Ловци на символи

0. Разбира се, веднага купихме карта - подробна, на областта Епир. Изглежда не попаднах на обичайния Меркатор, а на някаква старинна проекция или пък да е било авиационна карта, защото доста се измъчихме с нея. Разстоянията явно ги даваха по права линия, някои села бяха разместени, а планински пътища, маркирани като "черни" си бяха прекрасно асфалтирани пътчета, водещи към неизвестното. Но подред;

1. Туристите интересуващи се от отвъдното /некротуристи/, често допускат досадни, /а понякога и фатални/ грешки при посещенията на любимите си места. Например, решават да поплуват в Стикс /на Пелопонес/ и не си дават сметка, че това е Реката на забравата - топнат се, забравят всичко и как се връщат после и къде - жална им майка. На Харон не може да се разчита, той е еднопосочен лодкар, пък и обслужва съвсем друга река - Ахерон

2. Съставих обаче, приятен план, помагащ на некротуриста да минимизира подобни рискове. Започва се със самата Ахерон. Тя /Реката на скръбта/, е една от седемте реки в царството на Хадес, която съществува наистина. Намира се лесно - от Парга завиваме надясно, после край Некромантионa /за него друг път/ и после в долината до Глики и там пак надясно. Ахеронката е явно набедена - абсолютно добронамерена, бяло-жълто-синьо-сивозелена хубавица, по която хората ходят нагоре-надолу по каньона докато им издържат краката на студа и никой не умира. Може и с лодка, може и на кон, може и рафтинг.

Реалният цвят на реката

Проникване в каньона

Стол за кратък размисъл

Представих си, че в едно съседно измерение, Харон продължава да вози душите на умрелите от единия бряг на другия, но няма как да го видим. Предполагам, че има начин да се усети /например, като съновидение/, но трябва да си опънеш палатката и да постоиш поне няколко дни. Имаше хора с палатки, имаше.

Една доста подозрителна гора

Ахерон, не Ахерон, но боб с пъпеш трябва да има за вечеря

3. Доста по-сложно беше с Вратите на ада. Цял ден се връткахме по тесни планински пътчета, саботирани от безумната си карта. Всички селца са населени, но няма кого да питаш за пътя, защото никой не смее да се покаже от къщи след 11 на обяд, за да не бъде убит от слънцето. На кръчмите, пълни с услужливи старци - монолингви допреди малко, им бяха направили магия и те внезапно опустяха, пак поради соларния култ.

Тия пътчета отсреща - доста близки си станахме

Клисура си е клисура навсякъде

Някак си стигнахме до Серизиана, селото, край което, според античен пътепис трябваше да са Хадесови порти. По средата на кръчмата, на малко диванче спеше жена над средна възраст. Не исках да я закачам /с недостатъчната си езикова компетентност - даже не знам как се буди човек на гръцки - мисля че е "еля-еля-ендакси-паракало-логариазмо?", но не мога да се закълна/ и я почакахме малко, но тя не помръдна, затова - сам-самички.

Кръчмата с морфичната леля 

4. Намерихме го. Пътят към ада беше постлан с добри, бели камъни /калдъръм, калос дромос, грц./ и се оказа малко ждрелце в горното течение на Ахерон, нищо особено като гледка, но като всички ходят на лов за гледки, аре пък ние да половуваме символи, а?

То к'во да го мислиш

Следва: 

Некромантионът - единствена възможност да поговориш с умрял съсед

Парга - и си в Италия, и не си

Додони - ако Делфи не ти е по джоба, отиваш на оракул тук

Одеоните в района са като за добър ден