1. Но пък колко красиво се облякох за празника, все едно ще ходя на собственото си погребение. Най си харесах старата бащина вратовръзка на едро червено райе (защо я пазя? За такива ли случаи?) и псевдоантикварната игла към нея, с малко унисекс-ангелче (златно, нисък карат). Сложих си и копчетата за ръкавели с пресован авантюрин - меланхолична реплика към Еркюл Поаро в нискобюджетно крими по Агата К.
Що се отнася до обувката - обух си двуцветните броги, с тях за последно дрямах в Барселонската "Лисеу опера" на една доста симпатична постановка на "Айнщайн на плажа" с Нетребко и Ливингстън, имам снимка!)
2. Празникът "Новагодина" сам по себе си е доста странен като си помислиш - небезопасен опит за дискретизация на времевия поток, астрономическа заигравка с календара, очовечена от тайната надежда, че от утре почваш нов живот и то какъв! По зова на сърцето, естествено. Как пък не.
3. И като всеки празник, минава в натрапливи опити да забавиш времето - десетте секунди преди полунощ и десетте след - минималният интервал, който що годе можеш да осъзнаеш, се разтягат до 5-6 часа хедонизъм и Хедонин, забава и забрава, радост и ад-ост и пр.
4. Така облечен - нелепо, чудесно, карнавално, с надежда всички да полудеят от удоволствие, постепенно или внезапно, като ме зърнат - елегантно разстроен роял в храстите на незаконнородения (ми) нарцисизъм. Може пък да е за последно. Или пък: следващо погалване - догодина по същ. вр.
* на сн.: новогодишно парти, Щатите, 1940