Красотата, Санчо

1. Попаднаха ми няколко амер. обзора по съдебна психология, където се доказваше, че когато подсъдимият е по-привлекателен, съдебното жури е склонно да му присъди по-леко наказание, отколкото, ако е по-неприятен или отблъскващ. Имаше даже параметри на привлекателност (за подсъдимия, не за всички) - красива външност, детско излъчване, повдигнати вежди изразяващи учудване, големи очи и спретнато облекло. В едно от изследванията се показва, че привлекателните подсъдими имат два пъти повече шансове да избегнат затвора, сравнени с грозофилите. Нещо повече - външно готините подсъдими, даже когато вината им е доказана, с по-малка вероятност се оказвали в затвора, отколкото несимпатичните.

2. Решаващото значение, което хората придават на физическата привлекателност, според авторите, може да е свързана с нагласи, че "красив, означава добър" или че "привлекателните са по-адаптирани в социума, от отблъскващите и съответно, по-рядко нарушават социалните норми"

3. "Ефектът на красивия подсъдим" не работел в случаите на наказателни дела или ако съдът е сигурен, че подсъдимият (мъж или жена) е използвал/а привлекателността си за извършване на престъпление

4. Цитиран е и един от най-красивите експерименти, за които съм чувал - на Kurtzburg et al., 1968. В Нюйоркски градски затвор отбират две групи затворници, с лицеви дефекти, на които предстои освобождаване. На едната група правят коригиращи пластични операции, а на другата не - те получават само рехабилитационно консултиране или не получават нищо. След освобождаването им, ги наблюдават една година. Оказва се, че тези с разкрасяването извършват по-малко престъпления от грозниците. Освен това, грозилите минали през рехабилитационни програми извършват повече престъпления от грозилите без рехабилитация. Някои криминолози след това предлагат прогресивната идея, да се спре рехабилитацията и да се правят само разкрасяващи  процедури - освен по-ефективно, това било и по-евтино.

5. Нямам представа какво са решили

Испански художник

Едуардо Замакоис и Забала, испански художник (Eduardo Zamacois y Zabala, 1841 - 1871). Психологически ми е перфектен, по някакви причини.

 1. "Неуместна визита"

2. "Съперници при изповед"

3. "Ценителят"

4. "Любимецът на краля"

5. "Дресираната маймуна"

6. "Двама господа обсъждат трактат"

7. "Шутове играят петанк"

Едуадо Замакоис и Забала

Когнитивното

1. Че затъпявам, това е ясно, естествен процес е, въпреки че все пак крепя руините на оптимизма си на трите кита - слизането да започне от по-високо, да е равномерно и кривата да е по-полегата. Тук има пауза, в която е желателно да чуя: "Не бе, пич, не затъпяваш, а помъдряваш, да ти го начук..." и да плеснат изтънчен енкомион. Както и да е, друго ме дразни

2. Напоследък забелязвам, че когато съм свободен, реагирам по два начина: а) див и свободен и б) практикуващ guilty pleasure. По отношение на (а) всичко e ясно - обзема ме дивата мисъл (Леви-Строс) да избягам от свободата (Фром), но (б) започва да ме тревожи. Като си помисля, колко книги, филми и музика съм погълнал в последно време по принципа на guilty pleasure и си казвам - ето го истинското затъпяване, иди му кажи "Здрасти"

3. Преди да науча този прекрасен термин (бих го превел като "удоволствие от злорадството над себе си"), си го наричах "Принципът “За да ме е срам". Например, ако някой ме попиташе "Защо гледаш този стар, тъп български/руски филм?" - “За да ме е срам.” "А защо измъкна от тавана Ст. Ц. Даскалов, заедно с томче "История на БКП", направи си сандвич с леберкезе и чай, седна и зачете с упоение?” - “За да ме е срам” и т.н.

4. И продължава: 

- Ти прочете ли вече всички хубави книги?

- Да.

- Всички ли?

- От старите - да. 

- А от по-новите? 

- От новите - Нютомб прочетох. 

- Е, значи наистина си прочел всичко. А я да видим, от старите - Казандзакис прочете ли?

- Не. 

- Опа! 

5. Макар и не външен наблюдател (а може и външен, де да знам), аз усетих как една естетика се смени с друга и това ми предизвиква лека тъга

* худ.: Eduardo Zamacois Y Zabala, "Завръщане в манастира", 1868

Книга: "Един ден в Древния Рим"

1. Много готина книга на Алберто Анджела - историк и антрополог. Избрал е 115 г. от н.е. (при император Траян - Рим е в зенита си) и ни развежда по улиците, надникваме в къщите, проследяваме минувачите, пазаруваме, поръчваме в кръчмата, etc. Авторът дава и куп полезни съвети - как да извикаме древноримска полиция, къде е най-близката древноримска поликлиника, как да си купим роб/робиня, къде са добрите древноримски кръчми, как да се оиентираме на древноримската автогара, как да се държим при среща с весталка и т.н.

2. Впечатлява, че всичко, което имаме и ползваме днес като баси великите цивилизационни достижения на 19-20-ти век, съществува и тогава, в малко по-различен вид. При милион и половина жители, градът има: 28 библиотеки, 11 големи терми и около 1000 по-малки, 11 акведукта и 1352 улични фонтана, 3500 паметници, 2 цирка за състезания с колесници, 2 амфитеатъра за гладиаторски боеве (Колизеят е с 70 000 места), 4 театъра (най-големият с 25 000 места), стадион за атлетика (30 000 места). Не е зле.

3. От главата за правораздаването. При Траян било прието за най-малък повод да се обръщат към съда. Съдебната палата е била в базиликата на Юлий. Отпред, на широките стълби стояли адвокатите, чакащи да хванат и омаят клиента, още по пътя към съда. Отстрани стояли наемни свидетели - хора, които лъжесвидетелствали срещу заплащане. Съдийската колегия (центумвири - сто и осемдесет човека) се разделяла в четирите съдебни зали. Във всяка зала имало претор (председател), 45 съдии, ищец и ответник с адвокатите си. Имало и публика - обикновени безделници, привлечени от увлекателните спектакли, в които се превръщали заседанията - нещо като съвременните любители на съдебни и крими сериали. Почвали сутрин и можело да приключат на залез. Адвокатът не импровизирал, неговият помощник му показвал табличка с предварително разработен план, като следвали съветите на Цицерон: "Ораторското изкуство се състои от: умение да развълнуваш, да доставиш наслада и да убедиш". Когато речите били особено ефектни, публиката аплодирала. На първия ред обикновено имало наети от адвоката клакьори. Ако делото било скучно (примерно селяни се съдят за кражба на две кози), публиката се изнасяла към друга зала, където е по-интересно.

P.S. Да не забравяме все пак, че на Крит, през 1700 г. пр. н. е. вече строят триетажни дворци с канализация, водопровод и басейни.

* сн. Charles Traub, Рим, 1982

Доказване на противното

1. Още като се появи концепцията за доказателствената медицина, (evidence based medicine) упорито не можех да разбера какво всъщност ми казват. Откъде ще дойдат доказателствата, колко да ги чакам, какво именно ще ми докажат - лекарствена ефективност ли, качество на ремисията ли, само статистически ли или още някак ще ми го докажат и т.н. Освен това: да спра ли сега с медицината/психиатрията, с която се занимавам до момента (тя несъмнено почива на схващанията на пациентите и откъслечни знания от фейсбук и мама.бг, т.е. няма доказателства там) и да изчакам научните доказателства и новите лекарства идващи с тях?

2. Сега чета как не извървяла тази измишльотина и т.н. И как ще извърви, като независими изследвания, отдавна не съществуват - всяка фармацевтична фирма си поръчва лекарствените проучвания (интересно, че все в Източна Европа), после малко наука - статия-симпозиум-конгрес и готово - лекарството е бързо, ефективно, без странични действия. Маркетолозите естествено добавят и нещо, с което да бъзнат пациента и да предизвикат завист у PR-ите на конкурента (не влошава секса, възстановява неврони, не надебеляваш и т.н.).

3. А сега - малко лов на "научни доказателства". Отваряме Рubmed - една от най-големите бази данни за медицинска периодика и търсим статия (резюме, за да не плащаме) примерно, за лечение на рак с коприва. Има, естествено. А дали няма нещо за превенция на рак, например с ябълки? Има да, що да няма. А дали пък ябълките не влошават рака? Да, влошават го, ето статията.

4. Но това са тъжни статии. Няма ли нещо пак строго научно, но по-оптимистично? Има. Ето - изследване на проблема кои бирени бутилки са по-опасни, ако те ударят по главата с тях - празните или пълните (спойлер - празните) Окрилен съм, честно.

Мълчанието

1. Когато си мълча с някого, съм открил два вида мълчание - съдържателно и безсъдържателно. Съдържателното е, когато някак се опитваш да предскажеш какво си мисли другият, но не си съвсем сигурен и започваш да си правиш варианти. Но продължавате да мълчите. В следващ момент ти хрумват още интересни идеи, които той/тя би могъл/могла да си помисли. Но много важно е да продължавате да мълчите. Екстазът идва, когато се досетиш, че той/тя премисля същите неща като теб - значи той/тя също се опитва да си представи какво си мислиш ти. И тогава вече идва прекрасната необходимост (или нещо отвътре ти нахлува) да започнеш да си градиш какво би си помислил ти, в отговор на неговите/нейните мисли за твоето мълчание. Не е сложно.

2. Интересно, колко е неприемливо двама непознати да ходят по-дълго от 20 секунди един до друг по тротоара. Защо могат да се натискат в трамвая, да се допират на опашка за кафе или на плажа, но не и да ходят заедно по тротоара? Движението ли е, което ги плаши или синхрона? Защо? Изведнъж се поглеждат отстани и оценяват ситуацията като комична? Или параноя - тоя какво смята да направи с мен, телефонът ми на мястото ли си е? Откъде идва заплахата? Да не би защото някой насилствено е влязал в твоя ритъм и това е като интимно проникване в непозволеното? Незащитен ли се чувстваш?

3. Джармуш:

"След смъртта си бих се мотал пред музикалния магазин. Или около книжарницата. Ще процеждам през зъби: "Рембо!". Или пред видеотеката: "Каурисмяки!"

* Grant Thornton

Мутрология и мутристика

1. Всеки знае, че мутрологията е наука за мутрите (етиология, типология, патофизиология), а мутристиката е приложната и част (диагностика, поведение, предикция). Попаднах на интересна мутрологична статия с малко объркващо заглавие - "Различия в лицевия индекс ширина/дължина според социалния статус, в организации, държави и ценностни системи". Екипът е от "Гьоте университет" - Франкфурт и аз най-накрая се успокоих, че и други са открили срамната ми тайна - повечето шефове са с охранени лица ("шефская морда", на руските автори).

2. Работната хипотеза е проста - хората с по-широки лица са по-високо в социалната йерархия. Цитират се предишни обзори, според които мъже с по-охранени лица са по-агресивни, по-доминиращи, с по-изявени психопатни черти и с по-малка вероятност да умрат от насилствена смърт, в сравнение с теснолиците си събратя.

3. Като начало, изследователите създават индекс fWHR - ширина към дължина на лицето (висок fWHR - широко лице). После свалят от интернет снимки на бели мъже директори на компании, благотворителни организации и йерарси в римокатолическата църква и започват да ги мерят, сравнявайки индексите на "сребролюбците" с групата на "безкористните". Установяват следното:

а) Отношението широчина/дължина на лицето корелира положително със социалния статус, т.е. директор с шишкаво лице - успешна фирма

б) Теснолиците нямат особен шанс във високите позиции - социалният и корпоративен успех изискват повишена агресивност и безскрупулност 

в) Интересно, но в благотворителните организации, както и сред католикосите, зависимостта се запазва - широки лица - висок пост.

4. Обяснения: 

а) Тестостероново. Широколицието би могло да е свързано с нивото на тестостерона в пренаталното развитие. От друга страна, в ред сериозни изследвания, висок тестостерон не означава непременно агресивност, а по-скоро привързаност, склонност към сътрудничество, щедрост

б) Социалнопсихологическо. Хората несъзнавано усещат, че широколиците са по-подходящи за босове и ги изтикват нагоре сами. Ширината на лицето по някакви причини е сигнал, че кандидатът е подходящ за шеф. Вероятно се очаква да е по-агресивен, но на корпоративен език това се редефинира като "амбициозност", "пробивност" и проч.

5. Интересно следствие: обвинените в корупция широколици шефове почти винаги биват сменяни с теснолици. До следващия път.

* сн. Baldovino Barani

Маргиналност и почтеност

Няма връзка между тези понятия, ли? О, има!

За да избегнеш срама, че живееш в държава-симулакър и някак си да спреш да се впечатляваш от разпада на правилата (от граматическите, през Правилника за движение, до керваните с отсечени дървета), имаш някои възможности. Ето две.

1. Ако ти възникне проблем в мозъчни полета 8-11 по Бродман и започнеш да компенсираш чрез патриотизъм, това е лесно - отваряш джентълменския комплект и почваш:  "България над всичко", "Чист народ - красиви хора", "древните българи са създали цивилизацията", "санскритът е несполучлив диалект на старобългарския" и т.н. Не забравяш и че Америка е виновна за всичко, съседните страни също, но по-малко и проч.

2. Ако мозъкът ти е ок, но си настроен решително - само маргинализацията ще ти помогне, пич. Как? Първо - няма да те закачат толкова с глупостите си, второ - ще изпитват неприятна смес от респект и боязън, което ще ги дистанцира и ще ги води към пункт първи. Трето - човек изпада в едно особено състояние на деперсонализация, при което усещането е, че животът не е точно борба, тъпотиите не са точно за теб, а се плъзгат или отъркват (без скърцане) по пътя към други клетници-мишени, неуспели навреме да се редислоцират. Значително намалява и тази свръхвключеност в социалното проституиране, но има и слабо място - трудно се ходи на работа с толкова маргиналност в джоба. Освен това, тази твоя независимост, малко пречи на околните да се влюбват веднага в теб. Но пък, след като можеш да се адаптираш към повишения радиационен фон и летящите найлонови пликчета, все ще намериш някаква шибана златна среда и за любимата си девиация - нали искаш да си почтен.

* сн.: Пьотр Ловигин