Интервютата в Древна Индия

1. Едно време когато ме изнудваха да давам интервюта, наговорих доста глупости, а което не беше глупост, биваше редактирано така, че да стане кликбейтно заглавие, т.е. също да звучи идиотски. После се научих да отказвам, обикновено рязко и невъзпитано, но нека ви призная: няма друг начин да противостоиш на полазилата те магия на безмислието и онази почтителна влюбеност в себе си, за която никога няма прошка
2. Малко по-късно отворих случайно попаднала ми книга - "Ащавакра-гита" и въпреки сдържаното си отношение към древноиндийските текстове, заподозрях нещо:
“ Нямам ни най-малкото желание да действам. Аз се отрекох от действието и от отричането на действието и живея щастливо във всякакви състояния. След като осъзнах, че моето истинско Аз е извън всяко действие, аз изпълнявам това, което Вселената поставя на пътя ми и живея щастливо.
Ти си безучастен свидетел на всичко и винаги си напълно свободен. Докато те хапеше черната змия на самомнението, разсъждаваше глупаво, че си Аз-действащ, сега пиеш нектара на усещането “Аз - не действам” и си щастлив.”
3. Изглежда недостижимо, но е хубаво да се има предвид

* Ащавакра-гита е от началото на I в. пр. Хр.

** Снимка: Джуд Лоу в "Младият папа"

В убиване на времето

1.Група деца на лагер се плацикаха в прибоя и учителят им свирна, и каза нещо на гръцки в смисъл, че стига толкова, да излизат вече. На личицата се изписа скръб с различна интензивност. Това си е травма - току що си влязъл в морето, няма и десет минути по детското летоброене, даже не си и посинял (в действителност - гъбясваш вече час, устните ти са станали турско сини) и внезапно хоп - излизай от живородната течност. Едно момиченце се забави, беше тъжно и замислено, наложи се учителят да му подвикне допълнително
2. Обикновено като наблюдаваш нещо интригуващо, въображението ти го допълва с още подробности, за които не знаеш дали ги е имало или си ги доизмислил сам. Това момиче за какво се беше замислило? Дали се е питало: “Толкова беше хубаво, защо ми го развалиха?” или Архимедовото: „Не ми разваляйте кръговете (μή μου τούς κύκλους τάραττε)"
3. Винаги им приписваш някакви свои мисли и предположения и после като го разказваш на някого и се чудиш: това, което видях ли разказвам или някаква полуизмислена ре/конструкция, една импресия, която услужливият ти мозък автоматично е оформил като вътрешен преразказ и е добавил няколко хука за достоверност. Язък за реалността. И каква полза после да отваряш Файерабенд или Рорти - и там няма отговор, няма даже утеха

Градива

1. Представих си, как някой идва и ме пита: ти от какви книги се състоиш? За всеки случай веднага започнах да изреждам наум автори и усетих, че се подхлъзвам към банално изброяване на любими книги, а си представях съвсем друго. Мечтаех си да е някак по-същностно, като признаване и преодоляване на някакво табу в истината за себе си. Освен това, се уплаших, че мога някого да пропусна - за подобни неприятни въпроси е добре да се подготвиш по-отрано
2. Забелязано е, че когато хората разговарят за книги, те стават странно чувствителни и раними, очевидно темата е твърде интимна и разсъбличаща /де да беше телесно/ и рискът някой да обезцени чувствата ти, е съвсем реален. Това е страшно. Нещо подобно на отчаяние изпитах когато преди доста години разбрах, че не всички обичат “Алиса в страната на чудесата”, а по-късно ми е ставало чоглаво и с други автори пред други хора
3. От друга страна, знам, че не съм прав, защото всеки си има собствени вкусове и се омайва от различни книги, и най-добре е, сдържайки нарцисизма си, мирно да се разотидем по социалните си групи

Книги

1. Насим Талеб в “Черният лебед” цитира Умберто Еко, според когото ценното на всяка библиотека не е в това колко от книгите си прочел, а колко не си прочел (Талеб я нарича “антибиблиотека”). Тази метафора е много примамлива, но какво да правим с нея? Какво ти казват непрочетените книги? Как се работи с тях? Показвали ти границите на знанието? И какво от това? Защо ти е?
2. Нещата се усложняват и от това, че Талеб, както съм срещал при доста други пишещи за “смисъла на живота”, (Ранд, Харари) често използва красиви, но безсмислени метафори-откровения. Казва ти примерно: “... високомерният навик да оценяваш намерения, а не възможности“ и ти спираш, недоумявайки преводачът ли е сгафил или ти си тъп и разтревожен се чудиш какво да правиш с това твърдение
3. И даже, ако си малко по-натраплив, започваш да повтаряш тези мъдрости и един господ знае, какво впечатление правиш на околните

* на сн.: скала (Делфи)

Пътешествията

1. Пътешествията се сгъстяват във въздуха и после като вдъхнеш, нещо в теб те кара да тръгнеш. Карта можеш да си нарисуваш и сам, но най-добре е без карта - не е ли пошло да ти казват “тръгни от А, стигни до В”?
По карта можеш да пътешестваш само в два случая - ако си дете и ако си възрастен вкъщи на дивана. На пътните табели също не вярвай - те постоянно ти показват накъде, но нито една не съм видял да тръгва натам
2. Истинското пътешествие не започва и не завършва, ти винаги си някъде между. Пристигането налага глагола “съм”, пътуването е непрекъснато съединяване: “и… и… и”. В това съединяване, в този непрекъснат стремеж към сливане има достатъчно сила, за да разтърси и пропука “съм”. Това очарова

* Блато, фото Арсений Кашкаров

Неразбираемо

0. Ако си един добре възпитан наблюдател (и даже не дзен-монах), за теб това, което не се е случило и в което не си участвал (Йосарян) е даже по-важно от това, което се случва и в което си потопен. Но защо всеки не се научи да открива тези неслучвания - бели петна, лакуни, около които, както в класическа китайска графика постепенно се появява целият пейзаж (“нарисуван със съвсем тънка четка от камилски косъм”)?

* сн.: Ralph Meatyard

За книгите

1. В “Пейзаж рисуван с чай” Павич смята, че книгата, ако чакаш от нея чудо, трябва да се чете два пъти: един път в младостта, когато си по-млад от героите и втори път, когато си на възраст и героите са по-млади от теб
2. Хемингуей пренаписвал финала на “Сбогом на оръжията” 47 пъти (когато умира любимата на главния герой), за да опише онова състояние на емоционална празнота (“емоционално изтръпване”), когато нямаш ресурс да изпиташ дори скръб
3. Юрий Олеша /1899-1960/ писател, считан за майстор на метафорите (“Пих вода от емайлирано синьо канче на бели петна, напомнящо разбира се, синя крава”). Генис пише: “метафорите му бяха толкова красиви, че повествованието постоянно се разпадаше на отделни фрази обрамчващи тези перли
4. Според Набоков, най-важното умение на писателя е умението да вкара в текста сравнение, предизвикващо магическо преобразяване. Например у Гогол: когато Плюшкин предлага на Чичиков ликьор от бутилка, сякаш облечена в дреха от прах

* Това не е гара