Показват се публикациите с етикет Кундера. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Кундера. Показване на всички публикации

вторник, 7 юни 2011 г.

Бащата на Кундера

1. Милан Kундера, в едно свое есе /"Завесата"/, разказва следната история.
Баща му, който бил музикант си седял с приятели, когато по радиото се раздали началните акорди на някаква симфония. Компанията му -  музиканти и меломани, веднага познали Деветата на Бетховен. Те попитали бащата: "Каква е тази музика?" След дълъг размисъл, той отговорил: "Прилича ми на Бетховен". Присъстващите едва сдържали смеха си - класически музикант не разпознава Деветата симфония! 
"Сигурен ли си?" попитали те. - "Да, отговорил бащата, това е късен Бетховен". 
"Откъде знаеш, че е именно късен?"
И тогава той им посочил един специфичен хармоничен ход, който младият Бетховен, просто нямало как да е използвал.
2. Тази история много добре илюстрира различните подходи към знанието.
Обикновено се приема, че при получаване на информация, човек веднага започва да я (ре)организира по познатите му индивидуални шаблони /срв. израза: "смилам информацията"/. Интересно, че при бащата на Кундера, процесът протича така, че мотивът /"та-да-да-даа"/, остава неразпознат, защото мисълта се насочва към съвсем други информационни блокове - към хармоничния строеж на произведението и там търси маркери за идентифициране. Това сигурно е доста сложен подход, но е много сладко като идея.
3. Кундера обаче, използва този пример за да илюстрира съвсем друга теза, също много интересна. По нататък, той пише:
"Нека си представим съвременен композитор, съчинил соната, която по форма, хармония и мелодия би приличала на соната на Бетховен.
Да си представим даже и това, че сонатата е толкова майсторски написана, че ако беше на Бетховен, щеше да е сред шедьоврите му. И все пак, колкото и добра да е тя, подписана от съвременен композитор, щеше да предизвика само смях. В най-добрият случай, биха аплодирали автора като виртуозен стилист.
И какво?! Ние получаваме естетическа наслада от соната на Бетховен и не я получаваме от друга соната, в същия стил и точно толкова очарователна, но подписана от наш съвременник? Това не е ли връх на лицемерието? Излиза, че възприемането на красотата съвсем не е спонтанно и не зависи даже от чувствата ни, а е разсъдъчно и е обусловено от знанието на датата?"

* на снимката: кула на път към Дупница. Красива е, но тази в Пиза е по-красива.