1. Има нещо много общо между любимеца ми Бунюел и любимеца ми Шванкмайер. Знам, че гениите ходят по двойки. Знам, че като откриеш единия, трябва веднага да тръгнеш да търсиш и втория
2. Да оставим сюжетите, там е ясно - и двамата са сюр и нямат проблем да те насочат към някоя тайно секретираща жлеза, за която не желаеш да научаваш и да те залутат в лабиринтите на непозволеното да си я търсиш сам. А това, с което най ме възторгват, са фините преходи от нормалност към лудост и когато вече си усетил маркерите и успокоен си лепнал етикетите ("тия са нормални, а тия са явно откачени") и хоп! - пичовете обръщат логиката и виждаш, че новооткритите нормални, всъщност са абсолютни неадеквати, а ония другите, дават доста приятни решения. И още няколко такива мутации, и те разлюляват яко - едно несъмнено истинско състояние, към което всеки интелигентен човек би трябвало да се стреми
3. Разбира се, тежките анимирани кошмари на Шванкмайер не могат да се мерят с дискретния чар на Бунюеловите герои, но и в двата случая умирам от смях като ги гледам, защото знам - точно такива нелепости непрекъснато се случват в живота и както смея да ви уверя - сюрреализмът е просто реализъм на квадрат. Не, на куб!
4. И внезапната ми асоциация с пианото на Евънс в “You must believe in spring” - така построено, че непрекъснато да очакваш едно, а да се случва друго. И след миг си казваш - е, оттук вече е ясно, няма накъде да завие. И хоп! - има, той е видял начин. И пак същата история след малко. И си казваш: “спирам да го слушам тоя, само ме изнервя!”, но продължаваш, защото разбираш - не е случайно, той те пази от нещо
Jan Svankmajer в Youtube
Jan Svankmajer в Youtube
* скрийншот от "Пънът" на Шванкмайер (Czech: Otesanek, aka Little Otik, aka Greedy Guts, 2000
