неделя, 30 януари 2011 г.

Комична история с магнити

1.През 80-те, когато се заговори за конверсия и руските военни заводи започнаха вместо балистични ракети да произвеждат сенокосачки, на един московски институт му потрябвали силни магнити. Уговорили се те с някакъв секретен завод /доскоро правещ атомни подводници/ и командировали двамина научни сътрудници, да донесат 30 кг феромагнитни парчета.
2. Пристигнали те в градчето и веднага кацнали в завода. Работягите, като разбрали, че са дошли само двама, без товарачи, без камион, ги изгледали странно, но нищо не казали. Директорът също изглеждал малко обезверен като ги видял така. Само попитал, наясно ли са, че заводът произвежда най-силните магнити в света. "Аре сега, казали иронично интелектуалците, на нас всичко ни е най- най, аре стига с тези имперски архетипи". Директорът не разбрал нито дума, но станал още по-мрачен.
3. Магнитите били сложени в дървено сандъче, овързано с лента, на която имало и дръжка, така че, било доста удобно за носене. Пичовете тръгнали към гарата. Досега, никой от тях не си бил давал сметка, колко много желязо използва човек в бита си. Като начало, към съндъчето полепнали кабъри и още някакви дребни метални боклуци от улицата. После се появил метален електрически стълб и човекът, носещ сандъчето моментално бил дръпнат и залепнал за стълба. Приятелят му го отлепил, но сега пък някаква тьотка се появила отнякъде и залепнала за тях със закопчалката на чантата си. Тя не била стълб, затова им вдигнала страшен скандал. Някак си успели да я отлепят и сложили сандъчето на земята, да си починат. През това време, единият учен разузнал пътя към гарата и съобщил на другаря си, че по маршрута няма опасни метални обекти.
4. Искали да продължат, но - баси късмета, били сложили сандъчето върху канализационен люк. Сандъчето било 30 кг, а капакът - около 60 кг и те изпитали известни затруднения да вдигнат конструкцията и да я разделят.
5. Междувременно, минаващ наблизо милиционер, бил привлечен от извратения /според него/ начин да крадеш канализационни люкове и се приближил да ги арестува. Това било лош ход, защото се оказало, че по един милиционер има страшно много метал. След като му обяснили какъв е проблема и му върнали пистолета, кокардата на шапката, колана, значката и други, по-маловажни предмети, той ги пуснал да си ходят, но тръгнал с тях на дистанция, за да се убеди, че ще се качат на влака.
6. По пътя към гарата имали само още един дребен инцидент - някакъв мъж им се залепил с часовника си, но бил много пиян и не забелязал нищо странно.
Във влака - също е смешно, но стана много дълго.

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Деформация 1

1. Непрекъснато се опитвам да избягвам патосните хора. Разпознавам ги от 5 морски мили. Горе-долу се научих да им парирам емото и да се хиля съпричастно на радостите им. Как изглеждат: неспокойно пулсиращи аутодидакти, ръсещи непрекъснати серии от дребни лични открития. Без намек за личност, но отстрани стърчат множество псевдоподи. Не ме възбуждат изобщо.
2. Поставени под заплаха са незаменими. Това е хранителната им среда - страхът. Колкото повече ги е шубе, толкова по-патетични стават и толкова по-услужливи са.
3. Как да им всеем страх? Сутрин, веднага след ставане ги обсипваме с парадоксални изказвания. Парадоксът блокира естествеността им и те започват да се държат по безопасния си начин, т.е. патосно.

*на снимката: От всички търсещи, предпочитам вече намерилите
/безтегловна стена в Мед. академия/

вторник, 25 януари 2011 г.

Две трудни ситуации

1. В автобуса се качи странна двойка. Лошо облечени мъж и жена на около петдесет. Приличаха на хетеросексуална двойка водопроводчици. Жената беше с раница на гърба, от която стърчеше пластмасова тръба. Веднага застанах нащрек. И с право - след секунди, тя грациозно се извъртя и аз успях да запазя дясното си око, само защото реализирах характерна за 70-те чупка в кръста.
2. Освен раницата, жената носеше и сандъче от тези, дето са за инструменти. Тия са тежки сандъчета, предлагали са ми да понося такова, та знам. Мъжът не носеше нищо, но затова пък, дискретно придържаше партньорката си, за да не рухне върху останалата публика.
3. Тези двамата изглеждаха толкова нелепо, че изобщо не можах да си ги обясня. Опитах мислено да реконструирам отношенията им, но не стана. Вероятно най-качествената интерпретация би дал специалист от техния кръг. Хващат някой водопроводчик и го питат:
- Какви са тези, господине?
- О, това е двойка водопроводчици след работа - семеен бизнес е.
- Не е ли редно мъжът да носи тежестите?
- Според нашите вярвания - подхваща водопроводният сладкодумец, ако по време на работа, жена се докосне до щранг - чакат те големи неприятности. След работа е обратното - мъжът не трябва да докосва чугунени и други заготовки и муфи.
Ето какво било. Нищо сложно, оказва се.
4. Втора история. От Дарик ми се обадиха, да съм коментирал някакво убийство. Жената настояваше, че съм чул за какво става дума. Не, не съм - не чета Бг периодика, не гледам /плувам в/ Бг канали. Длъжен ли съм да знам? Тя знае ли как се рехармонизира джаз пиеса? Аз - да.
5. Какво точно знам за убийците? Нищо, защото досега не съм убивал. Не е ли по-логично, да помолят някой сладкодумен убиец да интерпретира случая? Аз ще трябва да се вживявам, да влизам в образа, да говоря глупости, етц. А убиецът е специалист, той е вече в образа!

* на снимката: нещо водопроводно

събота, 22 януари 2011 г.

Фантомните майстори от осмия етаж

1. Понеже акустиката ме влече и като наука и като практика, винаги одобрявам, когато съседите пуснат някоя машина в събота, 9 сутринта, за да си направят подобрение вкъщи. Обединявам тези агрегати с общо име - "бормашини", но знам, че групата е нееднородна и вътре влизат всякакви екзотични устройства. Заслушвам се и опитвам да си запиша някои идеи, в тези случаи.
2. Днес, събота /9 сутринта, разбира се/, тия на горният етаж започнаха нова серия експерименти за облагородяване на бърложката си. Пуснаха особена нискооборотна машина, която произведе най-пленителния шум, който съм чувал досега. Пей давам да я видя и да разбера спецификациите и. На моменти, звукът напомняше уред, с който Инквизицията вади джигера на заподозряна вещица. Това е високоамплитуден, нискочестотен звук.
3. След миг, оборотите се качиха, звукът стана весел, но не безгрижен, а с намек за деловитост. Получих леко стържене в стомаха и се замислих да изям нещо, за да туширам мъката. След кратко затишие, фантомните майстори от осмия пуснаха смело машината, но пак не на пълна мощност. Звукът вече беше висок, стърженето доби лек оттенък на цвилене и не знам защо, ми внуши тщеславие. Последва тишина, която определих като злокобна. Усетих, че фантомите се съвещават и замислят нещо коварно.
4. И наистина, стана десет и те спряха да се боят от каквото и да било. Дойде часът на най-фините дупки. Звукът, който сега генерираха, бе силен, виещ и малко напомняше плач на изгладняло кърмаче. Бръкнах с пръст в устата си, за да се уверя, че зъбите ми са там.
5. Но стига печал. Аз самият предпочитам ниските честоти. Някак си много мъжко е. Сценарият е следния: няколко включвания на десетина херца, ниско, матово, като от преизподнята, усещаш го повече като симптом, отколкото слухово. После няколко силни удара с Канго по стената с послание: "Нашият свят свършва, сополанко, за твоя не знаем". После тишина, последвана от 3-4 много кратки високочестотни включвания с послание: "В ръцете си ни, лошо момче, не планирай нищо за днес".
6. Ето така, някак си.

* на снимката: две кърмачета от витрина на Витошка /от тази сутрин са/.

четвъртък, 20 януари 2011 г.

Липсващото мастило

За да не ме довърши битовизмът, пак малко Жижек.
/Welcome to the Desert of real/

1. В един стар виц, от несъществуващата вече ГДР, немски работник отива на работа в Сибир. Знаейки, че цялата му кореспонденция ще се перлюстрира, той казва на приятелите си: "Нека въведем едно правило: ако получите писмо от мен и то е написано със синьо мастило, значи всичко в него е истина, ако е с червено - всичко е лъжа".
2. След месец, приятелите му получават първото писмо, което е написано със синьо мастило. Немецът шрайбен:
"Тук всичко е прекрасно - магазините са пълни, храна има в изобилие, живея в голям и добре отопляван апартамент, по кината вървят западни филми, не липсват и красиви, навити мацки. Има само един недостатък: никъде няма червено мастило."
3. Жижек коментира: въпреки, че работникът не може чрез уговорения способ да даде знак, че написаното е лъжа, посланието му, все пак е коректно разбрано. Как? Като вкарва правилото в част от текста. Очевидно, тук имаме типичен проблем на самореференцията: след като писмото е написано със синьо, не трябва ли всичко да е истина? Да, но самият факт, че липсва червено мастило е знак, че писмото би трябвало да е написано именно с червено мастило.
4. Целият фокус е, че споменаването за липса на червено мастило по магазините, създава ефект на истина, независимо от буквалната му истинност. Даже, ако имаше червено мастило, лъжата за това, че такова няма, би била единственият начин да се предаде истинно послание, в специфичните условия на цензурата.
5. По нататък следват интересни разсъждения за идеологията, свободата, етц. и парадоксът според Жижек е, че: "ние се чувстваме свободни, защото не ни достига езикът, с който да артикулираме нашата несвобода".
6. Свършвам с Жижек. Не винаги, но често.

* на снимката: Графити върху пързалка за скейтборд

Angel A

1. Вчера сутринта направих един абсолютно забранен завой, като излизах на Каблешков и Бог ме наказа веднага. Наказанието бе във вид на красив Мерцедес металик, който ми се нахендри във винтажната лимузина и малко ми огъна задната врата.
2. Излезе млад пич и почна да звъни с множество мобилни телефони и докато чаках да използва всички до последния, за да обясни какво се е случило /или може би да извика некви отрепки да ме разстрелят/, разгледах пораженията. На Мерчандайзъра му нямаше практически нищо.
3. Разбрахме се, да не чакаме полиция, защото и двамата бързахме, пък и не само затова, разменихме си телефоните, за да се сприятелим и да си препоръчваме книги и филми в бъдеще и - кой откъде е.
4. Нямаше никаква агресия, което приятно ме удиви. Ангелът-унищожител спеше, Ангелът-хранител бдеше, така си го обясних.
5. Това, което си остана загадка за мен, беше една реплика на шофьора на Мерчандунгера. Той каза: "Ама ти съвсем не чувстваш, че си виновен!" Баси психолога, абсолютно улучи. Чувствах гняв и срам, вина така и не си открих.

*на снимката: Предупредителна табела в гр. Пирот. Ако имаше такива и у нас, щяха да се случват много по-малко ПТП-та.

сряда, 19 януари 2011 г.

Ежедневие с Жижек и Лакан

1. Отидох да си купя цигари и като се върнах след час, Доротея ми сподели, че е заподозряла, да не съм разиграл онази ситуация, в която един излязъл за малко и след седем години го открили с частен детектив в друг град, с друга жена, други деца и т.н.
2. Всъщност, това е реплика на "Малтийския сокол" на Дешиъл Хамет /или филма на Джон Хюстън/, което пък ни подхвърля към Лакан, с неговият "обект с малко "а", превеждано като "проява на недостижимия обект на желанието". С прости думи, това е някакво минимално събитие, привидно без никаква връзка с нищо, което по необясними причини те кара рязко да промениш живота си.
3. Ето текстът на Жижек, брилянтен както винаги. /Жижек, 1991, "Looking Awry", руският превод - "Глядя вкось".
Героят на филма Сам Спейд, разказва история за това, как е издирвал човек, който внезапно изоставя семейството и работата си, и изчезва безследно. Спейд не успява да го открие, но след няколко години го намират в друг град, където живее под друго име и начинът му на живот странно прилича на този, от който е избягал. Промяната става внезапно, когато минавайки край един строеж, падаща греда профучава на сантиметри от главата му.
4. В терминологията на Лакан, продължава Жижек, тази греда е станала знак за неконсистентността на света. Въпреки че, новият му живот толкова поразително прилича на стария, човекът е дълбоко убеден, че скъсването с миналото не е било напразно, т.е., че наистина си е струвало да изгори всички мостове и да започне отначало.
Тук виждаме действието на "обекта с малко "а" в чист вид. От гледна точка на "мъдростта", промяната е съвършено неоправдана. В края на краищата, ние винаги се оказваме в същото положение, от което сме искали да се измъкнем и затова следва да се учим да се подчиняваме на съдбата, получавайки удоволствие от ежедневната рутина, а не да преследваме невъзможното.
5. И какво е "objet petit а"? Това е именно онзи анекс, онази неуловима илюзия, която е тласнала нашия герой да промени целия си живот. Смисълът на направеното се крепи единствено на този човек и на нищо друго.
6. Предлагам занапред, вместо баналното "копнежно ми е" да се използва поетичното "обектно с малко "а" ми е".

* на снимката: Нагоре по стълбата, която води надолу

вторник, 18 януари 2011 г.

3D героите

1. Приемам хипотезата на Пелевин, че политиците реално не съществуват по начина, по който ги виждаме в медиите. Според него, те са плод на качествена 3D анимация. Проблемът е, че добрата 3D анимация изисква доста ресурс - спешъл компютри /графични станции/, които не всяка страна може да си позволи. Всъщност, никоя страна не може да си ги позволи, защото те са американски, на Silicon Graphics /SGI, Indigo/, оптимизирани са за компютърна графика, адски скъпи са и гадовете не си ги дават. Дават, още продават. За SGI - тук
2. Единственото, което те позволяват, е да си купиш компютърно време. Създаването на триизмерни образи по компютърен път се нарича рендеринг. Според Пелевин, процедира се по следният начин. Заинтересованите държави изготвят проекти за визия и поведение на политиците си и ги изпращат в Щатите, където им синтезират картинката - външност, характери, роли, сюжети - според проекта.
3. Тъй като времето е скъпо, а повечето държави са бедни, клипчетата излизат с ниско качество /за толкова пари - толкова/. Ниското качество означава няколко неща: грубоват външен вид, на моменти отблъскващ, немотивирано или направо идиотично поведение, диалектен говор и т.н.
4. Ако сравним с някоя пълнометражна 3D анимация на Дисни /където бюджетите са огромни/, ще видим разликата - изпипани персонажи, красиви цветове, естествени движения, мотивирано поведение, изтънчени диалози, хумор, озвучаване от известни холивудски актьори. Нищо такова няма да срещнем при политическия рендеринг - груба недовършена външност, роботоидна жестомимика, а озвучаването явно всяка страна си го прави сама, за да спести кинти. Ако сте забелязали - на моменти има даже прекъсвания - някои политици изчезват от медийното поле или се появяват внезапно, без никой да ги е очаквал. Това е свързано с неспазване на сроковете за плащане - когато траншът закъснее, онези от Силикон Графикс, просто спират филмчето. Като получат новия транш, започват откъдето им скимне. Е, свиква се и с това.
5. Възникват следните въпроси. Ако политиците не съществуват реално, защо понякога виждаме някой от тях на живо - един открие детска градина, друг обясни нещо на хората, трети го подслушат. Пелевин смята, че някакви първообрази все пак съществуват, но това вероятно са хора от персонала на PR агенцията, която разработва проектите. Другото му предположение е, че тъй като повечето от политиците никой не ги е виждал на живо, този ефект също е симулиран - агенцията плаща на минимално количество хора да казват, че са ги видели някъде из града.
6. Друг неприятен въпрос е: ако не съществуват политиците, тогава кой ни управлява? - Същите тези PR агенции, отговаря Пелевин. Управлението на малки, загубени страни не е никак сложно, поради което, с една добре разработена рекламна кампания може да се управлява малка източноевропейска държавка около година, преди да възникнат несистемни събития или /малко вероятно/ народни вълнения.
7. Ето защо аз, тъй като не съм фен на анимацията, не се интересувам от политика. Повече ме плаши защо птици взеха да умират сякаш безпричинно. Допускам, че и това са анимирани симулакри - да става весело. Когато не му съобщят конкретна причина за нещо, човек е склонен да се обръща към Бога. Абе умници са тия от рекламата.
8. Така смятам не аз, а Виктор Пелевин, да си имаме уважението! Книжката е "Поколение П", ако не се лъжа и някои разкази.

* на снимката: Различни подходи към управлението /изоставеният лифт на Копитото/

понеделник, 17 януари 2011 г.

Черен петъчен хумор

1. В процеса на психотерапията, клиентът постепенно се лишава от илюзиите за себе си и за отношенията си със света, т.е. получава серия от големи и малки инсайти . Това е прекрасно и мъчително изживяване - да научаваш за себе си все по-неприятни и гадни неща.
2. Ако в една успешна терапия, терапевтът овладее гордостта и терапевтичния си хъс, той ще трябва да признае, че хубавият инсайт винаги донася и хубава депресия. Степента и честотата на тези депресивни състояния могат да се използват като критерии за успешността на терапията. Клиентът е много затънал? - значи получава много ефективна терапия.
3. Получава се следният парадокс - най-успешната терапия очевидно трябва да завършва със самоубийство. Както навсякъде - много добре не е на добре. Хубаво е, терапевтът да не е много кадърен, тогава ще носи реална полза на хората.
4. Когато споделям неприятното си наблюдение с някой колега, той ме гледа странно. Звезди мои, чуйте гласа на разума.

* на снимката: Защо дойде? И ти ли чакаш трамвай?

сряда, 12 януари 2011 г.

Разговорът

1. Имам една вуйна - вуйна Лили, която никога не спира да говори. Е, предполагам, че спира, когато е сама, но това няма как да го разбера, така че, може и да не спира.
2. Когато съм с нея, си свършвам голямо количество мисловна работа. Използвам една закономерност на психиката - при монотонен звуков фон, човек изпада в транс и мисълта му заработва великолепно.
3. Понеже съм възпитан, все пак симулирам някакво минимално участие в диалога. За целта, следя интонациите и. Намирайки се в транс /както вече споменах/, посвещавам на разговора с вуйна Лили 10% от капацитета на съзнанието си. С останалите 90% активно работя върху теми като "Аз и другостта", "Увеличавам ли ентропията, като си купя пилешко бутче от Била", "Какви са шансовете да изкарам зимата с летни гуми" и други философски въпроси.
4. Най-често, вуйната работи с равни интонации. Когато доловя движение нагоре, в мозъка ми светва надпис: "Внимание! Задава ти въпрос!". Веднага добавям 5% ресурс, за да се подготвя за евентуален отговор. Низходящите интонации също се следят - това обикновено са екзистенциални недоволства или особено доверителна информация, на която трябва да се реагира подходящо.
5. Обаче, как готви вуйна Лили! Това е пълен дзен. Достатъчно е само да види ястието на картинка или по тв и го прави. Не и трябват никакви рецепти, съотношения на съставки или глупости като "вари го 17 минути на 121 градуса, печи го 22 минути на 177 градуса". Невър! Тя директно възсъздава същността му, велика е!

*на снимката: Водопад в Лакатник.

вторник, 11 януари 2011 г.

Ще строим завод, огромен завод

1. Когато пътешествам из градчетата в Северна Гърция, ме обзема гордост. Тези места някога са били в пределите на България. Имат си стари български имена. Малки са, уютни са, излъскани, с много зеленина, с ниски сгради и големи веранди и с приветливи хора. Кастория /Костур/ със страхотното си езеро и патиците, които излизат на улицата да се запознаят с минувачите, Едеса /Воден/, който целият е прорязан от реки и потоци, да не говорим за двата водопада, Флорина /Лерин/, с една много интересна гара.
Юзър френдли са, градчетата, честно.
2. Изразих се неточно. Обзема ме не гордост, а по-скоро радост. Радвам се най-вече, че тези места не са останали в България. Лелебожкей, в какво щяха да се превърнат!
3. Всъщност, планът е много прост. Разкарват се ненужните къщи в средиземноморски стил, на тяхно място се построяват бетонни монолити, някои от тях с архитектурни претенции. /Това се постига като издигнат сгради, сякаш директно слезли от софтуер за 3D анимация/. За украса се слагат и няколко български селски къщи тип гимназион, с неизмазани стени. Тъй като наблизо има ски-курорти, планината ще трябва да се разоре незабавно, за да се изградят удобни шосета и лифтове до пистите.
Строи се без план, с много рушвети. Почвата се натоварва яко и започват свлачища. Те се укрепват с грозни бетонни стени. Горите е желателно да се върнат на населението, след което да се изсекат моменталически, тъй като дървесината е ценна и ще се шитне в Албания. След тези облагородяващи процедури, релефът ще е Армагедонски, т.е. ще напомня Бг-туристическо селище от периода на първоначалното натрупване и по-късният такъв.
4. Ето защо, когато се окажа в Едеса, гледам и си умирам от кеф, че съм в Гърция. Тръпки ме побиват, като си помисля, че бих могъл да съм във Воден. Жаме бе, хора.

* на снимката: Кастория

неделя, 9 януари 2011 г.

Новости в лингвистиката

Последните лингвистични изследвания тук показват, че всички съвременни съгласни, някога са представлявали гигантска, непроизносима съгласна, затворена в огромна гласна. Професорът по граматика Theo Black от Унив. Кембридж, който е ръководител на изследването твърди: "Древната азбука много силно се е отличавала от съвременната. Свръхсъгласната е съществувала милиони години, преди отделни съгласни постепенно да се отцепят от нея и бавно да се отдалечат в пространството, докато заемат съвременното си положение. Например, "b" и "z" днес са разположени в различните краища на азбуката, но има доказателства, че някога те са били свързани една с друга. Учените отдавна предполагаха, че "r" някога е стояла преди "j", но след катастрофалното лингвистично събитие те са се разместили."

Теорията за дрейфа на съгласните се появява през 19 в., когато при внимателно изследване на валийския език са били открити вкаменени останки от протосъгласни. По-нататък, учените откриват доказателства за наличието на гореща лингвистична точка в средата на Тихия океан, оставила следи от млади езици, почти лишени от съгласни. Друг разлом вероятно е предизвикал появата на голямо количество футболисти от Висшата лига с имена, състоящи се само от съгласни.

Остават обаче и някои загадки, например появата на нелепото немско "ß", за което се приема, че е резултат от падането на гигантски метеорит в Централна Европа. Старогръцката азбука е изцяло човешко творение - тя е била измислена през Викторианската епоха от учител-садист, с цел публично изтезание на учениците.

Рисунката показва как би могла да изглежда суперсъгласната "bcdfghjklmnpqrstvwxyz", наричана за краткост "bryz".

/Инспирейшън: Цветилена К./

петък, 7 януари 2011 г.

Културни табута

1. Прочетох чудесна история в руската блогосфера и не се сдържах, веднага я допълних и тарантинизирах. И така...
Двойка чужденци се разхождали из Италия с кола и се забили в някакво малко градче да поразгледат. Не щеш ли, странно отмалели и седнали в една кръчма да се подкрепят. Имало десетина вида паста в менюто, а названията нищо не им говорели, затова жената избрала по благозвучие - "два пъти "Алеа-олеа", казала тя.
2. Оказали се спагети с някакъв чеснов сос, много вкусни и т.н. Мъжът, упражнявайки лош английски, помолил сервитьора да донесе и кетчуп. Оня за момент се вкочанил и направил ужасена гримаса, но все пак кимнал и хукнал към кухнята при готвача.
3. - Що така гледаш бе, да не би тъщата да е паднала с колата ти в урвата на Сан Микеле? - весело попитал готвачът. /Това е специфична италианска шега и илюстрира външност на човек, изживяващ смесени чувства/.
- Един ненормалник там поиска кетчуп към спагетите - обезсилено прошепнал сервитьорът.
Широката, лигурийска усмивка на готвача мигом се превърнала в мъчителна гримаса. След като се оправил от вцепенението, той казал с неестествено спокоен глас:
- Ще трябва да се обадя на собственика.
4. Собственикът полулежал на малко диванче в патиото на къщата си и замислено се взирал в чаша тъмночервено вино. В горещият италиански следобед нямало ни един знак, който поне да намекне за разиграващата се трагедия. Противно на очакванията на персонала, собственикът се отнесъл сравнително спокойно към лошата вест, успокоил уплашените си служители и казал, че ще уреди проблема, защото знае на кого да се обади.
5. Двойката почти привършвала спагетите си, когато в кръчмата влезли двама облечени в черно господа с тъмни очила. "Досущ като мафиоти", помислила си жената.
6. Приликата наистина била много голяма, ако щете и заради късоцевните автомати, които държали в ръцете си. Готвачът направил дискретен жест към мирно обядващите туристи и миг след това, двете момчета открили огън по нещастната двойка.
7. Доста кръв имало по пода. Убийците спокойно се изнизали от заведението.
- Нали искахте кетчуп, получихте го - отбелязал примирено сервитьорът.
*на снимката: спагети Алеа-олеа

неделя, 2 януари 2011 г.

Hard and heavy

1. През нощта на 31/1 се връщахме с Роси към вкъщи. Ловяхме такси. Единият таксоид поиска 15 кинта авансово /реално е 7/. Отнесох се хладно с него /подпрагово произнесох рядък вариант на известна псувня/. Вторият беше по-креативен. Той каза, че ще ни вземе толкова, колкото покаже апаратът. При това, се усмихваше мазно-изчаквателно.
2. Красив жест, красив ум. Това е все едно да се кача на 204 и шофьорът да ме предупреди, че ще кара по маршрута на 204, а не по този на трамвай 21.
3. Какво беше посланието на таксоид No.2? Посланието беше: "За съжаление, аз съм лайнар, но ми е неудобно да си го призная пряко; моля, досетете се за това по смисъла на предложението ми". Има класическа логика, има и таксическа.
4. Третият беше млад пич, който ни откара нормално. Какво слушаше в колата? Правилно - хард енд хеви.