сряда, 29 юни 2011 г.

Аналоговото ми ухо

1. Няма вече познавачи. Поддържам съмнителна близост с хора, които готвейки се за купон вкъщи, свързват компютъра към уредбата и казват: имам трийсет гигабайта музика, смятам да ми стигне. Ще им стигне, това са над 10 000 парчета. Опитай да намериш любимото си сред тях? Прилича на китайско пожелание: “Нека ухото ви се наслади на десет хиляди любими песни”. Крейзи. Не е възможно жив човек да има толкова много любими песни. Тогава за какво е всичко това? “Да имаш или да бъдеш”, пита Ерих Фром и си отговаря: споко man, носим се мощно от “да бъдеш” към “да имаш”.
2. И така, блуждаейки из “вече имам”, опитваш да се хванеш за нещо. Качеството? Ритуала?
Като се усъмниш в качеството ти казват: Виж ми битрейта, умнико! Какво да го гледам, знам че е висок. Няма вече трепет – касетен дек, хромдиоксид, внимателно с винила, сложи капка вода пред дозата. Нещата са дълбоко дигитални, изкарай си чипа от ухото и ще спреш да чуваш.Само ще виждаш.
3. Понякога се питам: ухото ми аналогово ли е още? А ухо ли е или цифров трансивър? Меко едно такова...

* на снимката: 2006, с. Витановци. В пристъп на ескапизъм, конструирах красив велосипед.

вторник, 28 юни 2011 г.

За Франкъл

1. Гледах една видеолекция за Виктор Франкъл. По време на престоя си в немските концлагери, той три пъти е бил в списъците за газовата камера и все пак оживява.
Първи път: лекарят на лагера го спасил, защото му трябвал помощник /Франкъл е лекар/.
Втори път: бил е 100-тен в списък от сто лагерници планирани за убиване, но един от пазачите добавил в списъка омразен нему концлагерист. Франкъл станал сто и първи и отпаднал от списъка /немците обичат да им е точно/.
Трети път: чакайки ешелона да дойде и да го отведе за да бъде задушен с газ, Франкъл извел концепцията си за евристичния оптимизъм.
"А може ли някой, абсолютно стопроцентно да ти гарантира, че утре ще умреш? - запитал се той. 
- Със сигурност не - отговорил си.
- След като няма такава гаранция, ти остава единственият избор - да живееш и да се обърнеш към възможностите, които настоящето ти предлага". 
На следващият ден, ешелонът, по необясними причини не пристигнал. Франкъл оживял за трети път.
2. Франкъл: "интелектуалният ми стил се състои в това, да домислям нещата докрай".
3. Бродски /без връзка с досегашното/: време е да спрем да сме само говорещи следствия на събитията и да станем тяхна причина.

събота, 25 юни 2011 г.

Квантова религия

1. Всяко обръщане към Бог го променя. 
Следствие: не споменавай името Божие всуе. В противен случай, в един момент ще научиш, че се молиш на съвсем различен, спрямо първоначалния Бог.
2. Във всеки предварително зададен момент може да се установи или количеството богове или кои са те. Но никога и едното и другото едновременно. 
Следствие: има смисъл да се молиш на определено множество богове.
3. При прилагане на някакво количество молитвена енергия,  от небитието може да се извика виртуална двойка антагонисти: Бог и дявол.
Следствие: колкото по усърдно се молиш, толкова повече богове ще се появят. Но и толкова повече дяволи.
4. Бог може да извършва квантов скок.
Следствие: никога предварително не е известно съществува ли бог в дадена религия или е тунелирал в друга.
5. Бог едновременно може да съществува и да не съществува.
Следствие: в Бог може да се вярва, а може и да не се вярва. Крайният резултат е един и същ.

(C) Владлен Подимов - фантаст

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Волният ездач

1. Като всеки нормален човек от м. пол и аз известно време се увличах по компютърните игри. Най-дълго се задържах на Куейк, защото там можеха да се избият много чудовища, а след работа, това е доста смислено занимание.
Невърмайнд, говоря за друго. Сега като гледам някоя въздушна операция, а такива, в последните години дал Г-д, се сещам как играех на една игра-авиосимулатор, която според очевидци, го докарваше доста реалистично.
2. Взимах някой Фантом, избирах си ракети и други оръжия, след което се оглеждах за някоя мисия. Имаше мисии по целия свят. По лесните бяха в Африка, по-трудните в Европа.
3. Никога не изпълнявах мисията. По-скоро ме интересуваше, как ще реагира играта, на серия от абсурдни ходове от моя страна. Разбирам, че е инфантилно, но нямах нерви да изчета и да изпълня всичко, а ми се летеше.
4. Излитах лошо, някакви закрилки ми пречеха, после като волна птица се издигах право нагоре, което носеше смъртоносно  ускорение за пилота, но той /аз/ някак си оживяваше. После си летях където и както исках - ту много високо, ту адски ниско. Като видех нещо интересно на земята веднага го унищожавах. Хич не си пазех амуницията. Постоянно получавах съобщения, че съм взривил я приятелски склад, я приятелски бункер. Постоянно ми се натякваше, че съм се отклонил от мисията. А може би, това ми е мисията, да се отклонявам от мисията, заключавах философски.
5. При такъв лежерен стил на летене, вражеските радари ме засичаха веднага и на екрана започваха да мигат предупреждения. Аз весело ги игнорирах. Почти веднага, във въздуха се появяваха вражеските самолети. Това най-често бяха Миг-ове, защото летях над арабски, просоциалистически страни.
6. Започваха да ме преследват нагло, а аз чаках да ми пуснат ракети. Един колега-невролог, много голям майстор, ме беше научил как да бягам от ракетите. От някои обаче, нямаше измъкване и тогава те радостно ме взривяваха. Понякога се отдалечавах в такава безумна посока, че те се отказваха да ме преследват - явно разбираха, че се касае за кретен-пацифист, отвлякъл изтребител, за да погледа земята от птичи поглед.
7. Обаче бях много подъл. След като ги откажех и се загубех от радарите и ако ми стигнеше горивото се връщах ненадейно и изтребвах всичко по пътя си.
8. Както се вижда, тази игра ми позволяваше да си организирам мисиите, по свое желание и логика. Е добре, това не продължаваше дълго. Скоро ми свършваше горивото, защото аз не ебавах да се връщам в базата. Самолетът падаше, аз катапултирах някъде в пустинята, като малък принц.
9. И тогава започваше най-интересното, но пък играта свършваше.

* на снимката: етюд във висок ключ.

сряда, 22 юни 2011 г.

Розенберг трио

1. Гледахме Розенберг трио. Холандски цигани, изпълняващи само Джанго. Две китари и контрабас. В края на първия час ни стана еднообразно и си тръгнахме. Интересно, доста виртуозни са, но омръзват. Този стил на свирене и импровизиране /"мануше"/, който никой вече не смее да нарича джаз, някак си не оставя място за мисълта - всяка празнинка е запълнена с нотички и това, в крайна сметка ти писва.
2. На другия край стои късният Майлс, който ти пуска два тона в 10 минутна пиеса, но моментът и интервалите са така изчислени, че ти разбираш - това е, няма нужда от повече. Даже си казваш: баси, това са единствените два тона, които са възможни в тази пиеса. И той изсвири точно тях! Гений.
3. Но пък е отстранен, хладен, перфекционист. Циганите са топлички и са като калинки, не спират, грешат, повтарят се. Смешното беше, че повечето пиеси ги завършваха по един и същ начин. Симпатяги са. Спонтаняги са също така.
4. Концертът беше в София лайв клъб - конюшня с маси и любителски оформен интериор. Две коли - пет кинта и музиката да свири. 
5. Публиката беше интересна. Имаше няколко самотни, горди, привлекателни жени. Пред мен имаше една симпатична скубла с приятеля си. "Р"-то и беше френско. Живичка една такава, потанцувваше постоянно. Зад мен се бяха разположили някакви въртокъщници, които не спираха да си говорят. Имаше и пич с безумен, огромен бял каскет.
6. Видях само един циганин, но снажен, с дълга побеляла кичара, напомняше микс от Гойко Митич и Джоко Росич. Може пък да е бил той.

* на снимката: Созопол

вторник, 21 юни 2011 г.

Нигериец в орбита

1. Предполагам, доста хора знаят за "нигерийската измама".
Получавате мейл, че е починал генерал Мбонго Абандонго, бивш диктатор на Нигерия и неговите мангизи /100 млн долара/, са останали безстопанствени. Ако искаш можеш да получиш част от тях, само че, предварително прати някой друг долар, за банкови разходи, подкуп на служители и т.н.
2. Тия дни научих за нов вариант на сюжета, който ме порази със своята концептуалност - толкова е фантастичен, че според мен е неизползваем, т.е. приближава се до чистото изкуство.
3. Получаваш мейл пак от Нигерия, но този път ти пише братът на първият нигерийски космонавт. Тъй като такъв космонавт няма, оказва се, че това е била секретна мисия - космонавтът е полетял с някакъв руски екипаж, но инкогнито. Интересно, защо руснаците биха избрали точно нигериец за такава, несъмнено важна мисия, но карай, може пък за някакви генетични експерименти, знам ли.
4. Така или иначе, на връщане, екипажът търпи бедствие и едва успяват да се върнат на земята с резервен кораб. За жалост, там няма място за нигериеца и се налага да го оставят на орбита. И оттогава, вече двайсетина години, нещастният чернокож се върти на ниска геостационарна орбита и разчита само на случайни товарни кораби, които го снабдяват с въздух, храна, вода и порно.
5. В Нигерия, секретният космонавт е работил в Министерството на астронавтиката /къде другаде!/ и за двайсетте години отсъствие от страната, му се е натрупала 1.5 млн долара заплата.
Та, братът на космонавта предлага, общо взето разумната идея, да си поделите тази сума. Само че, той е държавен служител /вероятно в същото министерство/, а в Нигерия тези хора нямат право да боравят с банкови сметки.
Затова - той ще ти ги прехвърли на теб, но за трансфера ще трябват 1300 долара, които, ако обичаш да му изпратиш.
6. Това е по-прекрасно от вълшебна приказка. От такива истории получавам естетски гърч.

* на снимката: естетски гърч.

събота, 18 юни 2011 г.

Наказателната психиатрия

1. Наказателната психиатрия е много интересна социална проява, действаща двупосочно. В практическата си част, тя се използва за изолиране и санкция на другомислещите, а в теоретичната - да облече проявите на другомислие в научни дрешки. Например, "вялопротичащата шизофрения" на Снежневски, е помогнала да бъдат хоспитализирани стотици психично здрави еретици в СССР.
2. Несъмнено, най-поетичният пример за използване на психиатрията за наказване и обратно - за научна аргументация на наказанията над непослушковците, е историята на термина "драпетомания". Въведен е от д-р Самюъл Картрайт - психиатър, член на медицинската асоциация на Луизиана, през 1851г. и означава натрапливо желание на робите-негри да бягат от господарите си /от стгрц "драпетес" - беглец/. Според д-р Картрайт, стремежът към свобода е вид патологична натрапливост, а над два опита за бягство следва да се третират като психично заболяване.
3. В New Orleans Medical and Surgical Journal, д-р Картрайт съобщава, че неприятната тенденция робите да напускат господарите си, е болест, която сравнително добре се поддава на лечение. Най-ефективната лечебна процедура, според него е боят, но ампутацията на пръстите на краката също не е за пренебрегване.
4. Наблюдавайки робите, Картрайт открива и второ, още по-интересно психично разстройство. Означава го като Dysaesthesia Aethiopica /нещо като "Безчувственост Етиопска"/. Това е заболяване, при което робите /докарани от Етиопия/ не се подчиняват, отговарят грубо и непочтително на господаря или направо отказват да работят. Това, според Картрайт е нелечимо и се появява при свободни негри и при лошо стопанисвани роби /...an incurable and universal mental disorder of free Negroes and poorly governed slaves/.
5. Като гледам биографията на д-р Картрайт, виждам, че бащиното му име е Aдолфус. Доктор Самюъл Адолфус Картрайт. Хитро, а?

* на снимката: куче за преследване на избягали роби-драпетомани. От: The New Orleans Medical and Surgical Journal 1851:691-715 (May). 

четвъртък, 16 юни 2011 г.

Котките на Халсман

1. Филип Халсман /2.5.1906, Рига - 1979, Ню Йорк/ - фамозен латвийско-немско-австрийско-френско-американски фотограф. Евреин, разбира се.
Халсман е на 22, когато при съвместна разходка в Австрийските Алпи, баща му пада в пропаст и загива. Тъй като няма други свидетели, съдът приема, че се касае за отцеубийство и го осъжда на 10 години затвор. Случаят придобива известност и редица важни личности /Айнщайн/ се застъпват за него.
И така, след 2 години, Халсман е освободен с условието да се махне и повече да не се вясва в Австрия.
2. Халсман се е сприятелил и е заснел всички възможни известни личности, за които се сети човек. 
3. През 1948 той е в Ню Йорк и снима Дали. Историята е следната. От тавана висят две картини, статив и табуретка. Съпругата на Халсман държи стол. Един асистент брои. На "три", друг асистент излива кофа с вода, а трети хвърля трите котки във въздуха.
На "четири", Дали подскача, а Халсман снима. След това отива в тъмната стаичка да проявява, а асистентите бършат водата и утешават котките.
4. Котките летят двайсет и осем пъти. След шест часа снимки, котките се чувствали превъзходно, а хората искали да умрат.

понеделник, 13 юни 2011 г.

В сърцето на мафията

1. Когато се оказах в Сицилия преди години, възкликнах вътрешно: "O, най-после ще видя мафията. Ако ми провърви, мога да отида даже в селцето Корлеоне, /има го на картата/ и там, ще наблюдавам на терен точно онези първични процеси на зараждането и". Може би, мислех си аз, въпреки краткият си престой /десетина дни/, ще мога да видя как родовете стават кланове, после с помощта на интересния обичай "вендета" се избиват взаимно и накрая остават няколко най-силни, които се легитимират и си делят властта и пазарните ниши.
2. Все пак, се надявах да попадна там в стадия непосредствено след стрелбите, тъй като не исках неприятности. Дори си мечтаех, как, като видят кроткия ми нрав, ще ме поканят за съветник в тази неправителствена организация.
3. Колко съм бил глупав. Първо - не видях никаква мафия там. По улицата ходеха нормални сицилийци и колкото и да се вглеждах, не зървах хора с черни костюми, капели, очила и с малки рязани пушчици под саката /лупари/.
4. Тогава, на едно скромно празненство с вино, грапа и народни танци, използвах разширението на съзнанието, което дава алкохола и попитах италианците, които ни придружаваха, защо не мога да видя мафиоти по улиците. Даже се направих на чистосърдечен /т.е. дебилен/ и предположих, че вероятно са се справили с този проблем малко преди да дойда или нещо такова.
5. Те бяха свикнали с такива въпроси. По стечение на обстоятелствата, говорих по темата със свещеник. Е, каза той, разбира се, че има мафия, но няма как да я видиш, ако си турист. Ако живееш тук, обаче, неминуемо ще допреш до нея и за най-малкото социално движение, което би направил извън къщи. Но ако не преминаваш определени рамки, ти си в безопасност и ще можеш да се насладиш на реда и законността, която тази Организация осигурява.
6. О, казах си аз, тези неща са ми толкова познати! Подобна наслада изпитвам и когато си ходя из София. Е, не е толкова качествена, но пък нашата Организация е отскоро, въпреки, достойните традиции и приемствеността. 
7. Някак си така си говорихме с отчето.

* на снимката: уличка в Калтанисета, Сицилия /лента, скан/.

неделя, 12 юни 2011 г.

Фрагменти от юни-1

1. Прочетох за ново, коварно оръжие. Работи с някакви лъчи - въздейства върху противника причинявайки му силно сексуално желание към същия пол. При включването му, вражите войници спират да се бият и се опитват да встъпят в сексуални отношения един с друг. Коварно е, както си го представям.
2. Дъщеря ми Доротея, когато беше на 5, ходеше навсякъде с малко бележниче и моливче в ръка. Вътре си записваше някакви явно важни неща, за съжаление, не помня какви. На зъболекар също си го взимаше. Там пък какво записваше?
3. Щял да настъпи краят на света. Колко високомерен е човекът. Ти ли го създаде бе, келеш, че да му слагаш край? Кой край - това, че ще умреш ти, не е край на света, това е твоят собствен край. И стига с тия шибани изчисления, стига си удвоявал получената сума, за да ти излезе датата. Просто млъкни, че ме нервираш. Не се ли настрада, Настрадамус ниеден!
4. Стоях на една спирка и наблюдавах как пресичат кучетата. Преди всичко съм малко недоволен, защото наблизо имаше зебра, а само няколко от тях я ползваха. Но затова пък я ползваха правилно. Другите преценяваха разстоянието и скоростта на задаващата се кола и майсторски, без излишно бързане пресичаха платното където им е най-удобно. Може и така, разбира се. 
5. Кучетата спасители, ако по време на акция дълго време не откриели никого, се демотивирали и отказвали да работят. За да ги мотивират отново, някой от спасителите лягал сред руините и позволявал на кучето да го открие и спаси, тогава, то се ободрявало и започвало отново да работи както трябва.
6. Страхотен коан: Една стрела сваля един орел. Две стрели – това е прекалено много.

* на снимката: Детски стоматологичен кабинет, в края на работното време. Паднали детски зъбки.

петък, 10 юни 2011 г.

25-ти кадър

1. През 1986-та, бидейки на стаж в една московска пси-клиника, имах колега, който се опитваше да лекува алкохолици по метод, известен като "25-ти кадър". Тъй като тогава, техниката беше доста примитивна, пичът беше конструирал нещо като стробоскоп, с чиято помощ прожектираше на стената диазпозитиви с отблъскващо съдържание. Темите бяха: "брадва изцапана с кръв", "дете напускащо семейството си, произнасящо тъжна прощална фраза", "замърсен бездомник, пресичащ улицата рисково" и други такива. 
2. Тези сюжети се задържаха пред погледа на смаяния алкохолик трийсетина секунди, а между тях, с помощта на стробоскопа, за части от секундата, се появяваха снимки на бутилка водка, счупена бутилка водка, нож и бутилка водка, брадва и бутилка водка и други глупости и бутилка водка. Тези последните не ги виждахме, те трябваше ловко да преобърнат несъзнаваните нагласи на алкохолика и той да намрази коварния спиртосъдържащ враг форевър.
3. Аз предложих на колегата да сложи повече трупове в различни ракурси към бутилката водка. Такива можеше свободно да се заснемат в институтската морга. Тамошните санитари, срещу бутилка водка, можеха дори и да ни ги подарят, разбира се, ако ги помолим за това.
4. Обаче, точно това беше невъзможно. Социализмът, с шизофренния си страх от всичко, което би напомнило интимност, табуираше смъртта и изобразяването и, правейки от нея нещо срамно, премълчавано и по възможност несъществуващо.
5. Методът беше интересен, но имаше две слаби места. Първото бе, че и досега, не е доказано, че е ефективен, а второто - по-важното, че /при забранен Фройд/, доста трудно можеше да му се даде марксистко обяснение. То беше задължително, защото колегата пишеше дисертация по темата и просто нямаше начин да не призове от небитието психиатрични авторитети като Маркс, Енгелс и Ленин.
6. Не споменавам изобщо, че експериментирайки с неща, непризнати от официалната идеология, той рискуваше да му дойдат на гости чичковци с тъмни шлифери и с физиономии на хора с достъп до класифицирана информация. Те щяха да проявят истински интерес към темата и сравнително бързо, да му стъжнят живота.
7. Сега да беше! Отваряш "Уикенд" или "Галерия" и нямаш проблеми с труповете, прави с тях каквото искаш. Ех, такова лечение щеше да им изпраска, щяха да умрат от ужас, бедните алкохолици.

* на снимката: 25-ти кадър

сряда, 8 юни 2011 г.

Фуко - шофьорът на 64

1. В немалка степен съм почитател на Фуко и днес, получих подобаваща награда. Как стана всичко.
Стоя си на Хигиената и чакам автобус 64. Гледам го как си дреме на първата спирка и адски дълго не тръгва. Тъкмо реших, че съм попаднал на фалшиво 64, защото другите не стоят толкова дълго на начална спирка и той се приближи.
2. Вече вътре, убеждението ми, че автобусът е менте се засили - пичът караше странно, с резки спирания и хората, подобно малки одушевени амортисьори, майсторски пружинираха из салона. После някак с кожата си почувствах как ще се опита да влезе в забранената лента /за надясно, който познава района/, но след две-три сплашващи маневри се отказа. Тогава погледнах в огледалото за да го разгледам, този булеварден шаман и какво да видя - зад волана седеше Мишел Фуко.
3. Наясно съм, че като се обърне колата, обяснения много. Например, това можеше да е самият философ, преродил се в софийски автобусен шофьор /Божичко, що за карма!/. Можеше да е почитател на Фуко, но за разлика от мен, много по-истински - имал е смелостта да се дегизира като него, докато аз все отлагам. Но тогава, защо би карал автобус? Не трябваше ли, да потърси максималното сходство, преподавайки философия в СУ? Или поне в Пернишкия технически, с онази странната абревиатура?
4. Е добре де, най-вероятно, това бе случаен двойник на Фуко. Бръснатата глава, характерните малки, леко затъмнени очилца с дискретна рамка, които явно ползва само за четене, защото докато караше гледаше над тях, леко наболата брада, особеният, съзерцателен поглед, с който наблюдаваше колите пред него... Докато се опитваше да наруши различни правила на движението, той заплашително въртеше умните си очи във всички посоки - явно гледаше в страничните огледала и преценяваше риска /един път за себе си и втори път за пътниците/. Или може би шлифоваше поредната си оригинална теза?
5. Ето това е наградата ми за днес. Утре - сигурно ще е друга някаква.

* на снимката: Фуко в шофьорско яке

вторник, 7 юни 2011 г.

Бащата на Кундера

1. Милан Kундера, в едно свое есе /"Завесата"/, разказва следната история.
Баща му, който бил музикант си седял с приятели, когато по радиото се раздали началните акорди на някаква симфония. Компанията му -  музиканти и меломани, веднага познали Деветата на Бетховен. Те попитали бащата: "Каква е тази музика?" След дълъг размисъл, той отговорил: "Прилича ми на Бетховен". Присъстващите едва сдържали смеха си - класически музикант не разпознава Деветата симфония! 
"Сигурен ли си?" попитали те. - "Да, отговорил бащата, това е късен Бетховен". 
"Откъде знаеш, че е именно късен?"
И тогава той им посочил един специфичен хармоничен ход, който младият Бетховен, просто нямало как да е използвал.
2. Тази история много добре илюстрира различните подходи към знанието.
Обикновено се приема, че при получаване на информация, човек веднага започва да я (ре)организира по познатите му индивидуални шаблони /срв. израза: "смилам информацията"/. Интересно, че при бащата на Кундера, процесът протича така, че мотивът /"та-да-да-даа"/, остава неразпознат, защото мисълта се насочва към съвсем други информационни блокове - към хармоничния строеж на произведението и там търси маркери за идентифициране. Това сигурно е доста сложен подход, но е много сладко като идея.
3. Кундера обаче, използва този пример за да илюстрира съвсем друга теза, също много интересна. По нататък, той пише:
"Нека си представим съвременен композитор, съчинил соната, която по форма, хармония и мелодия би приличала на соната на Бетховен.
Да си представим даже и това, че сонатата е толкова майсторски написана, че ако беше на Бетховен, щеше да е сред шедьоврите му. И все пак, колкото и добра да е тя, подписана от съвременен композитор, щеше да предизвика само смях. В най-добрият случай, биха аплодирали автора като виртуозен стилист.
И какво?! Ние получаваме естетическа наслада от соната на Бетховен и не я получаваме от друга соната, в същия стил и точно толкова очарователна, но подписана от наш съвременник? Това не е ли връх на лицемерието? Излиза, че възприемането на красотата съвсем не е спонтанно и не зависи даже от чувствата ни, а е разсъдъчно и е обусловено от знанието на датата?"

* на снимката: кула на път към Дупница. Красива е, но тази в Пиза е по-красива.

неделя, 5 юни 2011 г.

Бордеите в Австрия

1. Има един поучителен холивудски сюжет, в който героят непрекъснато се опитва да осъществи някаква леко налудна, но обществено-полезна, свидна своя мечта. Всички му пречат, защото им се струва твърде откачено и не вярват, че ще стане. Накрая героят побеждава и всички виждат колко хубаво е сега и колко са се заблуждавали.
2. Прочетох за нещо подобно, но не в Щатите а в Австрия. Бившият борец Норберт Сендлхофер от 2002 г. насам, цели девет години копнее и се бори да осъществи мечтата си. А тя е много романтична - в малкото, симпатично градче St Andre im Lungau /до Залцбург/, той се опитва да отвори публичен дом.  (http://www.guardian.co.uk/world/2011/apr/12/austrian-brothel-nine-year-battle?INTCMP=SRCH )
3. На Норберт постоянно му се пречи. По неизвестни причини, гражданите не желаят да имат публичен дом в съседство с къщичките си, затова, те непрекъснато измислят спънки за строителството му. Например, заявяват, че на улица с публичен дом, автоматично ще се увеличат автомобилните аварии. Или пък, критикуват качеството на водопроводната вода в дома. Логиката е съвсем достъпна - ако на някой клиент, след секс изведнъж му се допие качествена вода, той ще трябва да се задоволи с ръждивата хлорирана течност, която ще тече от крановете на вертепа.
4. Австрийският мечтател, упорито преодолява трудностите, предизвикани от тесногръдието на съгражданите си - изкопава собствен водоизточник в двора, реновира душ-кабините. Когато местната санитарна инспекция постановява, че "сексът е тежък физически труд" и затова стаите трябва да съответстват на изискванията за помещения, в които се извършва такъв, славният сънародник на Шварценегер вдига таваните и слага нова вентилация.
5. След деветгодишни сражения с пошлите бюргерските страхове на съгражданите си, най-после, съдът в Залцбург издава разрешително и бордеят бива открит.
6. Колко е хубаво, когато нечия небесносиня мечта се сбъдне по такъв вълнуващ начин!

* на снимката: данъчна проверка на бордей със специално обучено куче

събота, 4 юни 2011 г.

Японският Уиндоус

Съвсем случайно научих, че съобщенията в японската версия на Уиндоус, не приличат на нашите, защото всичките са в стил хайку. Преписах си някои от тях, тъй като ми се сториха интересни:
- Тоз файл запиши. Или отлагаш, докато жълтите листа заплуват в езерото?
- Велик бе файлът ти, полезен също. Уви, луната кръгла е отново на небето, а файлът вече ти го няма.
- Ти търсиш файл и не го намираш. Но другите безчет са.
- Не ще ти стигне RAM-ът. Небето необятно е.
- Затваряй новите прозорци. Поиска твърде много.
- Загуби данни. Но себе си намери ли, ще питам?
Интересно, че и самият Уиндоус на японски се нарича "Прозорецът е огледало, ще видиш облаците само". Странна, силно контекстуализирана култура, а?

* на снимката: постепенно ръждясващи дървета

петък, 3 юни 2011 г.

Димитровград-психеделия

Намерих едни стари /1972 г./ картички с изгледи от Димитровград и ми стана интересно, да снимам същите психеделични места сега /2011/. Ето част от опитите ми.

Площад Г. Димитров /1972/
В дъното - общежитие на ударниците по метода на Стаханов и посрещачите на Насрещния план на II петилетка

пл. Независимост /2011/
В дъното - хотел Гремлински - Манафски /от световната верига Хилтън-Хайат/

Градинката на Химкомбината "Пеньо Пенев" /1972 г./
Преден план: двата бора засадени от др. Сталин /десен бор/ и др. Вълко Червенков /ляв бор/
Заден план - общежитие на работниците от циментово - етернитовите заводи.


Градинката на Пеньо Пенев /2011 г./
Преден план - приятен екстериор от три зелени бора.
Заден план - сградата на банка Димбанк - креди-бюлгар
Парк "Винаги верни на Партията и СССР, напред и нагоре!"/1972/
Около фонтана - младежи и девойки, пролетарски потомци, в минути на отдих и култура.
Парк "Малък градски парк цар Борис III" /2011/
Около фонтана - къпещи се момичета.

Хотел "Москва" /1972/
Вляво - един от първите автомобили в България - Жигули 2101















Хотел "Москва" /2011/
Вляво - автомобил Алфа Ромео, нов внос.















Бонус трек: "Планета Пайнер" /2011/
/Една от републиканските ковачници на хитове за хората/.

сряда, 1 юни 2011 г.

Село Бяла река

Този път дромоманният ми пристъп ни доведе до поредното странно местенце - село Първомай, до Димитровград. Първо го помислих за Бяла река, но не, онова е друго. Да видим.

Това са останали от Априлското възстание барикади, поглед откъм позициите на възстаналия народ.


Това е един много добре снабден магазин, на който пишеше "Антики - outlet". Твърде интересен подход - явно става дума за антични предмети, излезли от мода. Собственикът е юзър-френдли, можеш да се пазариш. Отделно има мощен сектор-кичарийница, с кучета-касички, коркодилчета-химикалки и по-едри артикули.











Това е една усреднена къща в селото. Не всички са толкова красиви, но тази е. Очевидно е влиянието на гореспоменатия магазин, който впрочем, е съвсем наблизо.














Има хубави портрети в аутлета. Онзи на младото семейство интелектуалци на жълт фон е на Анри Русо - Митничаря. Вляво - "Девственицата от Дерпт". Художникът ми е непознат, но със сигурност е малък холандец. Вермеер?


Има и добра колекция уреди за изтезания. Харесах си едно шило, но беше много скъпо, защото с него бяха измъчвали някакъв нац. герой.


Интересно ми се стори и съчетанието на портрета на Ленин /масло/ с бъклиците. Случайно е, но понякога случайността дава страшно много храна за размисъл.


Сталин и Богородица, мисля е добра комбинация, напомняща ни, че Висарионович е учил в Семинарско училище, откъдето е бил изхвърлен за "революционна дейност", както тогава се е наричалo АDHD-то /Attention deficit hyperactivity disorder/. Цугтромбонът на горния етаж символизира по-нататъшното му революционно развитие.











Опасни игри. Кукла убита с карабина. Продават се заедно, не ми се коментира, защото ми става тъжно. Какви жестоки истории се разиграват понякога в малките, забравени от Бога селца, а ние нищо и не знаем за това.

Сбогом, селце мое, централно.