1. И колко дълго още ще търпя винаги глуповатият партньор на главния герой - Панса/Дон Кихот, Хорацио/Хамлет, Уотсън/Холмс, Воробянинов/Бендер? Ако е някакъв вид антитеза, та да ми изпъкне - няма нужда, той и така е изпъкнал. Или пък, да е "преходен обект", за по-безболезнена идентификация с него? Или ми намеква да избера по-тъпичкия, защото главният герой по дефиниция е подражаем, но непознаваем, освен в ученическите съчинения? Христологичен, както казват някои.
2. Сюзън Зонтаг разказва, че като ученичка, с приятелката си Мерил, разбрали, че в съседство живее Томас Ман и решили да му гостуват за да си говорят за литература. Речено-сторено, поканили ги на чай и бисквити. В разговора, Ман предположил, че от американските автори и те като него, смятат Хемингуей за най-представителен. Двете приятелки не го били чели. Зонтаг знаела, че е "...популярен автор, чийто романи превръщаха в романтични филми (обичах Хъмфри Богърт), пишещ за риболов и бокс (мразех спорта). Никога не ми е звучал като писател, който би трябвало да прочета..." и казала: "Е, Вие сте велик писател, как е възможно да харесвате този пройдоха, който следва вкусовете на тълпата?" Получило се малко неудобно.
3. От Дм. Биков - "Обломов" - руският психеделичен роман"
Цялото творчество на Гончаров е сага за това, как хората правят всичко друго, но не и каквото трябва. "Обломов" описва състоянието когато ще ставаш за училище, а наоколо е тъмно и студено и ти лежиш под топлото одеяло и си казваш: "Още пет минути". "Обломов" не трябва да се чете, в него трябва да се потопиш. Това е психологически роман, действащ като наркотик. С помощта на изтънчени, сложни техники Гончаров не описва състоянието на Обломов, а те потапя в него. В полусъня, в неврозата - когато трябва да станеш, но не можеш, когато трябва нещо да свършиш, а ти не разбираш как. Гончаров вкарва читателя в транса, в който и самият герой се намира през по-голямата част от живота си.
