безобразията, допуснати от лекарите. Естествено е, че най-добре се работи на спокойствие, от къщи

3. Имам още такива истории, но те са твърде големи за форма́та на този блог и ще си останат за мен

* сн.: Steve McCurry

Вътревидовата конкуренция

1. Понякога като минавам покрай някоя институция и отпред има паркирани коли, винаги се опитвам да определя коя е колата на местния шеф и получавам приятното чувство, че успявам. Е, как коя - най-голямата, за предпочитане черна (да плаши) и спряна така, че да затруднява всички, които биха минали оттам, без значение с кола, с екотротинета или екопеша. А в тиха лятна утрин чувам даже как Несъзнаваното се опитва да избие Вратата и смразен, ускорявам крачка

2. Малко по-други са проблемите с паркирането пред Гран Казино Монте Карло. Отпред има валетно паркиране (Valet parking) - онази услуга дето даваш ключа на момчето и то я разкарва, за да не губиш ценни три минути, в които може да ти излязат числата на рулетката. В Гран Казино има подземен паркинг, а отпред има ограничен брой места, където цари строга автомобилна йерархия. Преобладават Ферари, по-рядко Ламборгини и тук-таме Ролс Ройс и Бентли. На Порше се гледало с лошо око, а с БМВ по-добре било да не припарваш отпред.

3. Подобни поведения наблюдаваме и при едни от най-едрите примати - мандрилите, но там йерархиите са свързани с правото да висиш от по-висок клон. Също така, на тях не може да им се отрече и по-голямото цветово разнообразие, според Уики: "Гъстата му козина е лилавозелена, а коремът жълтеникавосив. Седалищната част е неокосмена и обикновено оцветена в пурпурно." Красотата, като знаем, евентуално ще спаси света

* сн.: Klaus Lenzen

Йезуитски номера

1. За Хичкок (120 години от рождението му):  англичанин, израсъл в лондонските покрайнини и учил в йезуитски колеж. Йезуитите наказвали момчетата с удари с пръчка, като при това им разрешавали да изберат кога: първото междучасие, голямото междучасие или след училище. Обикновено децата се стараели да отложат процедурата максимално и затова целият ден живеели в тревожно очакване. Хичкок пише, че тази практика го е научила на много психологически техники, които после използвал във филмите си. “Ето ние сега си седим в стаята - обяснява той на режисьора Питър Богданович - и водим скучен, светски разговор. И изведнъж в стаята избухва бомба. Зрителите са изплашени, шокът продължава петнайсет секунди. Сега да променим ситуацията. Снимаме същата сцена, но преди това показваме на публиката бомбата, скрита под масата. Позволяваме им да видят часовниковия механизъм и времето, в което ще се взриви. След това им показваме разговора и отвреме-навреме стенния часовник. Публиката нервничи. Някой от залата непременно извиква: “Погледни под масата, идиот!” При този вариант, напрежението вече е около десет минути. Зрителят трябва да е някак в заговор с режисьора”.
2. Екзюпери посвещава "Малкия принц" не на дете (както очакват), а на приятеля си Леон Верт:
"Моля децата да ми простят, че посвещавам тази книга на възрастен. За оправдание ще кажа, че той е моят най-добър приятел. И още: той разбира от всичко на света, даже от детски книги. И накрая: той живее във Франция, а там сега е глад и студ, и той се нуждае от утеха. Ако това не ме оправдае, аз ще посветя тази книга на момчето, което някога е бил моят възрастен приятел. Нали всички възрастни отначало са били деца, но малко от тях помнят това". От себе си, бих добавил, че Малкия принц е детска книга колкото аз съм трамваен работник

3. От автобиографията на Луис Алварес, физик, нобелов лауреат:

“Светът на математиката и теоретичната физика е йерархичен. Съществува предел, отвъд който не можеш да минеш. Разликите в предела на човешките способности във високите нива на пирамидата е огромна. Никъде не съм срещал описан потреса, който изпитва талантливият човек, когато открие, в късните стадии на академическия си живот, че има други, много по-талантливи от него. Аз лично съм виждал много сълзи пролети от възрастни мъже и жени след такова откритие, повече отколкото мислех, че е възможно. Мнозинството от тези хора преминават в области, където могат да се конкурират в по-адекватни условия”