неделя, 29 януари 2012 г.

В казиното

1. Ако правилно разбирам, повечето социални конфликти възникват поради грешното схващане, че някой е длъжен някому. Гражданите смятат, че управляващите са длъжни да се грижат за тях, да ги пазят, да ги приспиват вечер с приказка и проч. Творците смятат, че трябва да им изгонят търговците от храма и да им дотират сериите от шедьоври. Потребителите на Мтел смятат, че мтеловците нямат право да си измислят произволни суми, които да добавят към сметките им и т.н.
2. "Ако искаш гаранции, купи си тостер", съветва Клинт Истуд в един филм. Това е депресиращо. В такива случаи ми олеква малко, като се сетя за метафората с казиното.
3. Там някои просто ходят между масите и зяпат без да залагат. В този случай, не губиш нищо, освен малко време. Можеш и да поиграеш, ако искаш. Много е вероятно да загубиш, но пък и да спечелиш. И в двата случая, не е необходимо да купуваш на крупието цветя и бонбони, нито той на теб - това няма да повлияе на събитията по никакъв начин.
4. Третата страна - самото казино. То е така организирано, че винаги да е на печалба. Това е несправедливо, но дали ще играеш или не, е въпрос на личен избор.
5. Обаче, има интересна подробност - казиното те обича винаги - и като губиш, и като печелиш, по различни причини. Единственият случай, в който казиното не те харесва, е когато не играеш. Баси чудото - досущ като в живота – той те обича независимо дали си печелун или си загубан! Само играй, молим.
6. Грешките започват когато нещо те стегне шала /”Обединени цветове на Бенетон”, цвят бордо/ и ти си кажеш: „ще взема да избацам едно възмутено писмо против нещо си /чалгата, закона за водите, миризмата на кисело зеле във входа и т.н./”. От гледна точка на казиното – живот, ти си насочил пистолет към главата на крупието и му викаш: „Копеленце, от теб искам само едно: да ми подбереш печеливша комбинация карти”.
7. Е, викат охраната да те разкара и те внасят в някакъв списък там. Ако това ти е развлечение – има и други казина, какво толкова.
8. Знам ли, може би така и трябва. Но ми се струва малко еднообразно.

на снимката: Кастория, супермаркет "Любов". Обичам гърците.

сряда, 25 януари 2012 г.

Странни сценки около Паметника


1. Минах покрай Паметника на ЧА или както там се казва. Поразходих се, качих се на горната площадка. Щях да се убия - изглежда под снега е мрамор и е адски хлъзгаво.Там имаше тинейджъри, които се замерваха със снежни топки. Разгледах скулптурните групи от трите страни. Леле, колко агресия излъчват! Така ли трябва? Въздействат бе! 
2. Ходих наоколо, чаках малко слънце за да ги снимам, но не се показа. Докато размислях колко ли е бил озверял /т.е. - изплашен/ скулпторът за да им докара такава пантомимика и мимика, изведнъж разбрах, че тези хора всъщност разиграват някакви смешни сценки.
3. Ето някои.

















- Абе, жено, как го хващаш бе, цялото масло изтече!
- Млъкни, сексист!

















- Товарищ! Баси майката, скивай какво пишат, бе! Били сте поробители!
- Я думаю, этих товарищей просто надо расстрелять.















- Аре пичове, да им разковем кочината!














- О, ако ще ми разправяш някакви толстоистки глупости - въобще не те слушам. Мръдни малко надясно, че не виждам хората де.

















Просто един отвратителен снежен човек.

неделя, 22 януари 2012 г.

Януари - фрагменти 2


1. Кенефите в Централната автогара имат толкова сложна система за да те пуснат да пикаеш, че много малко от хората, запътили се натам довеждат намеренията си докрай. Повечето от тях се отказват след втория опит. Докато стоях отпред и гледах, разбрах как става. Изглежда им заприличах на експерт, защото по едно време срамежливите въпросителни погледи към мен зачестиха. Започнах да им давам указания.
После си тръгнах и не знам как са влизали по-нататък. И всичко това, за да ти вземат 50 стотинки.
2. Скоро пуснах телевизора и го настроих на "Под прикритие". За пръв път в живота си попадам на този филм, но знам много за него . Пипнат е явно, но не е моята тема. Но актьорите - баси дикцията, баси чудото. Сигурно звукът е записан лошо, защото се затруднявах да ги разбирам. Видях няколко силно алкохолни облика, за които ми стана жално. Руските актьори имат лаф: "Пьет не по таланту", за колеги, които според тях не са толкова талантливи, за да си позволят да пият толкова много. Нашите явно са доста талантливи.
3. В "Капитализъм и шизофрения /Анти-Едип/" на Дельоз и Гатари - два тома пълни с интересни идеи, чета:
"Не искайте от политиката да възстанови "правата" на индивида, които са били дефинирани от философията. Индивидът е продукт на властта. Всичко, което е необходимо, е да се "деиндивидуализираме", чрез умножаване и изместване. Групата не трябва да бъде органична връзка, обединяваща йерархично подредени индивиди, а постоянен генератор на "деиндивидуализация". Хитро, а?
4. Научих за злополука в дестилерията Glenfiddich, Шотландия. 46 годишният майстор-блендер Брайън Етълс на 7-ми вечерта е паднал в 50 000 литров дървен танк за ферментация на уиски и се е удавил. Има съмнения за самоубийство, засега непотвърдени. Почивай в мир, Брайън.
5. "Glenfiddich" се произнася правилно "Гленфидих".

на снимката: казан за уиски на Витоша.

събота, 21 януари 2012 г.

Как работи референдумът


1. Стана ми много весело, като научих историята на Коморските острови. Те са четири и са се вместили между гиганта Мадагаскар и африканския бряг. Население: 750 000. Били са френска колония и всичко било окей, докато през 1976 не решили, че искат независимост, за да си направят ислямска република. "Няма лошо", казали французите и направили референдум. Три от островите били за независимост, а четвъртият - Майота - не искал и да чуе. Станал отвъдокеански френски департамент.
2. След като си отишли французите, коморците, които и така били склонни към съзерцателност,  спрели да бачкат тотално. Предпочитали по цели дни да седят и да гледат морето. Плажовете се напълнили с боклуци, туристите спрели да идват. На острова има едно шосе, което стои непокътнато от 40 години и поради това, е практически неизползваемо.
За тези години, коморците успели да направят 6 военни преврата и да убият 3-ма президенти.
3. Живеят в бидонвили, направени от ламарина и от всичко, което океанът изхвърли. Преди живеели в колиби от палмови листа - идеални за тамошните условия и климат, но проблемът бил, че два пъти годишно, трябва да реновираш покрива, което за тях се оказало непосилно. Част от туземците извадили късмет и заели малкото каменни къщи останали от французите, разбира се, без да се насилват да ги ремонтират.
4. Единствената нова сграда е джамията в столицата. Тъй като ги мързи да се молят по пет пъти дневно, те ползват джамията за спане денем, защото има килими и е много удобно.
5. Основната мечта на всеки коморец е да си купи лодка и да преплава нелегално до процъфтяващия Майота, където да остане завинаги. Разстоянието обаче е непосилно и повечето от тях се давят по пътя.
6. За да не се обидят, но главно, за да не умрат от глад, французите им дават някаква малка годишна лепта. Всичко останало се крепи на хуманитарната помощ, когато успеят да я изкрънкат отнякъде.
7. И все пак, властите на Коморите по едно време се обидили и обвинили Франция, че провежда колониална политика. "Жьо не па манж сис жур!", вероятно са казали те. Аз не знам какво им е отговорила Франция. Нещо много вежливо ще да е било, като ги познавам.

На снимката - Коморите, от: NG, Photograph by Jean du Boisberranger/Getty Images

петък, 20 януари 2012 г.

Януари - фрагменти 1


1. Има една особеност, която съм забелязал в различните болници - лаборантките /тези, които взимат кръв/, винаги са на около 25 и са много секси. При по-внимателно проучване, се оказва, че всички са над петдесетгодишни. Какво става? Защо са толкова привлекателни? Що за дискрепанс, както казваше един колега? Много просто - работят с кръв и винаги имат възможност да пийнат глътка-две. Един път дневно е достатъчно, за да си винаги свеж и  млад.
2. Има едно върховито парче на моята любимка Таня-Мария, наречено Encanto meu /Viva Brasil 2000/. Започва с бас и ударни, на 5-ия такт се включва дискретно пиано и т.н. 
Басът изпълнява една остинатна фигура, толкова крива, че като я чуя изпадам в екстаз. Ефектът идва от това, че в привидно логичния мотив, басистът вкарва някакви хроматики или Господ знае какво и понеже е на ниските струни, чувстваш само вибрациите, но не самите тонове. Усещаш, че нещо не е наред и малко ти става тревожно. Думата за това усещане е "пленително".
3. Барон Мюнхаузен разказва на ловци: 
- Преди година, по тези места срещам елен. Вдигам пушката и разбирам, че нямам патрони. Нямам нищо в чантата, освен малко вишни. Зареждам вишнева костилка. Стрелям и го улучвам в челото. Еленът уплашен се скрива. 
А тази есен, като минавах из тези краища, срещам моя елен, а на главата му - разкошно вишнево дърво.
- Как, дървото е израстнало на главата му?
- Да, именно там.
- Хаха, още малко и ще кажете вишнева градина!
- Ако беше израстнала градина, щях да кажа градина. А след като беше дърво, защо да ви лъжа? Аз винаги казвам само истината.
4. Руснаците винаги са били майстори да произведат нещо, за което е ясно, че няма да работи по начина, който е предвиден или въобще няма да работи. Имахме например някога, едно кухненско кантарче - беличко, мери до 5кг. Показваше каквото си иска и когато си иска, т.е. хем беше използваемо, хем беше неизползваемо. Обаче имаше много поетично име: "Ленуца". Сега китайците процедират по подобен начин със симулациите си, но имената, които им слагат, не са толкова красиви, например: "Гоме-електроникс". Име, което за нищо не става.

* на снимката: Арменската кръчма в Пловдив поглед отвътре.

понеделник, 9 януари 2012 г.

Фицкаралдо. Колосален филм


1. "Фицкаралдо" на Вернер Херцог, 1982 г., с Клаус Кински и Клаудия Кардинале. Кан за режисура. В продължение на 3 часа изследва любимата ми тема - правене на идеални жестове с нулева или /по-често/ отрицателна възвращаемост. 
2. Деветнадесети век, Амазония, Каучуковата треска. Фицкаралдо /Кински/ е ирландски заселник, почитател на операта и иска да покани Карузо да пее в някакво градче в джунглата. Подробност:  трябва първо да изкара малко пари. Тъй като основните места вече са приватизирани от каучуковите крале, пичът решава да тръгне с кораб по приток на Амазонка, да стигне до едни непроходими прагове, да пренесе кораба си през джунглата и да го пусне в друг приток, където никой още не е стъпвал и съответно, няма конкуренция. После ще забогатее, ще построи оперен театър някъде там и всички /и най-вече самият той/ ще се кефят.
3. За нас е ясно, че човек, искрено обичащ операта няма как да забогатее по дефиниция. 
Като всеки налуден проект и този катализира срещи на невъзможни и взаимноотричащи се герои и техните натрапливости, които поотделно може и да са градивни, но съчетани - най-често са разрушителни.
4. С помощта на крайречните племена, Фицкаралдо успява да пренесе кораба си по релси през джунглата в съседния приток. Индианците, които в началото показват трудно потискано желание да избият белите досадници /има си хас, Кински периодично ги озвучава с Карузо по грамофона си/, по-късно стават учудващо кооперативни. Това обаче, не е много добър признак, защото мотивацията им е твърде загадъчна.
5. Е добре, индианците решават, да принесат в жертва Кински и кораба му, за да снемат проклятието от мястото /то се оказва прокълнато, ама кой да се поинтересува!/. През нощта прерязват котвеното въже и корабът се понася към праговете, но по чудо остава невредим.
6. Финален кадър: Фицкаралдо е докарал музиканти. Оцелелият кораб бавно се носи по великата река. На борда му изпълняват Норма на Белини. Удивени туземци и прекрасната Клаудия им махат от брега.
7. Интересно, че прототипът на Кински - Карлос Фермин Фицкаралд Лопес, всъщност е бил един от най-жестоките и алчни завоеватели по тези места. Търсейки нови територии за добив на каучук, той прави куп географски открития и накрая изчезва безследно някъде по амазонските притоци през 1897 г., на 35 годишна възраст. Обичал ли е операта? Отде да знам.

на снимката: кадър, който ми се стори много изразителен.

събота, 7 януари 2012 г.