събота, 28 април 2018 г.

Звездно небе над мен и мравояд вътре в мен

1. Колко е хубаво - само лекичко отпускаш моралните юзди и светът се изпълва с нови и неочаквани чудеса. Бразилският фотограф Марко Кабрал печели първа награда в престижния  "Wildlife Photographer of the Year 2017" със снимка на мравояд похапващ фосфоресциращи мравки (светещи ларви - какви ли чудеса няма в Африка). После се разбира, че мравоядът е препариран, стои за красота на входа на националния парк и Марко го е взел за малко да си направи кадъра и после пак го е върнал на мястото му, защото охраната е строга и не обича такива местения. 
2. Ама и така ли може, пипъл? Да, ето - вече може! Ходиш си, лъготиш всички по пътя, с някаква цел или с идеална цел, просто така, заради самото изкуство, със страх, че ще те хванат, без страх, че ще те хванат, самоутешаваш се, че си участник в някаква тотална игра с криви правила, понапръскаш се с нежния шанел на терминологията - практикувам posttrue, брo и ето те - спокоен, доволен, яхнал глория мунди и тъгъдък-тъгъдък.
3. И тежко, с тъмна страст: "Ако няма Бог, всичко е позволено" приписват на Иван Карамазов, но в романа той никъде не казва такова нещо. Е, специалистите отдавна знаят - това е фраза на бразилския пич Марко Кабрал. Или както аз предпочитам да му викам - Марчони Кабралчони


След
    Преди

вторник, 24 април 2018 г.

Frozen

1. Напоследък пушат едни странни устройства - подгряват специални къси фасове до температура 860 по Целзий, при което изгарят фосфените и фенолфталеините, образува се кобалтов нитрат и СО2, и двата безвредни.
2. Аз пуша обикновени, практически без подгряване на основното тяло. А пуша, заради следните четири неща: 
- заради красивия жест с цигарата, когато я поднасям към устата си
- заради гъстия бял дим, който издишвам, каращ ме да се чувствам като огромен, груб локомотив ("мощност, обвита в агресивен дизайн", както прочетох по друг повод)
- заради солидната доза никотин
- заради абстиненцията, която ме прави трудноизтърпим, ако ги спра
3. Днес ги подгряват, а утре, поглеж - взели, че ги изстудили. Сигурен съм, че скоро ще открият, че ако ги замразяват (цигарите), до 3 по Келвин, (което си - 819 по Целзий), те стават фригидни, т.е. още по-безвредни. За съжаление, устройствата с охлаждане ще са доста по-сложни и скъпи, но пък сравнително леки - около 2 999 грама (но ги продават с много удобен безплатен каиш през рамо), работят с фреон (но еко, не вреди на озона) и не трябва да се докосва с ръка червената точка - дето е карго-рефрижераторния модул, защото там температурата е 8К, т. е. - 6950 по Целзий. Зареждат се от слънчева батерия (фотоволтаична система), която е удобна и лека, но площта и не е подходяща за малки деца (колкото два разпънати чадъра е, с остри краища), но няма проблем, като свикнеш, още повече, че има вграден хелиоцентричен робот и като ходиш примерно по Денкоглу (тих център), сама търси и се насочва към слънцето.

събота, 21 април 2018 г.

Чипс

Прочетох интересен (за съжаление, само за мен) текст за етапите на съветската електроника. Всичко напомня увлекателна детска игра. Ето екстракт.
1. Краят на XX век. Поради ембаргото КОКОН, източните социализми и СССР нямат достъп до новите електронни технологии. Затова се процедира така: открадва се от някоя нормална държава или САЩ интелски чип (процесор) и някой могъщ, засекретен НИИ започва да го срязва на слоеве по няколко микрона, като всеки срез се фотографира. По този начин успяват да определят логическата и физическата архитектура на чипа, след което той се възпроизвежда в зависимост от способностите на съветската промишленост. Този процес по принцип се нарича "обратно инженерство" (reverse engineering) и е болезнено добре познат на юзърите расли при соцарта
2. Новополученият чип изглеждал като всяка руска техника, ако някой помни основните и свойства:
- доста по-голямо от западния си аналог
- тежко, четвъртито, грубо
- не се пести метал или друг материал
- нефункционално
- неикономично, ненадеждно
- винаги е приложена подробна инструкция в имбецилиански стил
- може да работи в тежки условия
- разваля се често, но дава възможност да си го поправиш сам, ако имаш златни ръце, пластилин, канап и използван презерватив
3. Та, чипът наподобявал "сандък с крачета", според автора, но за нуждите на военните ставал. Всичко вървяло прекрасно при чиповете Intel 086, произведени по 3 микронната технология, но в края на 80-те излязъл i286, изработен по 1.5 микронната технология, което огорчило руската инженерна мисъл, но все пак, с доста мъки, успели да го разрежат и русифицират. После идва i386 пак по 1.5 мк, но доста по-сложен технологично. Него вече не съумяват да го разгадаят. Има даже екзотична хипотеза, че невъзможността за ривърс енджин... на електрониката е една от причините за разпада на СССР и др. източни социализми 
4. През 1989 се появява чипът i486 по 0.8 микронна технология и съвсем им го забиват. На този етап, развитието на съветската (а предполагам и българската) микроелектроника приключва.
5. Проверих за всеки случай: сегашните процесори на Интел се изработват по 0.35 и 0.25 микронната технология, каквото и да значи това. Няма да го режа да търся чий го крепи вътре. Изразът е просташки, но затова пък никога не ползвам анцуг-долно или, както казват немците: "Ich benutze nie einen Trainingsanzug niedriger!"

събота, 14 април 2018 г.

Най-различни теми

1. Гледах някакъв TedEx за Че Гевара, в който се опитваха "балансирано" да представят живота му - вярно, убил е доста хора като са взели властта с Кастро, но е строил домове за бедните. Също така, им е четял стихове (на бедните), предполагам вогонски. Възникват интересни въпроси:
- ако убиеш десет човека и после построиш една къща за бедни - опрощават ли ти се тези десетимата?
- колко човека ти се полагат (да убиеш) за една къща?
- как точно е строял къщи Че - висял ли е на скелето, викал ли е: "тухли дааай", "дай разтвооооор!", бил ли е плоча? Няма достоверни данни за такова нещо. Но пък за това, как е разстрелвал, има доста мемоар. Убива се бързо, строи се бавно.  Огорчават ме тия TedEx-ове.
2. В една гора се разхождах и чух кукувица. Имах стотинки в джоба, така че, един проблем отпадна, остана само този с продължителността на живота. Заслушах се - изкука три пъти. Баси, ще спра цигарите, ще отида на плуване, ще спра локума. Не, не съм я чул птицата. След това обаче, изкука отново, този път седем пъти. Е, това е по-обнадеждаващо - ще си пуша и ще си ям локуми, но затова пък, няма да отида на плуване.
3. Един учител - литератор, по друг повод, разказва: веднъж му дали ужасен клас и той знаел, че ако не ги овладее първите десет минути - с него (с учителя) е свършено. Хрумнала му следната идея: започнал да им говори по темата на много висок стил и с много терминология, като през няколко минути вмятал: "Както много добре разбирате..." Твърди, че го слушали с отворени усти през цялото време. Особено се впечатлили, когато няколко пъти използвал "хронотоп". Предполагам, че ефектът е смес от каузална атрибуция и онемяване от ужас. И аз бих се вкаменил, ако някой от познатите ми (може и да не е учител) внезапно и отчетливо произнесе "хронотоп", особено вечер.

*сн.: Eudes de Santana

неделя, 8 април 2018 г.

За отвращението

1. Проблеми с егото? Очертава ти се безинтересно битие, а си пълен с енергия? Сублимирай с проф. Kristeva. Срамежливо не забелязвай постиженията и мястото и в световната култура. Ученичка на Барт? Кой барт, да не е "Издателска къща "Бард" - тези с кримките? Не чети Kristeva, чети за нея, Сокал чети, други тролове също. Не се плаши от дребнавостта си, хиперкомпенсирай с морализъм. Използвай  argumentum ad hominem, наример - чантата и на тази снимка е демоде. В края на краищата, като истински филистер, дърпай я при себе си - в бордея.
2. Et maintenant, малко оригинал (от: "Силата на ужаса, есе за отвращението"):
"Нищо друго, освен отвращението към себе си, не може да покаже по-добре, че всяко отвращение е признаване на липсата като основополагаща за самото съществуване на смисъла, езика, желанието. Благодарение на отвращението към себе си, пред субекта се разкрива, че всички обекти на опита се основават на първоначалната загуба, конституираща собственото им съществуване".

"... Представям си дете, твърде рано загубило родителите си. То се страхува да остане "съвсем само" и за да се спаси, отхвърля и оплюва всичко, което му дават, всички дарове, всички обекти.
До момента, в който нещата започнат да съществуват за него, т.е. до момента, в който те започнат нещо да означават, то ги отблъсква с едно движение, ограничавайки по този начин своята територия на отвратителното. Замесена със страх, стената, деляща го от този друг свят - оплют, изблъскан, отхвърлен, става все по-здрава. То непрекъснато се опитва да се очисти от това, което е погълналo вместо майчината любов - празнотата, по-точно това, което идва от безсловесната майчина ненавист към думата на бащата".

сряда, 4 април 2018 г.

Темпорално

1. Като се замисля, човек не прави нищо друго освен да отмерва времето. Ту му минава твърде бързо, ту му се точи мъчително, обсаден отвсякъде от големи и малки часовници, цъкат, някои мигат, други се разтичат като джелато плеснато на римски зид; някой бърза, друг закъснява, един пита гледачката, колко му остава, друг недоволства, че му е толкова много и решава да го редуцира, трети иска повече, отколкото се досеща, че му се полага и пълни уста с киноа, тежки метали или храндоби*, та дано го елонгира.
2. Всъщност, един добре поставен, лонгитудинален въпрос за времето би бил: "ще ме надживее ли кристалната ваза на перваза зад пердето и ако да, с колко?" Невърмайнд.
3. Не стига тия лимити, ами и заради странните хрумвания на вавилонските жреци преди 40 века, с тяхната 60-тична система, се налага всичко да ми е кратно на 6, вместо много по-близкото до западния ми разум - на десет. Защо часът да не е сто минути, минутата - сто секунди, денонощието да е примерно, 20 часа и т.н. Добре поне, че векът не е 60 години, или не дай си боже 72 години. Е, англичаните поне са останали доволни.А на Рим не му пука.

*храндоби - неологизъм за "хранителни добавки"

* сн.: Charles Traub. Рим, 1982

понеделник, 2 април 2018 г.

Living Next Door to Alice

1. Винаги ми е било по-интересно кой и как стига до нещото, отколкото самото нещо. Например, какъв човек трябва да си, за да напишеш чудесното чудо “Алиса”. Ето.
2. Из писмо на Ч. Доджсън (Луис Карол) до сестричките Лидел: "Тук е такава страшна горещина, че аз съвсем отмалях и едва държа перото в ръка, но даже и да можех, все едно нямам мастило - то се изпари, образувайки черно облаче, което плуваше из стаята и така омаза стените и тавана, че не се виждаха; днес обаче, захладня и малко мастило във вид на черен скреж се оказа отново в мастилницата".
(от есето на Одън за стогодишнината на “Алиса”, 1962)
3. В “История с възли” (”A tangled tale”) Карол обяснява защо спрелият часовник е по-точен от изоставащия ("Алиса", разговорът за спрялото време в главата с чайното парти). Ето:
“Допускаме, че имам два часовника - единият е спрял, другият изостава с минута на денонощие. Кой ще предпочетете? "Естествено, изоставащият". Прекрасно! А сега, обърнете внимание: часовникът, изоставащ с минута, трябва да изостане с 12 часа или 720 минути, преди отново да покаже точното време, докато спрелият показва точно време всеки път, когато настъпи часът, на който са се заковали стрелките му, т.е. два пъти в денонощието.
Но каква полза, като не знаеш кога се случва това? Защо да не знаеш? Представете си, че часовникът е спрял точно в осем (сутрин или вечер - няма значение). Нима не е очевидно, че в осем сутринта и в осем вечерта той ще показва точното време? И така ще е всеки път, когато стане осем. Вие бихте могли да попитате: "А как ще разбера, че е станало осем сутринта (или вечерта)?" Търпение, читателю! Известно ви е, че когато стане осем, часовникът ви ще покаже точното време. Затова, не откъсвайте поглед от него и в момента, когато покаже точното време, вие ще можете уверено да кажете, че е станало осем часа (сутрин или вечер няма да уточняваме, защото предполагам, можете да различите утрото от вечерта)”
4. Още от “История с възли:
“Веднъж, нашата уважаема възпитателка каза на момичетата от младшите класове (те винаги са така ужасно шумни на масата!): “Колкото повече шумите, толкова по-малко конфитюр ще получите, vice versa”. Помислих си, че те не знаят какво е “vice versa” и реших да им обясня. Казах им: “Ако вие шумите безкрайно силно, няма да получите никакъв конфитюр. Ако пък съвсем не шумите, тогава ще получите безкрайно много конфитюр”, а нашата уважаема възпитателка сметна, че примерът ми е несполучлив. Много бих искала да разбера, защо - добави Клара, натъжено”

* Красивата шарена птица на снимката се нарича папуняк