Домашни любимци

1. Има нещо много общо между любимеца ми Бунюел и любимеца ми Шванкмайер. Знам, че гениите ходят по двойки. Знам, че като откриеш единия, трябва веднага да тръгнеш да търсиш и втория 

2. Да оставим сюжетите, там е ясно - и двамата са сюр и нямат проблем да те насочат към някоя тайно секретираща жлеза, за която не желаеш да научаваш и да те залутат в лабиринтите на непозволеното да си я търсиш сам. А това, с което най ме възторгват, са фините преходи от нормалност към лудост и когато вече си усетил маркерите и успокоен си лепнал етикетите ("тия са нормални, а тия са явно откачени") и хоп! - пичовете обръщат логиката и виждаш, че новооткритите нормални, всъщност са абсолютни неадеквати, а ония другите, дават доста приятни решения. И още няколко такива мутации, и те разлюляват яко - едно несъмнено истинско състояние, към което всеки интелигентен човек би трябвало да се стреми

3. Разбира се, тежките анимирани кошмари на Шванкмайер не могат да се мерят с дискретния чар на Бунюеловите герои, но и в двата случая умирам от смях като ги гледам, защото знам - точно такива нелепости непрекъснато се случват в живота и както смея да ви уверя - сюрреализмът е просто реализъм на квадрат. Не, на куб!

4. И внезапната ми асоциация с пианото на Евънс в “You must believe in spring” - така построено, че непрекъснато да очакваш едно, а да се случва друго. И след миг си казваш - е, оттук вече е ясно, няма накъде да завие. И хоп! - има, той е видял начин. И пак същата история след малко. И си казваш: “спирам да го слушам тоя, само ме изнервя!”, но продължаваш, защото разбираш - не е случайно, той те пази от нещо

Jan Svankmajer в Youtube

* скрийншот от "Пънът" на Шванкмайер (Czech: Otesanek, aka Little Otik, aka Greedy Guts, 2000

Несвързани

1. Не че особено ме привлича личностовата типология, която ползват астролозите, но (поне) един афоризъм им признавам: “най-добрият приятел на водолея е шапката му - винаги може да си я сложи и тихо да напусне”

2. Харпър Ли страшно си дружала с Труман Капоти. Толкова много, че чак имало слухове, че “Да убиеш присмехулник” (харесвах я много) май не я е написала тя. Капоти пък, при всеки удобен случай отричал той да я е писал. От друга страна, Дерида нали казва, че е невъзможно да създадеш автентичен текст, защото всеки текст е колекция от идеи и мисли несъзнавано заимствани от други хора (автори), които несъзнавано са ги взели от други и т.н.

3. Седнах да си мисля за “Лудите” (Lunacy, 2006) на Шванкмайер, безспорен мой фейвърит и изведнъж осъзнах, че и той като доста хора се опитва да се справи с факта, че светът е йерархия от взаимно изяждащи се същества

4. И аз като повечето обичам простите обяснения - хем ти оставят празно място да положиш своите си мисли, хем успокояват тревогата на околните: “обяснено ви е вече, тичайте на двора с филия с масло и сладко от вишни, оставете ме да се наслаждавам на своите си (не бих ги нарекъл жизнерадостни) обяснения”

5. И каква е тази натрапливост, поне веднъж месечно в неподходяща ситуация, да произнасям този стих с гробовно басопрофундо:

"Tired with all these, from these would I be gone,

Save that, to die, I leave my love alone."*
(66-ти сонет на Ш.)

6. А кога ли е подходящата ситуация? 

* "Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал."

(прев. Валери Петров)