петък, 13 септември 2019 г.

Малко Батай

Дисклеймър: Това едва ли трябва да се чете сутрин. По-скоро нощем, когато си склонен да минеш в режим "Защо?"

От Жорж Батай, "Вътрешният опит":
... И така, аз съм в задънена улица. Изчерпана е всяка възможност, възможното се е скрило, свирепства невъзможността.
... Има часове, в които нишката на Ариадна се къса: когато не съм нищо друго освен празнота и раздразнение, когато не знам повече кой съм. В такива моменти е безсмислено да прибягвам до волята. По-важно е да изпиташ отвращение към всяка жизненост, отвращение към всичко, което някога бих могъл да кажа или напиша, към всичко, което би могло да ме привърже към живота: тогава верността към себе си ще ти се струва просто пошлост.
Иска се необикновена смелост, да не паднеш духом и да продължиш - в името на какво? Въпреки това, оставайки в собствения си мрак, аз продължавам - човекът в мен продължава и минава през това. Когато питам себе си: какво е да СИ? Когато оставам без отговор, си мисля, че този човек трябва най-после да убие себе си в мен, трябва до такава степен да стане сам-себе-си, че моята глупост да престане да ме прави смешен.
Това не може дълго да продължава, няма как да се ограничи възможното у човека с постоянното отвращение към себе си, със заученото отрицание на умиращия.
... Не ни е дадено безкрайно да сме такива, каквито сме: думи, които се унищожават едни други и в същото време, непоколебими стълбове, имитация на световни устои. Събудил ли съм се? Съмнявам се и ми се плаче. Нима първи на тази земя почувствах, че човешкото безсилие може да те накара да полудееш?

* сн.: Michael Grieve

неделя, 8 септември 2019 г.

Грешките

1. Гледам анонсите за иначе хубави събития в Интернет и защо винаги има поне една правописна грешка, ако успеете да прескочите заглавието - в текста със сигурност ще я откриете. Не говоря за стилистичните ташаци, там ми е весело и знам, че няма надежда, за буквичките говоря. Представям си даже как става - шефът на екипа пита: "Има ли алитерати сред вас, щото трябва да се напише един анонс?" и някой вдига ръка ("Да, аз съм, дайте да я напиша"), и готово.
2. Сред историите, които си записвах бидейки специализант в Корсаковската клиника в Москва, имам една по темата.
В една Психиатрия си живеел безобиден и тих пациент, който преди болестта си, работел като коректор в някакво издателство. Той бил на свободен режим, помагал на персонала, имал достъп и до ординаторската, т.е. приемали го почти като сътрудник. Най-обичал да проверява документацията и да поправя граматическите грешки, които намирал в достатъчни количества. Една сутрин, като дошли на работа, психиатрите открили, че пациентът бил изчезнал, както били изчезнали и всички Истории на заболяването на пациентите. След обичайната суматоха и изръшкване на шкафове и гардероби, подозренията се насочили към споменатия коректор. И наистина, екипът изпратен на адреса, открил човека там - той бил подредил внимателно цялата документация и с червен молив в ръка, презрително ръмжейки, зачерквал в Историите безобразията, допуснати от лекарите. Естествено е, че най-добре се работи на спокойствие, от къщи
3. Имам още такива истории, но те са твърде големи за форма́та на този блог и ще си останат за мен

* сн.: Steve McCurry

четвъртък, 5 септември 2019 г.

Вътревидовата конкуренция

1. Понякога като минавам покрай някоя институция и отпред има паркирани коли, винаги се опитвам да определя коя е колата на местния шеф и получавам приятното чувство, че успявам. Е, как коя - най-голямата, за предпочитане черна (да плаши) и спряна така, че да затруднява всички, които биха минали оттам, без значение с кола, с екотротинета или екопеша. А в тиха лятна утрин чувам даже как Несъзнаваното се опитва да избие Вратата и смразен, ускорявам крачка
2. Малко по-други са проблемите с паркирането пред Гран Казино Монте Карло. Отпред има валетно паркиране (Valet parking) - онази услуга дето даваш ключа на момчето и то я разкарва, за да не губиш ценни три минути, в които може да ти излязат числата на рулетката. В Гран Казино има подземен паркинг, а отпред има ограничен брой места, където цари строга автомобилна йерархия. Преобладават Ферари, по-рядко Ламборгини и тук-таме Ролс Ройс и Бентли. На Порше се гледало с лошо око, а с БМВ по-добре било да не припарваш отпред.
3. Подобни поведения наблюдаваме и при едни от най-едрите примати - мандрилите, но там йерархиите са свързани с правото да висиш от по-висок клон. Също така, на тях не може да им се отрече и по-голямото цветово разнообразие, според Уики: "Гъстата му козина е лилавозелена, а коремът жълтеникавосив. Седалищната част е неокосмена и обикновено оцветена в пурпурно." Красотата, като знаем, евентуално ще спаси света

* сн.: Klaus Lenzen

петък, 30 август 2019 г.

Йезуитски номера

1. За Хичкок (120 години от рождението му):  англичанин, израсъл в лондонските покрайнини и учил в йезуитски колеж. Йезуитите наказвали момчетата с удари с пръчка, като при това им разрешавали да изберат кога: първото междучасие, голямото междучасие или след училище. Обикновено децата се стараели да отложат процедурата максимално и затова целият ден живеели в тревожно очакване. Хичкок пише, че тази практика го е научила на много психологически техники, които после използвал във филмите си. “Ето ние сега си седим в стаята - обяснява той на режисьора Питър Богданович - и водим скучен, светски разговор. И изведнъж в стаята избухва бомба. Зрителите са изплашени, шокът продължава петнайсет секунди. Сега да променим ситуацията. Снимаме същата сцена, но преди това показваме на публиката бомбата, скрита под масата. Позволяваме им да видят часовниковия механизъм и времето, в което ще се взриви. След това им показваме разговора и отвреме-навреме стенния часовник. Публиката нервничи. Някой от залата непременно извиква: “Погледни под масата, идиот!” При този вариант, напрежението вече е около десет минути. Зрителят трябва да е някак в заговор с режисьора”.
2. Екзюпери посвещава "Малкия принц" не на дете (както очакват), а на приятеля си Леон Верт:
"Моля децата да ми простят, че посвещавам тази книга на възрастен. За оправдание ще кажа, че той е моят най-добър приятел. И още: той разбира от всичко на света, даже от детски книги. И накрая: той живее във Франция, а там сега е глад и студ, и той се нуждае от утеха. Ако това не ме оправдае, аз ще посветя тази книга на момчето, което някога е бил моят възрастен приятел. Нали всички възрастни отначало са били деца, но малко от тях помнят това". От себе си, бих добавил, че Малкия принц е детска книга колкото аз съм трамваен работник
3. От автобиографията на Луис Алварес, физик, нобелов лауреат:
“Светът на математиката и теоретичната физика е йерархичен. Съществува предел, отвъд който не можеш да минеш. Разликите в предела на човешките способности във високите нива на пирамидата е огромна. Никъде не съм срещал описан потреса, който изпитва талантливият човек, когато открие, в късните стадии на академическия си живот, че има други, много по-талантливи от него. Аз лично съм виждал много сълзи пролети от възрастни мъже и жени след такова откритие, повече отколкото мислех, че е възможно. Мнозинството от тези хора преминават в области, където могат да се конкурират в по-адекватни условия”

събота, 24 август 2019 г.

Ваксините

Интересна статистика ми попадна за ваксинирането и заболяемостта от шарки и ДЦП в САЩ (на 100 000). Черната вертикала е моментът, в който се въвежда ваксинирането

1. Рубеола
2. Морбили (дребна шарка)

3. Полиомиелит /ДЦП/
Хубавото е, че не трябва да се ходи до мама.бг за антиваксърска аргументация - тя е една и съща от 19 век насам, с леки сюжетни ъпдейти. Дели се на:
- конспирологична - фармацевтите искат да ни убият, Световното правителство иска да сме дебили, за да ни управлява по-лесно
- локална, за авторитарни режими, малки корумпирани псевдодемокрации и за арабски страни - САЩ слагат "нещо" във ваксините, (да не забравяме и Сорос) за да ни убият
- медицински - предизвикват "безплодие", "рак" и социално конструирани патологии - предизвикват "ранен детски аутизъм", ADD, etc.

четвъртък, 22 август 2019 г.

Арт тату

1. Някаква неофобия ли е, не знам, но много са ми грозни татуировките по хората. Особено когато попадна на цялостна композиция или диптих (на глутеусите), понякога триптих. Бедтрип ми става от самата колористика, по-рядко от графиката. Очевидно е и без да съм художник, че каквото и да нарисуваш на розов фон, какъвто и хипервангог да си, винаги става говняно. Най-тежко ми е при жените, за които съм чувал хубави неща, например, че винаги правели изборите си в посока на красотата
2. Съвсем друго би било, ако кожата се грундираше предварително в бяло. А е толкова лесно - смесваш гипс с туткал и малко ленено масло, лъжичка желатин на вкус и си готов - намазваш лицето, крайника или глутеусите (при диптих, както някъде споменах) и чак след това нанасяш картината или шумерския клинопис. Продават и готови грундове
3. Има някакви красиви теории защо е всичко това - страх от загуба на идентификация и т.н., но защо? Първо, методът "big data" те идентифицира чудесно през ФБ и без да му показваш малкото усмихнато драконче на пубиса си, второ софтуерът за разпознаване на лица също работи отлично (сега в Китай, скоро и във вашия град), трето - системите за подслушване и запис по ключова дума ги има поне от 70-те на миналия век. И без тату всички вече сме редимейд, no way. На кое да завидя?

* Но това вече си е много добро, освен, че е и много подходящо за жена. From: https://customtattoodesign.ca/

понеделник, 19 август 2019 г.

Селфитата на Мунк

Хората си мислят, че само те си правят селфита, едва ли не: "Ау, селфитата ние си го открихме, а Захаропланински даде място да си ги плеснем". Грубо и не е истина. Едвард Мунк (1863-1944) например, също много е обичал селфиниите. През 1902 си купил камера "Kodak No2 Bullseye", ето такава


... и си чилвал и инджойвал с нея. Ето малко Мунк'с селфис








Мунк: "Камерата никога няма да замени четката и палитрата, докато не успее да снима в Ада или в Рая."
Мунк, 1903, "Автопортрет в ада"