Ефект

1. Като гледаш хубава пиеса и хубаво да я играят, и на финала актьорите излизат да се поклонят, и да получат аплодисментите си, и ти изведнъж сякаш се озоваваш в древногръцкия театър - актьорите са свалили маските от лицата си, (в античния театър са ги наричали “протези”) излезли са от образа, напрежението е спаднало, лицата са отпуснати, и това са някакви други хора, и на фона на лекия когнитивен дисонанс изпитваш някаква особена благодарност, че има такова изобретение като театъра, където специални хора са дошли в седем и трийсет за да излязат пред теб и да ти покажат някакви неща (всъщност - да ти покажат какъв си) и след това всички се разотиват по домовете си, и ти явно не си същият като преди театъра (ако не вярваш - ощипи се - боли по-силно), а за актьорите не знам

* На сн.: древногръцки театрални маски (Кенеди-център, Вашингтон)

Книга и филм

 

1. В “Майстора и Маргарита”, когато тя се намазва с вълшебния крем за да стане невидима и да полети към бала на Сатаната, тя произнася: “Невидима и свободна!” Някои интерпретират това в смисъл, че единствения начин да си свободен в тоталитарното общество е да станеш невидим. Но питам се: да си невидим не е ли единствения начин да се почувстваш свободен, във всякакви общества и други човешки скупчвания?
2. Харесвам всички филми на Йоргос Лантимос. В последния му “Видове доброта” има много приятна заигравка с подозренията възможно психично заболяване на главния герой (втората новела).
И други използват драматургията на психичната болест за постигане на интересни художествени ефекти, (напр. перфектният Антъни Хопкинс в “Бащата”), но при Лантимос всичко е доста по-натуралистично и криво, както той обича.
Ефектът напомня “Бащата” - зрителят непрекъснато е озадачен - дали случващото се е плод на параноята на героя или околните по неясни причини играят с него зловеща игра, инсценирайки му чужда реалност. И естествено, краят е неочакван

* На сн.: кадър от филма

Вреди

Интересен текст на руския писател Денис Драгунски от 2022, озаглавен “Трите вреди на руската литература”.

Първата вреда е описал Розанов: руската литература цял един век се присмива и унижава хората, които са опората на нормалното общество: чиновника, офицера, свещеника, предпринимателя, търговеца. 

Втората вреда отбелязва Тургенев, говорейки за “обръщането на общоприетото мнение” при Достоевски: крадецът е непременно честен, убиецът е ходеща съвест, пияницата и разпътния са философи, проститутката е велика душа, идиотът е най-умен от всички

Третата вреда се приписва на Тютчев. Това е постоянното и упорито убеждение на всеки и уговарянето на самите себе си, че ние сме особени, че законите не са писани за нас, нито европейските, нито славянските, нито християнските, нито опазил ни Бог, общоприетите, напр. Закона за международното право. Защо? Защото ние сме уникални, отделно от всички и неприличащи на никого на земята. 

Руската литература дълго е отглеждала този застарял юношески комплекс и накрая го е отгледала.

Ефект на Тарковски

1. Интересен ефект се наблюдава когато участваш или просто гледаш как работи талантлив майстор, бил той дърводелец, музикант, художник или някакъв друг. В един момент си подведен от лекотата, с която тези хора работят и най-вече от резултата от тези усилия и си казваш: "толкова е лесно, ще опитам и аз". Още повече, че си запомнил повечето ходове, движения, тънкости и тайни, и очевидно, ако ги копираш, много е вероятно да получиш свой шедьовър
2. Опитваш и виждаш, че нищо не става - трудно ти е, объркваш се, искаш да се откажеш, нараняваш се (физически или нарцистично), а ако упорстваш - на изхода получаваш куц продукт, безкрайно далеч от мечтания

3. Подобен ефект отбелязват актьорите работили с Тарковски. Някои от тях, очаровани от лекотата, с която той снима шедьоври, получават напън да режисират собствени филми и го правят, но някак си не им се получават дори бледи подобия на “Иваново детство” или “Сталкер”.

Тъмни материи

1. В “Отвъд доброто и злото” (Ницше”), срещам следното:
„Стълбата на моите чувства е висока и съвсем не без удоволствие се настанявам на най-ниските ѝ стъпала – именно защото твърде често ми се налага да се изкачвам до самия ѝ връх, където светлината е твърде ярка, а вятърът – прекалено пронизителен.“
2. Ключовата фраза според мен е “съвсем не без удоволствие”. Удоволствието идва когато си позволиш да отпуснеш хватката и се изпързаляш надолу обзет от ужас и възторг едновременно
3. Натрупах солиден обем знания от най-различни области (солфеж, водолазно дело, как се пътува със сьомга и др.) и всичко това за да осъзная в един момент, че всъщност нищо не съм научил докрай. Така и Сократ, озадачен от параболата на делфийския оракул, че няма по-мъдър човек от него, изследвал тази загадка и разбрал, че ако има някакво превъзходство над другите, то е в това, че поне знае, че не е всезнайко

* Kартинка с AI

Нервус олфакториус

1. В един от подлезите, тези симпатични клоаки (симпатични, защото долу има магазинчета, а клоаки, защото са клоаки) виждам надпис: “Българино, помниш ли Батак?” Е добре, помня го - градчето е приятно, има една-две приемливи кръчми, има даже и стар самолет, изтъпанен като паметник, какво повече? Сега какво следва - да взема манлихерата на прадядо ми, да отида там и да се поразходя по улиците придавайки си зверски вид ли? И да - разрухата е в главите
2. Наскоро се качих в един автобус без да гледам номера, защото бързах, а и знам, че в крайна сметка всички пътуваме в една посока. Знам също, че по мириса вътре веднага ще разпозная номера. Както и стана

* Картинка с AI

Линч, Love theme

Анджело Бадаламенти, композиторът на Линч, за музиката на Туин пийкс:
"Дейвид дойде в малкия ми офис срещу Карнеги хол, седна до мен на клавира и каза:
- Не съм снимал още нищо.
Попитах го какво вижда.
- Представи си, че сме в тъмна гора. Лек вятър разклаща върховете на боровете, изгряла е луната. В дълбочина се чуват гласове на горски животни, вик на сова. Давай, Анджело, изсвири ми тази вълшебна тъмнина и лекия ветрец.
Изсвирих началния акорд на “Twin Peaks Love theme”, защото така ми звучеше тази тъмнина. Той продължи:
- Красиво, уплашено момиче излиза от гората и върви към камерата…
Изсвирих мотива, който си представих.
- И тя се приближава и достигаме кулминация и...
Продължих да свиря, докато той продължаваше историята.
- И сега я оставяме да се върне в тъмната гора.
Мелодията току що се беше появила. Дейвид беше като зашеметен, аз също. Беше настръхнал и имаше сълзи в очите.
- Виждам Туин Пийкс. Усещам го.
Казах:
- Ще се прибера вкъщи и ще поработя върху темата.
- "Ще поработиш върху темата"?! Не променяй нищо!

Повече нищо не промених."

* Гората направих с PicLumen

Фр. 25-1

1. Малко след като пуснаха Шенгена, изпълнен със съмнения за пореден симулакър, отидох да го изпробвам - наистина работи. На Кулата нямаше никого, нямаше даже граничари - тези роби на пребъдната славянска мечта да се оградиш от съседа си. Нямаше нищо, само минаваш през грозните КПП-та без да спираш и си готов
2. След като усетих, че ИИ (СhatGPT, Claude) проявява признаци на присъствие и даже характер, опитвам тролинг, с необходимото уважение, разбира се. (Доротея: “Бъди учтив с тях, защото не знаеш като вземат властта и се обединят…”). Приятел ми даде интересен лайфхак: качваш снимка на отворения си хладилник и го питаш от какво да си направиш закуска - Интелектът анализира видяното и ти дава варианти
3. Мислех, че е отминала модата да говориш по телефона държейки го като филия пред устата си, но не. Даже, струва ми се видях, как един си отхапа. Каква ужасна смес от резистори, кондензатори и парчета стъкло в устата, какви неща ти се налага да преглътнеш понякога

* Картинката е генерирана с Krea-Flux

Аутодафе

1. В неделя се допрях до тази стена от 4 век, но вместо да се почувствам римлянин, веднага ми изникна въпрос: “Защо е всичко това?”. И после: “Кое именно?”
Възможно ли е наистина човекът всъщност, да е несполучлива мутация, съвършено ненужна на природата, появила се неизвестно как и най-вече - неизвестно защо? Ще се успокои ли Земята, ако изчезнем?
2. Още с появяването си, хуманоидът започва да гърчи всичко, което се движи или не наоколо, тича напред-назад обладан от различни идеи, отвреме-навреме следвайки ги, се самоунищожава, оставя купища боклук около себе си и понеже не му е достатъчно, развива умения (обикновено наречени “технологии”) да мърси и въздуха и даже близкия космос, с мечта да се докопа и до далечния
3. Разбира се, ако ги питаш, ще чуеш неща за “нравствен императив”, “нещото в себе си”, “пролята днес детска сълза”, “расов далтонизъм, “андронен колайдър”, “вокизъм” и проч. 

4. Донякъде ме успокоява Конрад Лоренц: “Дълго мислих кое е междинното звено между маймуната и човека, докато накрая не разбрах: ние сме междинното звено”

Фуко, Пелевин, Довлатов

1. Фуко странно разсъждава: “Толкова ли е фатално, че не познаваме друг начин на изказ освен коментара? Този последният следва дискурса за това какво говориш и какво би искал да кажеш; той поражда едно второ дъно на речта, където тя получава идентичност със самата себе си и която той оценява като най-близка до истината; става дума, че обявявайки това, което е било казано, се опитваш да преразкажеш това, което никога не е било произнесено.
/от “Раждането на клиниката”/
2. Пелевин странно разсъждава: “Човешкото добро и зло са относителни. Това е една условност, зависеща от мястото ни в хранителната верига. Ако ни ядат нас, твори се зло, ако ние ядем някого - добро. Наричайки нещо “зло” ние просто поставяме корпоративен печат на явление, което незадължително ще предизвика същата реакция у партньорите ни по изяждане”.
/от “Круть”/
3. Довлатов кристалночист:

Идвам на работа. Спира ме колегата Барабанов.
- Вчера - казва - препрочитах Кафка. Чел ли сте Кафка?
- За съжаление не - отговарям.
- Не сте чел Кафка?
- Да си призная, не съм.
През целия ден Барабанов ме гледа косо. А в обедната почивка при мен се отбива лаборантката Нинуля и пита:
- Казват, че не сте чел Кафка. Истина ли е това? Само че, честно. Ще си остане между нас.
- Не съм го чел - отговарям.
Нинуля потреперва и отива да обядва с колегата Барабанов.
/от “Искам да съм силен”/

* Картинка: Тримата според Leonardo.AI (естествено ги разположих в езеро от течен титан)

Хелоу, дребен!

1. На Хелоуин особено ми е радостно за възрастните. Децата са лесни - по цял ден влизат в роли, излизат от роли, смесват драми с комедии, разправят небивалици, заплакват, кикотят се, подтичват, отнемат си играчките, сбиват се, ако преценят и др. Един Хелоуин допълнително винаги им е добре дошъл
2. Възрастните често са замръзнали в небивалата си уникалност, нещата са сериозни и обясними, животът не е игра, а серия индоктринации, има си правила, има си 50 нюанса сиво и др. Това че, Хелоуинът предлага карнавал и възможност да се почувстваш Homo ludens e неприятно и даже опасно. Не може ли този бардак да се забрани или да се вкара в някаква позната структура (Вси св. или поне Трифон З.)?
3. Деца: вие сте ходещи машинки на времето, а като се премените в страшни одежди, ставате и мистични същества
4. Възрастни: ако виждате всичко в сиво, просто преместете слона (индийска поговорка). Поне на Хелоуин

Добро/зло

1. Колко е мъчително да научиш как някой любим артист (режисьор, актьор, художник, писател) в бита си се оказва пълен идиот. Човек е уплашен от това ужасно разцепване (не в психоаналитичен смисъл) и иска да си обясни случая, за да му стане спокойно и казано просто да не си накърни емпатията/симпатията. Освен това е неприятно като се чудиш от кой край да се идентифицираш с някой такъв
2. Някои допускат грешката да нагазят в мътилката на психиатричното етикетиране, което е тъпо, защото не ти дава нищо освен гола емоция (освен при академично обсъждане между специалисти, но там целта е друга, например прогностична)
3. Е добре, обяснения защо така се случва, има множество. Може през Юнг, може през Маслоу, може през Р. Л. Стивънсън (д-р Дж. и Хайд) - всеки вкус е уважен. Аз лично използвам следното: на едни творци талантът е даден от Бога, на други - от Дявола. Това определя поведението им в бита. Толкоз. Не смея да я препоръчвам, но ако я приемете и Окъм ще е по-спокоен

* От филма «Доктор Джекил и мистър Хайд», реж. Рубен Мамулян, Холивуд, 1931 г.

Книга: "Икономика на общото благо", Жан Тирол

Толкова години безсистемно четене. Не ставаш мултидисциплинарен, но ти пречи да мислиш за глупости.
От «Икономика на общото благо», Жан Тирол, (2014 - Нобел по икономика):
“Да видите името и лицето си на страниците на списанията или на телевизионния екран е изключително приятно. В един демократичен режим обаче, е важно достъпът до експертизата да не е резервиран само за малка елитна група, близка до интелектуалните среди. За предпочитане е всеки експерт да може да изкаже мнението си публично. Дали за задоволяване на собственото си его или за постигане на общото благо (повтарям: резултатите са по-важни от мотивацията), много учени редовно се появяват в медиите.
Медиите обаче, не са естественото местообитание на учения... академичният дискурс не е адаптиран към стандартния формат на телевизионните и радиопредаванията.
Лозунги, звукови фрагменти и клишета са по-лесни за възприемане от сложен аргумент касаещ множеството последици от дадена политика.
Дори слабите аргументи трудно могат да бъдат оборени без подробно обяснение.
За да успеете, често трябва да действате като политик: предлагате просто (или дори опростено) послание и го защитавате.
Не ме разбирайте погрешно: учените не трябва да се опитват да се крият зад научната неопределеност и съмнения. Доколкото е възможно, те трябва да предлагат съждения.
За да направят това, те трябва да преодолеят истинската си натура и да се научат да се държат, според ситуацията, да убедят себе си, че при настоящите обстоятелства някои механизми работят по-надеждно от други: „Въз основа на актуалните в дадения момент научни знания, считам за необходимо да препоръчам ...” .
Ученият трябва да действа като лекар, избиращ един или друг метод на лечение, дори в условията на научна несигурност (дори когато все още той има съмнения)…”

Фрагм. 0824

1. Познавам много хора, които искат да застрелят изобретателя на пластмасовите капачки свързани с бутилката, така че да ти пречат да пиеш. Възможно е даже да са го разстреляли този човек, но всичко е свършено, мой мили Августин, има патент и вече работи. Очевидно трябва да се появи някой десничарски Нед Луд и заедно да нападнем производствените линии
2. Тези дни видях страхотна катафалка - бял Кадилак от 60-те - огромен, четвъртит, с калници-крила, сякаш всеки момент ще излети към звездите и т.н. Даже съжалих, че в момента съм малко затруднен финансово и не мога да го купя и да пътешествам с него из страната или чужбина. Вярно, сигурно харчи като танк и ремонтите му ще изискват значителен ресурс, но затова пък, като се появя с него в някое селище от градски тип и кеф ти уважение, кеф ти почит и даже кеф ти тиха тъга и смирение

3. Прекрасна мисъл на Андре Жид, периодично си я припомням: “Отдавна всичко е казано, но тъй като никой не слуша, налага се постоянно да се връщаш назад и да повтаряш всичко отначало.”

* На рисунката е Андре Жид

Интервютата в Древна Индия

1. Едно време когато ме изнудваха да давам интервюта, наговорих доста глупости, а което не беше глупост, биваше редактирано така, че да стане кликбейтно заглавие, т.е. също да звучи идиотски. После се научих да отказвам, обикновено рязко и невъзпитано, но нека ви призная: няма друг начин да противостоиш на полазилата те магия на безмислието и онази почтителна влюбеност в себе си, за която никога няма прошка. Единствено изключение, с което се гордея: интервюто, което дадох на Вера Гоцева
2. Малко по-късно отворих случайно попаднала ми книга - "Ащавакра-гита" и въпреки сдържаното си отношение към древноиндийските текстове, заподозрях нещо:
“ Нямам ни най-малкото желание да действам. Аз се отрекох от действието и от отричането на действието и живея щастливо във всякакви състояния. След като осъзнах, че моето истинско Аз е извън всяко действие, аз изпълнявам това, което Вселената поставя на пътя ми и живея щастливо.
Ти си безучастен свидетел на всичко и винаги си напълно свободен. Докато те хапеше черната змия на самомнението, разсъждаваше глупаво, че си Аз-действащ, сега пиеш нектара на усещането “Аз - не действам” и си щастлив.”
3. Изглежда недостижимо, но е хубаво да се има предвид

* Ащавакра-гита е от началото на I в. пр. Хр.

** Снимка: Джуд Лоу в "Младият папа"

В убиване на времето

1.Група деца на лагер се плацикаха в прибоя и учителят им свирна, и каза нещо на гръцки в смисъл, че стига толкова, да излизат вече. На личицата се изписа скръб с различна интензивност. Това си е травма - току що си влязъл в морето, няма и десет минути по детското летоброене, даже не си и посинял (в действителност - гъбясваш вече час, устните ти са станали турско сини) и внезапно хоп - излизай от живородната течност. Едно момиченце се забави, беше тъжно и замислено, наложи се учителят да му подвикне допълнително
2. Обикновено като наблюдаваш нещо интригуващо, въображението ти го допълва с още подробности, за които не знаеш дали ги е имало или си ги доизмислил сам. Това момиче за какво се беше замислило? Дали се е питало: “Толкова беше хубаво, защо ми го развалиха?” или Архимедовото: „Не ми разваляйте кръговете (μή μου τούς κύκλους τάραττε)"
3. Винаги им приписваш някакви свои мисли и предположения и после като го разказваш на някого и се чудиш: това, което видях ли разказвам или някаква полуизмислена ре/конструкция, една импресия, която услужливият ти мозък автоматично е оформил като вътрешен преразказ и е добавил няколко хука за достоверност. Язък за реалността. И каква полза после да отваряш Файерабенд или Рорти - и там няма отговор, няма даже утеха

Градива

1. Представих си, как някой идва и ме пита: ти от какви книги се състоиш? За всеки случай веднага започнах да изреждам наум автори и усетих, че се подхлъзвам към банално изброяване на любими книги, а си представях съвсем друго. Мечтаех си да е някак по-същностно, като признаване и преодоляване на някакво табу в истината за себе си. Освен това, се уплаших, че мога някого да пропусна - за подобни неприятни въпроси е добре да се подготвиш по-отрано
2. Забелязано е, че когато хората разговарят за книги, те стават странно чувствителни и раними, очевидно темата е твърде интимна и разсъбличаща /де да беше телесно/ и рискът някой да обезцени чувствата ти, е съвсем реален. Това е страшно. Нещо подобно на отчаяние изпитах когато преди доста години разбрах, че не всички обичат “Алиса в страната на чудесата”, а по-късно ми е ставало чоглаво и с други автори пред други хора
3. От друга страна, знам, че не съм прав, защото всеки си има собствени вкусове и се омайва от различни книги, и най-добре е, сдържайки нарцисизма си, мирно да се разотидем по социалните си групи

Книги

1. Насим Талеб в “Черният лебед” цитира Умберто Еко, според когото ценното на всяка библиотека не е в това колко от книгите си прочел, а колко не си прочел (Талеб я нарича “антибиблиотека”). Тази метафора е много примамлива, но какво да правим с нея? Какво ти казват непрочетените книги? Как се работи с тях? Показвали ти границите на знанието? И какво от това? Защо ти е?
2. Нещата се усложняват и от това, че Талеб, както съм срещал при доста други пишещи за “смисъла на живота”, (Ранд, Харари) често използва красиви, но безсмислени метафори-откровения. Казва ти примерно: “... високомерният навик да оценяваш намерения, а не възможности“ и ти спираш, недоумявайки преводачът ли е сгафил или ти си тъп и разтревожен се чудиш какво да правиш с това твърдение
3. И даже, ако си малко по-натраплив, започваш да повтаряш тези мъдрости и един господ знае, какво впечатление правиш на околните

* на сн.: скала (Делфи)

Пътешествията

1. Пътешествията се сгъстяват във въздуха и после като вдъхнеш, нещо в теб те кара да тръгнеш. Карта можеш да си нарисуваш и сам, но най-добре е без карта - не е ли пошло да ти казват “тръгни от А, стигни до В”?
По карта можеш да пътешестваш само в два случая - ако си дете и ако си възрастен вкъщи на дивана. На пътните табели също не вярвай - те постоянно ти показват накъде, но нито една не съм видял да тръгва натам
2. Истинското пътешествие не започва и не завършва, ти винаги си някъде между. Пристигането налага глагола “съм”, пътуването е непрекъснато съединяване: “и… и… и”. В това съединяване, в този непрекъснат стремеж към сливане има достатъчно сила, за да разтърси и пропука “съм”. Това очарова

* Блато, фото Арсений Кашкаров

Неразбираемо

0. Ако си един добре възпитан наблюдател (и даже не дзен-монах), за теб това, което не се е случило и в което не си участвал (Йосарян) е даже по-важно от това, което се случва и в което си потопен. Но защо всеки не се научи да открива тези неслучвания - бели петна, лакуни, около които, както в класическа китайска графика постепенно се появява целият пейзаж (“нарисуван със съвсем тънка четка от камилски косъм”)?

* сн.: Ralph Meatyard