1. Че затъпявам, това е ясно, естествен процес е, въпреки че все пак крепя руините на оптимизма си на трите кита - слизането да започне от по-високо, да е равномерно и кривата да е по-полегата. Тук има пауза, в която е желателно да чуя: "Не бе, пич, не затъпяваш, а помъдряваш, да ти го начук..." и да плеснат изтънчен енкомион. Както и да е, друго ме дразни
2. Напоследък забелязвам, че когато съм свободен, реагирам по два начина: а) див и свободен и б) практикуващ guilty pleasure. По отношение на (а) всичко e ясно - обзема ме дивата мисъл (Леви-Строс) да избягам от свободата (Фром), но (б) започва да ме тревожи. Като си помисля, колко книги, филми и музика съм погълнал в последно време по принципа на guilty pleasure и си казвам - ето го истинското затъпяване, иди му кажи "Здрасти"
3. Преди да науча този прекрасен термин (бих го превел като "удоволствие от злорадството над себе си"), си го наричах "Принципът “За да ме е срам". Например, ако някой ме попиташе "Защо гледаш този стар, тъп български/руски филм?" - “За да ме е срам.” "А защо измъкна от тавана Ст. Ц. Даскалов, заедно с томче "История на БКП", направи си сандвич с леберкезе и чай, седна и зачете с упоение?” - “За да ме е срам” и т.н.
4. И продължава:
- Ти прочете ли вече всички хубави книги?
- Да.
- Всички ли?
- От старите - да.
- А от по-новите?
- От новите - Нютомб прочетох.
- Е, значи наистина си прочел всичко. А я да видим, от старите - Казандзакис прочете ли?
- Не.
- Опа!
5. Макар и не външен наблюдател (а може и външен, де да знам), аз усетих как една естетика се смени с друга и това ми предизвиква лека тъга
* худ.: Eduardo Zamacois Y Zabala, "Завръщане в манастира", 1868
