Показват се публикациите с етикет Варна. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Варна. Показване на всички публикации

събота, 4 март 2023 г.

Флашбек

1. Веднъж бях във Варна и отидох да видя двора, в който съм живял до десетинагодишна възраст. Колко се беше смалило всичко!
2. Сигурен съм, че дворът беше огромен, в него се разполагаха различни светове, беше разделен на “нашия” и “вашия”, имаше враждебни държави чиито граници не биваше да се преминават, имахме десетки сериозни скривалища за жмичка (“миженка”) и каубои/индианци
3. А входът! Стълбището и площадките на тези три етажа, прозорците мътни от пристанищния дим и предупреждението “не се опирай, ще се изцапаш”, входът към мазето - винаги заключена мръснобяла врата, но ако успееш да проникнеш, в тъмнината различаваш контурите на коридора и килиите от двете страни, защото знаеш от сигурно място - това всъщност е таен подземен затвор и той после ще се появява в сънищата ти - постоянен носител на смътна опасност
4. Иначе, всичко си е останало същото - и игрището и бункерът, и беседката, и сивата варовикова ограда към пристанището, но всичко се помества в една миниатюра, някак съвсем несериозна. Даже малко се възмутих - на кого му е потрябвало да го смали? Защо изобщо ги смаляват?

понеделник, 25 януари 2021 г.

Не (Да)

1. Разбира се, че с П. ми беше много по-интересно, въпреки че и сестра му ме привличаше с отрязания безименен пръст на лявата си ръка - П. и го бил оперирал като били съвсем малки и си играели на хирург и пациент. Семейството обитаваше две стаи на тавана, до които се стигаше по тъмен коридор; там ловко трябваше да избегнеш детската количка, шейната и най-вече масивният прашен сандък, слабо очертан в тъмнината и напомнящ неземната Кааба. Явно родителите им не се решаваха да го махнат и аз имах смътна догадка, че по някакъв начин той ги пази от нещастия. Беше заключен с катинар с отдавна загубен ключ, П. не знаеше какво има вътре, но предположенията ни бяха доста завладяващи
2. П. твърдеше, че ключът не е изгубен и разказваше достоверна история, как баща му го сложил в кристално ковчеже, което положил в по-голям, вече не кристален, а оловен ковчег и после, с помощта на познати моряци (баща му работеше в пристанището) го спуснали на дъното на океана, доколкото знаел - в района на Марианската падина. Наскоро там имало експедиция с батискаф (не заради ковчега, а с друга, научна цел) и покрай останалото, мернали и ковчега - там си бил, на дъното.
3. Как съм го гледал, докато ми е разказвал тези истории? “Не, каза ми един път той - виждам, че не ми вярваш. Не мога да разказвам повече, когато виждам, че не ми вярват”. Неудобна пауза, поклащам леко глава, за да покажа едновременно недоверие и уважение. В крайна сметка, невярващият винаги губи, докато не открие, че главното във всяка история не e достоверността и

* скитска пантера, 7 в. пр. н.е.

понеделник, 6 май 2019 г.

Триест/Варна

В Триест беше много интересно. Изведнъж си наумих, че ще ходя из града и ще търся сходства с Варна (там съм израстнал). И разбира се, намерих и то не защото морските градове си приличат, а по тайнствени, други някакви механизми.




Къщата в която е живял Дж. Джойс (от 1904 до 1915). В 1908-ма брат му злорадо отбелязва: "Брат ми претърпя неуспех като поет в Париж, като журналист в Дъблин, като влюбен и като писател в Триест, като банков чиновник в Рим, а след това отново в Триест - като частен учител и преподавател в училище". В действителност, в Триест, Джойс е величав - завършва "Дъблинчани", "Портрет на художника като млад" и започва "Одисей".






Но най-хубавото в Триест, (не знам за другаде) е, че ако искаш да си купиш витамин С, трябва да поискаш "витамина Чи". Ето тези неща ме карат да се чувствам добре, да не кажа щастлив.

Побутвам леко Джойс да пише по-естествено

Финето ("крайче", итал.)

четвъртък, 26 април 2012 г.

Дядото на Роди

1. Като малък, имах варненски приятел, викахме му Роди. Дядото на този Роди някога е притежавал бакалница. Никой не употребяваше тази принизена дума "бакалница", всички казваха "колониал". "Отивам до колониала, казваше съседката, нещо да ти взимам ли?". "Две бурканчета кисело ми вземи", отговаряше баба ми.
2. След 9 септември 44-та, бакалницата му била отнета, от строгия, но справедлив комунистически режим и толкоз.
3. След като го деколонизираха, на милия старец му остана единственото удоволствие да си седи в стаята и по цели дни да слуша радио. Поради неизвестна за мен причина, той постепенно разви налудното убеждение, че американците ще акостират на Пристанище Варна и веднага след събарянето на омразния му режим, ще се заемат и с неговия проблем - да му върнат бакалницата.
4. В стремежа си да достави поне малко радост на дядо си, Роди, с помощта на един приятел, записа с дебел глас измислени новини на радио Варна. Текстът беше горе-долу следният: "Драги слушатели, тук е радио Варна. Ще чуете новини. Днес, американските войски акостираха на Пристанище Варна. След смяната на властта, бе решено, да се върнат магазините на бившите им собственици, в това число и колониалът на господин ....../името на Родиния дядо/". Роди смяташе да скрие магнетофона зад радиото и в подходящ момент незабелязано да го включи.
5. Тогава се използваха малки репортерски ролкови Ухери, моряците ги носеха от странство. Бяха магнитофончета-мечта на всеки варненски тинейджър. 
6. Не знам какво стана с този запис. Дано дядото да го е чул и поне временно да се е зарадвал. Не мисля, че доживя до реституцията.

На сн.: малък, репортерски, ролков Ухер

понеделник, 9 август 2010 г.

Лозе и черешова градина към него

Някъде до края на 70-те имахме 2 декара лозе около Варна. То е било 10, но народната власт /да и го начукам/ отнела 8. До лозето имаше черешово-вишнева градина, от която баба ми и леля ми варяха нечовешки количества сладко. Бонтонът изискваше плодовете да са без костилки и те се трудеха неуморно, махайки ги с безопасни игли.
След това, като си похапвах сладко, за мен беше изключително важно да открия костилка вътре. Това не беше никак лесно, но наградата си струваше. Когато това станеше, аз доволно обявявах находката си. Баба ми адски се впечатляваше и мисля, че малко даже се срамуваше. Но несъмнено големият удар бе, когато открия две костилки в бурканчето. Тогава баба ми викаше на помощ леля ми и двете дълго и искрено се възмущаваха. Мисля, че това беше тяхната представа за висша несправедливост. Сега е различно.