От "Ева-пенетраторката" на Александър Бренер

Той беше археолог: търсеше в историята примери за ръкопашни схватки с естетиката. Жулиен прекрасно разбираше защо се печатат все нови и нови книги - за да се поддържат бесовете на пазара и да се сее естетическо объркване. За да не може вече читателят да различава къде е животът, а къде е неговото умъртвяване.

Жулиен се присмиваше на културната разюзданост на капитала - на всички тези плодовити романисти, естрадни стихоплетци, услужливи артисти на четката, зрелищни акционисти, телевизионни интелектуалци, режисьори-кинозвезди, корпоративни ницшеанци, прогресивни критици, обезкръвени подиумни модели, стилизирани пънкове, добродетелни куратори на художествени галерии в лофтове, специалисти по подобряване на околната среда, привърженици на здравословната кухня, еректирали архитекти - над тези хищни и лукави храненици на Империята...

Той знаеше: словото и образът са пределно обезценени, затова при ползването им е необходима особена точност, строгост и рязкост.

И той беше строг, точен и рязък.

Гледайки Жулиен, в главата ти изникваше: най-после глаголът оживя  в плът, както вещаеха пророците.

Най-после свърши самотата на Бенямин.

Най-после Кафка намери комуната си.

Най-после се осъществи мечтата на Песоа: да захвърли одеждите на културен човек и да отплува с пиратите в морето.

Дойде краят на разбойничеството на Лотреамон.

И свърши скитането на Рембо по библиотечните лaвици, свърши запокитеността на Хлебников в планини от книжен прах, свърши изолацията на Арто в дизайнерските книжарници.

Повече никой няма да посмее да затрупа с дърва бушуващият огън.

Повече никой няма да изтрие от лицето на Земята влажната земя.

Не съществуват вече проблеми с главата, има само паралич на тялото.

* Споменатият в текста Жулиен Купа (р. 1974) е френски философ, анархист-саботьор, акционист, etc.

keywords: Julien Coupat, actionism, Tarnac Nine, anarchist saboteurs, Tiqqun, 

Из “Ева-пенетраторката” на Александър Бренер

Аристотел е бил прав, разхождайки перипатетиците си в Ликейската градина. Небето е най-добрият учител. Това го разбрах отдавна - в миланската Академия на изкуствата на Брер, където четох лекция за Филонов. Покани ме куратор с красиво име и лице на тъжен ястреб - Джиачинто Ди Пиетроантонио.

Филонов е знаел, че всеки човек се състои от множество разноцветни атоми, бучки лед, ризоми, корпускули, хромозоми, газообразни елементи, плазмиди и кристалчета.

Човекът на Филонов целият е в срутвания и пукнатини и се стреми да се разтвори в хаосмоса. Но едновременно с това е твърд като скала - като таен апокриф, изрязан в камъка.

Именно за това говорих на онази лекция: за хората-отломъци и съществата-скали. А после изведнъж почувствах, че се задъхвам в стените на Академията. Не е за мен тази работа - лекциите. Замлъкнах и изведох студентите на улицата. Небето беше синьо-пресиньо, а срещу каменното здание на Академията имаше банка със стъклена фасада. В нея се отразявахме всички ние: аз, моите слушатели, архитектурните постройки, озареното от светлина небе, слънчевото сияние… Извадих от джоба си предварително приготвен камък. И - бам! - хвърлих го във витрината на банката. Не се разби, само се покри с пукнатини. Сега тя с нещо напомняше картина на Филонов. Погледнах към студентите си:

- Всяка лекция трябва да завършва именно така!

И почувствах в стомаха си огромно облекчение. Това си беше хулиганство, разбира се - зачатъчно, детско.

Е, и какво от това?

* Павел Филонов (1883 - 1941), "Майка"