Трепет и лик

1. Вчера наблюдавах една трепетлика. Нямаше никакъв вятър, но листенцата и танцуваха безобразно - тя си беше намерила вятър. Почувствах болезнено недоумение. Исках да проумея логиката на това, всички дървета наоколо да си стоят спокойно, а тя да трепти като отвързана. Търсех и оправдание, свързано със здрав смисъл и умерен дарвинизъм в рамките на закона. Нищо не ми дойде и затова приех, че Създателят/Създателката е направил трепетликовия ребус в пристъп на нелепо шегаджийство, съвсем встрани от общия си план

2. Но има и нещо друго. Отварям Бубер напосоки и каво да видя:

“... Но може и така да стане, че по нечия воля и милост аз, наблюдавайки дървото, да се реша на връзката с него, и ето че то вече не е някакво То. Изключителността ме е покорила със своята мощ.

Не е впечатление, не е игра на въображението ми, не е островче на настроението ми дървото, а стои насреща ми от жива плът и има да дели мегдан с мен, тъй както и аз с него - само че другояче. Нека не търсим как да обезсилим смисъла на връзката: връзката е взаимност.

Да не би това да рече, че то, дървото има съзнание, подобно нам? Не ми е известно. Но нима само защото ви се струва, че сте имали късмет със себе си, пак ще разделяте неразделимото? Не душа на дървото и не дриада ме среща, а самото дърво”*

3. Хоп, току що т.1 стана безсмислена. Случва се

* преводът на Бубер е на Радосвета и Владимир Теохарови

** ил.: Дриада, Евелин де Морган (1850 – 1919)