1. Като се замисля, човек не прави нищо друго освен да отмерва времето. Ту му минава твърде бързо, ту му се точи мъчително, обсаден отвсякъде от големи и малки часовници, цъкат, някои мигат, други се разтичат като джелато плеснато на римски зид; някой бърза, друг закъснява, един пита гледачката, колко му остава, друг недоволства, че му е толкова много и решава да го редуцира, трети иска повече, отколкото се досеща, че му се полага и пълни уста с киноа, тежки метали или храндоби*, та дано го елонгира.
2. Всъщност, един добре поставен, лонгитудинален въпрос за времето би бил: "ще ме надживее ли кристалната ваза на перваза зад пердето и ако да, с колко?" Невърмайнд.
3. Не стига тия лимити, ами и заради странните хрумвания на вавилонските жреци преди 40 века, с тяхната 60-тична система, се налага всичко да ми е кратно на 6, вместо много по-близкото до западния ми разум - на десет. Защо часът да не е сто минути, минутата - сто секунди, денонощието да е примерно, 20 часа и т.н. Добре поне, че векът не е 60 години, или не дай си боже 72 години. Е, англичаните поне са останали доволни.А на Рим не му пука.
*храндоби - неологизъм за "хранителни добавки"
* сн.: Charles Traub. Рим, 1982
Няма коментари:
Публикуване на коментар