неделя, 26 април 2015 г.

Светилище "Гарваново гнездо"

1. По пътя Красново - Хисаря. Твърде интересно местенце. От шосето се изкачваме догоре за 20 минути
2. Прекрасен монофалус

3. Пръстите на Один

4. Ракетната площадка. Ясно е какво са правили траките, вероятно с помощта на екстратерестрии


5. Главният бог Дрис
6. Стоунхенджова /кромлех/ група

7. Самият гарван Дрисон

8. Самата Роси на надморска височина 0644

9. Самият аз - правя се






четвъртък, 23 април 2015 г.

Филмов преразказ

0. Да разказваш филм е тъпа история, но като не мога да го гледам, поне да споделя какво намерих за него. Филмът е "Джеки в женското царство" /2014, Франция, реж. Риад Сатуф/
1. Народнодемократична република Бабун, е матриархат, в който управляват жените, а мъжете са в подчинено положение - носят фереджета и се женят когато ги откупи роднина. Управлява Генералша Бабуна, а властта се наследява по женска линия. Бедният Джеки е влюбен в дъщерята на Бабуна, /полковничка/ и нощем мастурбира под покрития и с воал портрет. Възпитава го самотна майка, бащата е починал при оргазъм, като зачевал Джеки. По-големият му брат проституира, едновременно печатайки листовки с призиви за защита правата на мъжете. Без да иска, Джеки издава брат си на властите и за награда получава покана за Всебабунския бал, където Главната полковничка ще си избира "ездач"; в Бабун се изповядва култ към Белия кон - на герба на републиката е изобразен двуглав кон.
2. След смъртта на майка си /Джеки лъскал ботушите и, мастурбирайки както обикновено и ботушите толкова се полирали, че майка му се подхлъзнала и си счупила врата/, детето попада при роднини, сред други двама братовчеди, мечтаещи за Полковничката. Всички искат Джеки по-бързо да се ожени за да им се махне от главата.
3. Заедно с брат си, който тайно доставя в двореца ряпа /в Бабун всички се хранят с каша, произведена от витаминизирани лайна, а натуралните продукти са забранени/, Джеки прониква в двореца преоблечен като жена и Полковничката много го харесва, наистина само като е облечен в женски дрехи, но пак е нещо.
4. Мъжете междувременно възстават, начело с големия брат на Джеки и вече почти превземат двореца, когато се разбира, че Полковничката собственоръчно е удушила майка си - Генералшата, взела е властта и обявява реформи: на момчетата е разрешено да ходят на училище, ще бъдат построени оранжерии за ряпа и т.н. На фона на тази нечувана демократизация, народът веднага обиква новата си ръководителка, а злобните братовчеди се мазнят на Джеки. 
5. Накрая, новата Генералша се показва с Джеки на балкона на двореца и двамата захвърлят дрехите си - оказват се с членове, а нежният им съюз, съответно еднополов. От тълпата се донася старчески глас: "Развратници!" и филмът свършва.

* на сн.: кадър от филма

вторник, 21 април 2015 г.

Питай!

1. Проблемът е, че не питат. Пишат статии, дисертации, правят наука, губят време, пари и енергия и накрая получават резултати, които можех да им предскажа още в началото. Е, щом трябва експеримент и статистика, спиране няма.
2. Същото прави и Милтън Рокич /Rokeach/ през 1959г. Той бил социален психолог и всичко хубаво, но решил да открие нов начин за повлияване налудностите на шизофренно болните по пътя на логиката. Че така не става, е известно на всеки практикуващ психиатър, примерно от осемнайсти век насам, но Рокич бил практикуващ психолог, както някъде вече споменах.
3. Той предложил много красива хипотеза. Ако един шизофрен е убеден, че е Наполеон и го срещнат с друг такъв със същото предположение, това би разклатило убежденията поне на единия и би довело до терапевтичен успех. Ако пък не стане, ще имаме нов поглед върху заболяването.
4. В Мичиган, където пичът работел, имало около 25 000 хоспитализирани болни /това е преди деинституционализацията, сега сигурно са 250, останалите са обхванати от доболнични мрежи/. За съжаление, сред тях нямало ни един Наполеон, но Рокич намерил трима, които считали, че са Христос. Уговорил се да ги съберат в болницата на гр. Ипсиланти - Мичиган. Наблюдавал ги три години /1959 - 61/, през което време всячески се опитвал да ги разубеди, че са Исуси. Предполагам, Рокич е разчитал те да си кажат: "ОК, аз съм Исус, но тия двамата тука твърдят същото за себе си. Хайде двама, бих го преглътнал, но трима! Да не би пък аз нещо да греша?"
5. Естествено, клетите хорица не си помислили нищо такова. Всеки от тях успешно рационализирал факта, че някакъв неприятник-учен го насилва да си говори с двама странни типа, твърдящи очевидни глупости - че са Христоси.
Първият /псевдоним Клайд Бенсън/ решил, че тия двамата не са живи хора, а мъртви тела, управлявани от зловещи роботи. Вторият /псевдоним Лиън Габор/ нарекъл другите двама "по-малките инструментално-оголени богове", а себе си - "истински Супербог". Третият /псевдоним Джозеф Кесъл/ почти оправдал очакванията на Рокич, само че обърнати на 180 градуса. Той твърдял: "Аз съм истинският Христос, а тези двамата са психично болни, които вие сте докарали за да им се отворят очите и да разберат, че не са никакви Исусовци.
6. Всичко това, Милтън Рокич описал в книгата "Тримата Христосовци от Ипсиланти". Поне се е изкефил.

* фото: Вивиан Майер

неделя, 19 април 2015 г.

Мелник вчера

Шест снимки от Мелник
1. Стратегическо местенце

2.

3.

4.

 5.

 6. Чинар извива хоризонта

Криле на желанието

1. При авангардистите /like, like, like, сърчице/, има един интересен ефект: крачейки сред експозицията, хепънинга, инсталацията, лайнацията, etc., получаваш усещането, че някой лекичко или не, се гаври с теб. При качествените неща това е фина закачка със сетивата и мисълта, при кофтите - левашки провокации. 
2. А Джон пък, Кейдж, си е композитор - финяга от много висока класа. И как не съм знаел, че освен прекрасната "4:33" за симфоничен оркестър и онова с дванайсетте радиоапарата, той имал и композиция за пиано "ASLS" /As SLow aS Possible" - "Възможно най-бавно"/, от 1985. Веско! Весела! Казвайте ми ги тези неща. Кейдж не конкретизирал колко бавно и затова - според темперамента на изпълнителя, имало версии от 20 до 70 минути.
3. Играта загрубява, когато през 1987 Кейдж пренаписва ASLS за орган. Рекордът за продължителност е 14:56 ч. /2009, Дайън Лъчезе, университет Таусън, САЩ/
4. На една конференция през 1997г. в Германия, философи и музиканти обсъждат, как да се подхожда към пиесата /ето, има и полезни конференции на този свят/ и решават да я изпълнят за 639 години. Цифрата е годишнината от монтирането на първия църковен орган /1361г./ в историята, в катедралата на Халберщат. Речено- сторено - построяват пак там нов орган /2009/, покриват го със стъклен похлупак - все пак, акордите ще звучат шест века и не е желателно да смущават бюргера.
Изпълнението започва със седемнайсетмесечна пауза /така е в партитурата/, а сега се свири дванайстият акорд. Тринайстият ще започне на 5 септември 2020г.
6. Както казва един герой на Вим Вендерс: "животът не трябва да се взима насериозно, но към дребните неща трябва да се отнасяме много внимателно."

*сн.: Луис Артус /Lluis Artus/. Снимки на хора по плажовете на Калифорния. Красив бански костюм.

четвъртък, 16 април 2015 г.

Шоуто на Труман

1. Понякога, макар и рядко, ме обзема едно много особено подозрение - че съм олигофрен, но тъй като околните ме щадят, правят всичко възможно да не го разбера. Отвреме-навреме обаче, не успяват да го скрият и някакви бледи признаци се очертават под този плащ на милосърдието, но веднага след това изчезват, така, че никога не разбирам истината докрай.
2. Предполагам, че познатите ми практикуват няколко варианта за маскиране на срамното ми състояние от самия мен:
а) преструват се, че не забелязват олигофренските ми изпълнения и се държат така, сякаш върша нещата нормално.
б) спускат се на моето ниво и тогава аз се чувствам разбран, сред приятели и даже съмишленици /мисленето при олигофрените, като изключим някои проблеми с рефлексията, си е напълно приемливо/
в) спускат се под моето ниво и се държат по-олигофренски от мен, за да мога аз да си кажа: "О, изглежда съм доста умен, като гледам какво говорят и вършат тия хора."
3. Първият /а/ вариант извиква у мен едни light, слънчеви пристъпи на параноя, с които лесно се справям; нещо като пулсации на ежедневието в хипогастриума са. Вторият, /б/ - с него ми е комфортно - чувствам се обичан и разбран.
Третият обаче, /в/ ми е проблем. Той е най-коварен. Забелязвам го постоянно и се чувствам виновен, че хората се подлагат на такива натоварвания заради мен. Толкова пък да съм им важен? Не знам, само да не се окаже, че всички отдавна сме в шоуто.

* на сн.: кадър от филма

четвъртък, 9 април 2015 г.

Впечатления - лайт

Снимки, карикатунки, цитатунки и един вицун

1. Снимки

Стокхолм на сутринта след закона за смяна на автомобилното движение от ляво на дяснопосочно. /1967г./

Лондон, 1930 г. Пожар в музея на мадам Тисо. Някои не са издържали.

2. Карикатунки



3. Цитатуни
Томас Гилович /Gilovich, 1993, "How We Know What Isn't So"/, един от механизмите за възникване на погрешни убеждения:
"Ефектът на фалшивия консенсус" - когато ви се струва, че мнението или гледната ви точка се приема от много повече хора, отколкото е в действителност. Пример - политическите опоненти - винаги считат, че мнозинството нормални хора споделят именно техните виждания, а опозиционните се приемат от малък брой маргинали.
***
Алек Попов: "Онова великолепно набъбване, изправяне, втвърдяване, което прави света тесен като детски слип, опънат върху Хималаите."
***
Марсел Дюшан: „Няма решение, защото няма и проблем“
***
Джон Кенеди: "...И винаги ще се намери някое копеле, което нищо не е разбрало."

4. Вицун

- Иванов!
- Аз!
- Логично. Петров!
- Аз!
- Логично. Георгиев!
- Аз! 
- Логично.
- Господин сержант, защо винаги повтаряте "логично"?
- Ела тук, момчето ми. Виждаш ли на онзи бряг два гаража - син и червен.
- Тъй вярно, виждам ги.
- Ето така и ние - раждаме се, живеем, умираме.