Показват се публикациите с етикет Бунюел. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Бунюел. Показване на всички публикации

петък, 4 февруари 2022 г.

Цитатник

1. Цитат от Бунюел както съм го запомнил (от “Моят последен дъх”):
“Моят идеал за безсмъртие е веднъж на десет години да ставам от гроба, да отивам за вестници, да си купувам един и да го преглеждам, след което да се връщам и с облекчение да си лягам пак в гроба.”
2. А ето как е в оригинала (прев. от френски Нина Венова):
“И едно признание: въпреки че мразя информацията, бих искал да се надигам измежду мъртвите всеки десет години, за да отида до будката и да си купя вестници. Това би ми стигало. С вестниците под мишница, блед, ще се прокрадвам покрай стените обратно в гробището и ще чета за злощастията на света, преди отново да заспя доволен, под успокоителната закрила на гроба.”
3. Ужасно, всеки си запомня както и каквото му е кеф. Но пък и преводът оригинал ли е? Най-добре да се осланяме на спомена. Споменът го обичам повече от всеки оригинал, както и интерпретацията ми е по-свидна от всякакъв факт

* ил.: Pulpbrother

събота, 4 април 2020 г.

Домашни любимци

1. Има нещо много общо между любимеца ми Бунюел и любимеца ми Шванкмайер. Знам, че гениите ходят по двойки. Знам, че като откриеш единия, трябва веднага да тръгнеш да търсиш и втория 
2. Да оставим сюжетите, там е ясно - и двамата са сюр и нямат проблем да те насочат към някоя тайно секретираща жлеза, за която не желаеш да научаваш и да те залутат в лабиринтите на непозволеното да си я търсиш сам. А това, с което най ме възторгват, са фините преходи от нормалност към лудост и когато вече си усетил маркерите и успокоен си лепнал етикетите ("тия са нормални, а тия са явно откачени") и хоп! - пичовете обръщат логиката и виждаш, че новооткритите нормални, всъщност са абсолютни неадеквати, а ония другите, дават доста приятни решения. И още няколко такива мутации, и те разлюляват яко - едно несъмнено истинско състояние, към което всеки интелигентен човек би трябвало да се стреми
3. Разбира се, тежките анимирани кошмари на Шванкмайер не могат да се мерят с дискретния чар на Бунюеловите герои, но и в двата случая умирам от смях като ги гледам, защото знам - точно такива нелепости непрекъснато се случват в живота и както смея да ви уверя - сюрреализмът е просто реализъм на квадрат. Не, на куб!
4. И внезапната ми асоциация с пианото на Евънс в “You must believe in spring” - така построено, че непрекъснато да очакваш едно, а да се случва друго. И след миг си казваш - е, оттук вече е ясно, няма накъде да завие. И хоп! - има, той е видял начин. И пак същата история след малко. И си казваш: “спирам да го слушам тоя, само ме изнервя!”, но продължаваш, защото разбираш - не е случайно, той те пази от нещо

Jan Svankmajer в Youtube

* скрийншот от "Пънът" на Шванкмайер (Czech: Otesanek, aka Little Otik, aka Greedy Guts, 2000

събота, 28 септември 2019 г.

Бунюелови истории

1. Докато пише сценария на "Златния век"(1930), моят любимец Бунюел се скарва със съавтора си Дали, (на една вечеря опитва да удуши Гала - тогава жена на Елюар, но гадже на Д.). Филмът е скандален, свален е от екран (отново показан чак 1979), спонсорът - виконт Шарл дьо Ньоай* е заплашен с отлъчване от Църквата и как няма - във финала, след масивен цитат на дьо Сад, ("120-те дни на Содом") се появяват четирима персонажи, като един от тях силно напомня  Христос**. Майката на дьо Ньоай му забранява да движи с Бунюел и иска да ходи при Папата за прошка
2. Така финансирането на следващия филм - „Урдите, земя без хляб“- (1932) за хората в бедната Естремадура, закъсва. Не щеш ли, друг приятел - анархистът, художник и поет Рамон Асин печели от Коледна лотария и вместо да зарадва домашните си, дава парите на Бунюел. Поредният сюр - богаташки син-левичар ще снима филм за бедните***
3. Като начало, Бунюел купува кола ("за повече комфорт при снимките"). Бюджетът намалява с четвърт, Рамон се натъжава. После, Бунюел изписва от Париж оператора Ели Лотар с асистента му и за по-бързо, им плаща такси до Урдес, Рамон е огорчен по-силно
4. Особено приятно е, като четеш какви съмнителни от днешно гледище (бих казал непозволени) неща прави Бунюел при заснемането на някои сцени. За красивия обичай, "ергени яздят и откъсват главата на петел", Бунюел купува птицата и наема човек да разиграе сцената (самият Бунюел има патологичен страх от петли). При имитацията на коза, падаща от скала в пропастта, Бунюел просто я застрелва. Да не говорим за магарето, което по сценарий трябва да бъде жилено от пчели до смърт. Какво папие-маше, какви комбинирани снимки - Бунюел купува болно магаре и разрушава няколко кошера до него, насъсквайки по този начин жълто-черните стингери да го нападнат
5. Филмът завършва с фразата на беззъба старица: "Нищо не обнадеждава така, както мисълта за смъртта или четенето на Аве Мария", което си е Бекет-Йонеско отвсякъде
6. Филмът, естествено също е бил забранен за показване до 1965
_____________
* Виконтът има прекрасен навик - ежегодно поръчва филм за ЧРД на жена си. В случая, финансира Бунюел за филм какъвто сам си реши
** В "120-те дни на Содом", дьо Сад описва четирима развратници (аристократ, епископ, банкер и съдия), които се затварят в замък, за да изпитат най-висша сексуална наслада достъпна само в контекста на оргия. Екипът е отличен - 38 млади мъже и девойки, и 4 съдържателки на публични домове, които ще разказват възбуждащи истории
*** Но пък, да си спомним във "Виридиана" - каква прекрасна визуализация на вечния ляв блян - богатите си делкат парите с бедните и заживяват в любов и съгласие. Героинята настанява в имението си група просяци, след известно време те се пропиват, беснеят и вандалстват на фона на Хендел. На изпроводяк, за всеки случай се опитват да изнасилят благодетелката си
**** сн.: скрийншот от "Златният век"

вторник, 21 юли 2015 г.

Екзистенц максимум

1. Проблемът като ти починат родителите не е толкова в скръбта - тя се уталожва и остават хубавите спомени и някои досадни. По-скоро, нараства онзи егоистичен страх и нежелано осъзнаване, че ти си следващият. И то не е като "искам- не искам" или "не смятам, че е съвсем така", а просто - в естествения природен цикъл е дошъл твоят ред. Няма го повече онзи утешителен възрастов буфер, който тайничко те успокояваше. Започва едно обратно броене. Въпросите са от типа: "интересно, дали ще доживея да видя...?" Интересно си е.
2. Колко хубаво стана - прочетеш някоя новина и не и вярваш, трябва да я провериш. Ровичкаш в интернет и си мислиш: "добре де, това не трябваше ли да го свърши журналистът, той фантаст ли е, че ги пише такива?"
Или може би е в сила обратният процес: възможността за мигновена проверка кара журналистите да си казват: "ще пиша каквото ми дойде на ум - те все едно ще проверят как е в действителност." Да де, ама едни 96% вярват на написаното и няма да проверяват нищо. Или не вярват, но ги мързи. Или не искат и толкоз. А картинките? Дубриеее, приемаме, че това не е фалшификация на събитието, а една от версиите му. Много станаха бе, ще шизофренясаме.
3. Гръцки военен пилот на F-16, както си патрулирал границата в Егейско море, не издържал и на свръхмалка височина, следвайки релефа на местността /за да не го хванат радарите/, се приземил на изоставено турско летище. Там, той си повикал такси до близкото градче, откъдето изтеглил от банкомата 6000 турски лири /ок. 2000 евро/. После, по същия начин се прибрал инкогнито на родното летище. Патриотичният таксиметрон, съобщил в полицията инициалите на машината, а по данните от банкомата установили и името на човека.
Твърдят, че историята е измишльотина, но много ми харесва. Ако не беше теглил пари, щеше да е сюрреалистичен акт по дефиницията на Бунюел/Бретон. По-правилно е "Брьотон".

сряда, 19 януари 2011 г.

Ежедневие с Жижек и Лакан

1. Отидох да си купя цигари и като се върнах след час, Доротея ми сподели, че е заподозряла, да не съм разиграл онази ситуация, в която един излязъл за малко и след седем години го открили с частен детектив в друг град, с друга жена, други деца и т.н.
2. Всъщност, това е реплика на "Малтийския сокол" на Дешиъл Хамет /или филма на Джон Хюстън/, което пък ни подхвърля към Лакан, с неговият "обект с малко "а", превеждано като "проява на недостижимия обект на желанието". С прости думи, това е някакво минимално събитие, привидно без никаква връзка с нищо, което по необясними причини те кара рязко да промениш живота си.
3. Ето текстът на Жижек, брилянтен както винаги. /Жижек, 1991, "Looking Awry", руският превод - "Глядя вкось".
Героят на филма Сам Спейд, разказва история за това, как е издирвал човек, който внезапно изоставя семейството и работата си, и изчезва безследно. Спейд не успява да го открие, но след няколко години го намират в друг град, където живее под друго име и начинът му на живот странно прилича на този, от който е избягал. Промяната става внезапно, когато минавайки край един строеж, падаща греда профучава на сантиметри от главата му.
4. В терминологията на Лакан, продължава Жижек, тази греда е станала знак за неконсистентността на света. Въпреки че, новият му живот толкова поразително прилича на стария, човекът е дълбоко убеден, че скъсването с миналото не е било напразно, т.е., че наистина си е струвало да изгори всички мостове и да започне отначало.
Тук виждаме действието на "обекта с малко "а" в чист вид. От гледна точка на "мъдростта", промяната е съвършено неоправдана. В края на краищата, ние винаги се оказваме в същото положение, от което сме искали да се измъкнем и затова следва да се учим да се подчиняваме на съдбата, получавайки удоволствие от ежедневната рутина, а не да преследваме невъзможното.
5. И какво е "objet petit а"? Това е именно онзи анекс, онази неуловима илюзия, която е тласнала нашия герой да промени целия си живот. Смисълът на направеното се крепи единствено на този човек и на нищо друго.
6. Предлагам занапред, вместо баналното "копнежно ми е" да се използва поетичното "обектно с малко "а" ми е".

* на снимката: Нагоре по стълбата, която води надолу