Николас Гомес Давила (1913 - 1994), колумбийски философ. От есето на Стоян Гяуров:
"Биографията на този "прочут непознат" може да се разкаже с едно изречение: прекарва детските и юношеските си години във Франция, после се завръща в родния си град Богота, вдига една голяма къща и, благодарение на наследеното богатство, прекарва остатъка от живота си в четене, писане и размисъл, в кръга на семейството си, неколцината си приятели и сред десетките хиляди томове на своята скъпоценна библиотека."
Най-често пише във формата на схолии (обичай да се пишат кратки коментари в полетата на античните ръкописи)
Ето малко схолии:
Забрави обясненията си. Аз не слушам твоите проповеди, а твоя глас.
За да избягаш от затвора, трябва да се научиш да не сключваш договор с неоспоримите му удобства.
Когато препрочитаме литературата от младостта си, се чувстваме сякаш виждаме карикатура на спомените си.
Този, който се приближава към истината без разрешение, намира на мястото и празнота.
От средата на миналия век, от Бодлер, Флобер, Киркегор, Достоевски, Ръскин, Буркхарт знаем, че вярата в прогреса характеризира глупака.
Човек бързо пуска истините, които е хванал, сякаш му изгарят ръката.
Човек започва да си търси идентичността, когато се отчае от качеството си.
Мисълта трябва да се разпространява не симетрично, като някаква формула, а безпорядъчно, като храст.
Художникът е херменевт на битието, ученият - екскурзовод из видимостта.
Не всеки учител е глупак, но всеки глупак е учител.
Никоя работа не е срамна, но всички те карат да деградираш.
Да пишеш добре означава да опишеш крива, използвайки минимален брой допирателни.
В присъствието на този, който не ни разбира се чувстваме като пред стена. В присъствието на този, който ни разбира, се чувстваме като в затвор.
Истинското изкуство на нашия век е изследването на празнотата, опис на липсата.
Йерархията е атрибут на небесата. В ада всички са равни.
