Показват се публикациите с етикет Фуко. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Фуко. Показване на всички публикации

сряда, 29 септември 2021 г.

Книга: Фуко

1. Фуко за медицината (от „Управляването на себе си и на другите“, курс лекции в Колеж дьо Франс 1982-1983):
„Медицината е характеризирана не просто като познание,… но и като изкуство и то изкуство на убеждаването. Добрият лекар е онзи, който е способен да убеди своя болен. И ви препращам например към прочутото разграничение в Закони, Kнига V, параграф 270 а-е, между двете медицини. Медицината за роби, която е практикувана от самите роби, без значение дали имат лечебница, или ходят на посещение, без значение, тази медицина на роби за роби е медицина, която се ограничава до това, да дава предписание, да казва какво трябва да се направи. И освен нея - свободната медицина за свободните хора, упражнявана от лекари, които сами са свободни хора. И тази медицина се характеризира с това, че лекарят и болният говорят помежду си. Добрата медицина, великата медицина, свободната медицина е следователно изкуство на диалога и убеждаването…“
2. И една полезна инвариантна формула от Фуко, когато по време на лекция микрофонът ви започне да бръмчи (пак от същата книга):
"М. Фуко: [някакво бръмчене заглушава гласа му]: Не чувате ли? Вие не чувате, но и аз не чувам. Всъщност аз чувам, но не онова, ко­ето казвам [шумът престава].
Добре, значи, струва ми се, че този Платонов момент на parrêsia обсебва задълго философска­та практика, или по-точно, ако искате… [отново същият шум]. Много ми се нрави идеята, че алогичността на проекта, с който съм се захванал, бива показвана с толкова драстични технически санкции…"

* "паресия" се употребява предимно в положителен смисъл като "казване на истината", където гаранция за истинността е не "доказателството", което се изисква от картезианското мислене, а "куражът" на оня, който казва истината (по М. Николчина)
** ил.: Корабът на Одисей в опасна близост до сирените (Уилям Ети, 1837)

неделя, 12 април 2020 г.

Важен проблем

1. Днес изследвах немаловажен проблем. При едно от гостуванията си в Калифорния, Фуко е опитал LSD и има спор дали/как това се е отразило после на творчество му. Едни казват "да", други "не", трети - "чети Фуко и не се занимавай с глупости". Самият Фуко казва нещо като: "да, отрази ми се, д'еба"
2. След прекарани седмици в задушевни разговори с приятели, в които се обсъжда кино („Годар е политически развратник“), академичните среди („Леви-Строс е много консервативен човек. Понякога се държи отвратително“) и интимност ("Мастурбирате ли?“, на което Фуко отговаря: „Разбира се. Без съмнение."), Фуко и двамата му приятели тръгват за Долината на смъртта - стандартът за  LSD-икспириънс
3. И вече в един друг, доста по-поетичен текст по темата (Andrew Marzoni) се срещнах с прекрасното:
"Няколко седмици по-късно, след дни на текила-изгреви, сонати на Скрябин, марихуана и разговори за литература, един ден на разсъмване, тримата тръгват за пустинята. "Ние донесохме мощен еликсир, един вид философски камък, на който вие, Мишел, се натъквате", казва Уейд на госта си. "Нямам търпение да се натъкна“, отговаря Фуко
4. Текила-изгреви, Скрябин, марихуана и разговори с апапите за литература! В Забриски пойнт! Want! - Wanted! - Wanted! - три форми на един абсолютно правилен глагол

* рис. Gabriel Alcala

четвъртък, 14 май 2015 г.

Мечти прекрасни

1. Винаги съм си мечтал, на преглед да ми дойде някой, който да започне така:
"Може би, ще настъпи ден, когато ще престанат да разбират що е лудост. Тази фигура ще се затвори в себе си, непозволявайки повече да се отгатват следите, които би оставила. А за неизкушения поглед, дали тези следи ще са нещо друго, освен обикновени черни резки?
Най-вероятно, те ще са вписани в конфигурации, които днес ние по никакъв начин не можем да нарисуваме, но които в бъдеще ще станат необходими координати за разчитане на нашето битие, на културата ни и на нас самите. Тогава неврозите ще бъдат конституиращи форми на обществото ни, а не отклонение от тях. И всичко това, което днес преживяваме като нещо пределно или странно, или непоносимо, ще достигне една безметежна позитивност. И всичко Надпределно, Непозволено, всичко, което днес обозначава нашите граници, ще започне изведнъж да обозначава нас самите."
/от "Лудостта - отсъствие на дело" на М. Фуко/
2. Или пък, да започне да ми описва проблемите си така:
"...тези чудовищни състояния на физически притиснатия мозък, празнотата, толкова потискаща, че и висшата работа на мисълта и нейните терзания се процеждат навън само като безкрайна лъжа."
/А. Арто, в писмо до Анаис Нин, 1933 г./
3. Или пък, да подслушам, как колеги ме обсъждат в коридора по следния начин:
"Него го довежда до ужас неавтентичността на собствения аз, вечната обреченост да говориш на езика на другия, гнусната необходимост ежеминутно да разрушаваш изплъзващата се цялост, фалшифицирайки я в безполезни и нелепи образи."
/С. Зонтаг за Арто/
4. И накрая на работния ден, да поспорим с някой пациент, например за Фуко:
"...не история на психиатрията, казва Фуко, а на самата лудост, с целия и плам, до пленяването и от знанието. Става дума да се избегне капанът или наивността на обективизма, които очевидно се състоят в това, да се пише на езика на класическия разум, използвайки понятия, които исторически служат като инструменти за пленяването на лудостта; на шлифования и полицейски език на разума да се пише история на най-дивата лудост, която живее и диша, все още непленена и необездвижена от пипалата на същия този класически разум."
/Ж. Дерида в "Cogito и история на лудостта"/.
5. Вместо това, идват безметежно позитивни старци 80+ да ми съобщят, че сутрин като станат им се вие свят. Накъде отива този свят, накъде се вие?

* на сн.: Анаис Нин в комиксов вариант

сряда, 20 юни 2012 г.

Фрагментации от юни


1. Подслушах малко старци по пейките за какво си говорят. За някакъв прозорец, който бил отворен, всички видели, че е отворен и после някакъв човек го затворил и започна едно мъчително уточняване кой е този човек. Колко жалко, хората станали на 80 години и мислите им, вместо да са леки и обхватни, като есенен полъх, те се натрошили, удребнили, кълват си ги на мънички застойни фрагменти, като трънчета под кожата и няма кой да им ги махне и те циклят и циклят. Абе хора, времето ви изтича, напрегнете се, кажете нещо важно, дайте финалните, най-добрите си инсайти. Вместо това - "днес е горещо, водата е мокра, млякото е по 80 стотинки". Цял живот без фантазия.
2. Д. Хармс: "Мнението ми за пътешествията е кратко: като пътешестваш, не отивай твърде далеч, защото може да видиш такива неща, че после не можеш да ги забравиш. А когато нещо се загнезди в паметта ти, отначало ти става лошо, а после ти става невъзможно да поддържаш бодър дух". Напомня ми Платонов.
3. Един човек в Трън си купува вестници - "Шоу" и "Труд".
Продавачът:
- Ето ти трудът, ето ти шоуът.
Прекрасно е, не се бях сещал.
4. Фуко, разцепва, както обикновено:
"Човешкото тяло е вкарано в една машина на властта, която го дълбае, разчленява и съчленява отново. Една "политическа анатомия", която е същевременно и "механика на властта", е в процес на зараждане; тя определя как могат да бъдат владени телата на другите, не само за да правят това, което желаем, но и за да действат така, както искаме, с техники и с бързината и ефективността, която им определяме. По този начин дисциплината произвежда подчинени и обучени тела, тела "покорни".
стр.147-148, "Надзор и наказание"

* на сн.: Посред бял ден

сряда, 8 юни 2011 г.

Фуко - шофьорът на 64

1. В немалка степен съм почитател на Фуко и днес, получих подобаваща награда. Как стана всичко.
Стоя си на Хигиената и чакам автобус 64. Гледам го как си дреме на първата спирка и адски дълго не тръгва. Тъкмо реших, че съм попаднал на фалшиво 64, защото другите не стоят толкова дълго на начална спирка и той се приближи.
2. Вече вътре, убеждението ми, че автобусът е менте се засили - пичът караше странно, с резки спирания и хората, подобно малки одушевени амортисьори, майсторски пружинираха из салона. После някак с кожата си почувствах как ще се опита да влезе в забранената лента /за надясно, който познава района/, но след две-три сплашващи маневри се отказа. Тогава погледнах в огледалото за да го разгледам, този булеварден шаман и какво да видя - зад волана седеше Мишел Фуко.
3. Наясно съм, че като се обърне колата, обяснения много. Например, това можеше да е самият философ, преродил се в софийски автобусен шофьор /Божичко, що за карма!/. Можеше да е почитател на Фуко, но за разлика от мен, много по-истински - имал е смелостта да се дегизира като него, докато аз все отлагам. Но тогава, защо би карал автобус? Не трябваше ли, да потърси максималното сходство, преподавайки философия в СУ? Или поне в Пернишкия технически, с онази странната абревиатура?
4. Е добре де, най-вероятно, това бе случаен двойник на Фуко. Бръснатата глава, характерните малки, леко затъмнени очилца с дискретна рамка, които явно ползва само за четене, защото докато караше гледаше над тях, леко наболата брада, особеният, съзерцателен поглед, с който наблюдаваше колите пред него... Докато се опитваше да наруши различни правила на движението, той заплашително въртеше умните си очи във всички посоки - явно гледаше в страничните огледала и преценяваше риска /един път за себе си и втори път за пътниците/. Или може би шлифоваше поредната си оригинална теза?
5. Ето това е наградата ми за днес. Утре - сигурно ще е друга някаква.

* на снимката: Фуко в шофьорско яке