Боске

Летуване

Желаете ли да летувате
във моята поема?
През цялата година под наем има стаи -
те гледат към възторга и към безкрайността.
Не искам скъпо аз:
едно мълчание или въздишка кратка -
и аз ви правя наематели до края на живота.
А поканете и приятели:
мечтателни ли са - по-лесно те се лъжат;
залъгване ни трябва през тоя век студен,
съгласни ли сте с мен?
Стихът ми е безплатен, като хотел луксозен,
открит за всички птици.

Ален Боске

* Peninsula of Pelion

Христология, Зонтаг, Обломов

1. И колко дълго още ще търпя винаги глуповатият партньор на главния герой - Панса/Дон Кихот, Хорацио/Хамлет, Уотсън/Холмс, Воробянинов/Бендер? Ако е някакъв вид антитеза, та да ми изпъкне - няма нужда, той и така е изпъкнал. Или пък, да е "преходен обект", за по-безболезнена идентификация с него? Или ми намеква да избера по-тъпичкия, защото главният герой по дефиниция е подражаем, но непознаваем, освен в ученическите съчинения? Христологичен, както казват някои.

2. Сюзън Зонтаг разказва, че като ученичка, с приятелката си Мерил, разбрали, че в съседство живее Томас Ман и решили да му гостуват за да си говорят за литература. Речено-сторено, поканили ги на чай и бисквити. В разговора, Ман предположил, че от американските автори и те като него, смятат Хемингуей за най-представителен. Двете приятелки не го били чели. Зонтаг знаела, че е "...популярен автор, чийто романи превръщаха в романтични филми (обичах Хъмфри Богърт), пишещ за риболов и бокс (мразех спорта). Никога не ми е звучал като писател, който би трябвало да прочета..." и казала: "Е, Вие сте велик писател, как е възможно да харесвате този пройдоха, който следва вкусовете на тълпата?" Получило се малко неудобно.
3. От Дм. Биков - "Обломов" - руският психеделичен роман"

Цялото творчество на Гончаров е сага за това, как хората правят всичко друго, но не и каквото трябва. "Обломов" описва състоянието когато ще ставаш за училище, а наоколо е тъмно и студено и ти лежиш под топлото одеяло и си казваш: "Още пет минути". "Обломов" не трябва да се чете, в него трябва да се потопиш. Това е психологически роман, действащ като наркотик. С помощта на изтънчени, сложни техники Гончаров не описва състоянието на Обломов, а те потапя в него. В полусъня, в неврозата - когато трябва да станеш, но не можеш, когато трябва нещо да свършиш, а ти не разбираш как. Гончаров вкарва читателя в транса, в който и самият герой се намира през по-голямата част от живота си.

Блатото

1. Знанието е безкрайно, чувствата - нетрайни и затова са за предпочитане. Блатата знаят колко ги обичам - понякога ме дърпат за ботуша в зловеща милувка - да се докопат до мен, да ме прекарат през любимото си - пътешествие с картини на потъващи клетници, размахващи ръце за помощ и никой не идва да им подаде клон или въже. Но всеки си върши работата.
Когато нагазиш в блатото, не си ги мислиш, но ги има и двете: поквара и оскверняване.
2. Покварата е статика. Неприятното усещане за нещо непознато и живо на дъното, на което си стъпил и което си настъпил. И онзи специален, зловещ звук, с който блатото очаквано ти проговорва: "Жвак!". Природата е дискретна - повече мълчи, повече слуша. Но кажи нещо - ще ти изжвака отговор. Поизследвай я, но не като изследовател, а по-скоро като живнал меланхолик. Създай си малко страх или възбуда (което е същото), с едно малко, гнусно (и малко гнусно) проникване в забраненото
3. Оскверняването е динамика - наглостта да навлезеш в чуждото, нелеп опит за завръщане и да не те щат. Обсебен си от богатството на блатния живот, прочее, с пълно право - нали и твоят идва оттам. Там е домът на предците ти, наследен и споменат в завещанието им. Това ли била тъмната сила, която ме дърпа да ходя там? Защото вярвам, че съм произлязъл от тези полуживи (т.е. полумъртви, но с характер) коацерватни творения, обитаващи там до ден днешен ли?
4. Но я знам тази тайна - измамното спокойствие на повърхността и кипящият живот вътре. Във Втори курс видях капка блатна вода под микроскоп. Уха! Там, замаяни от изненада, че непознат ги гледа, плаваха (или плуваха, знам ли?) чудовищата обитаващи еталонния кошмар на всеки среден цветносънуващ човек. В капка кръв не е по-весело.

Фрагм.

1. Прекрасно е, да наблюдаваш как администрацията постепенно се отдалечава от задачата да обслужва професионалистите, редефинирайки я така, че те да започнат да обслужват нея. Това несъмнено се отразява на две неща:
- на психиката им - расте самочувствието - телата им силно се увеличават отпред
- на соматиката им - адинамия - телата им силно се увеличават отзад
Красотата, този основен критерии при кастинг на администрация, започва да отстъпва, пометена от възраст, хормонални промени, усещане за безмислие и компенсаторна сляпа вяра в значимостта си.
Да не говорим пък, че се нарушава и принципът на Парето “80/20”.
2. Влязох в някакъв магазин на Аспарух да попитам какво предлагат и две дупнишки мадони-мерчъндайзърки ми казват: "Имаме само бизнес-поли, господине, над коляното". Що за глупости, аз като нямам семеен бизнес и искам под коляното, какво да нося? Но това само си го помислих, а им казах нещо много по-обикновено: "Нали знаете, че способността на човек да извлича щастие от естетически съвършени обекти или материални ценности е в пряка зависимост от удовлетворяването на много по-важни психологически потребности, сред които са емпатия, способност за селфпрезентация и селфистийм?"
Мислех да добавя още нещо, но те почнаха да изваждат поли и някак вдървено да ми кимат към пробната. Щях да цитирам едната от двете латински сентенции, които знам ("Алеа якта ест" и "Сапиенти сат"), но си замълчах.

Пирамидата

Малко от Ювал Харари, "Sapiens. Кратка история на човечеството" и спирам

Най-заветните желания на съвременния западен човек са сформирани от митовете, преобладаващи през последните векове: романтически, националистически, капиталистически и хуманистичен. В минути на съмнение, хората често чуват: "Вслушай се в сърцето си". Но сърцето е предател, то получава инструкции от господстващите митове. Даже самата препоръка "Вслушай се в повелята на сърцето си" е мантра, влязла в съзнанието ни от съчетанието на романтическите митове на 19 в. и потребителските митове на 20 в. Да вземем за пример модата да прекарваме отпуските си в чужбина. Кое тук е естественото? Алфа-самецът на шимпанзето не би се сетил да използва властта си за да релаксира на територията на съседното стадо. Аристокрацията на Древен Египет пръскала огромни богатства за строеж на пирамиди и балсамиране на собствените си трупове, но никому не хрумвало да се занесе на сезонна разпродажба във Вавилон или да се попързаля на ски във Финикия. 

Днес хората харчат куп пари за пътувания в чужбина, защото искрено са приели мита за романтичното потребителство. Романтизмът учи, че човек трябва да разкрие потенциала си, чрез получаване на разнообразен опит. Отвори се за емоции, изпробвай различни роли, вкуси от бъркочите на всички народи, харесай всякаква музика. И най-доброто - скъсай с ежедневната рутина, избягай от привичното обкръжение и отиди в далечни страни за да "усетиш" културата, мирисите, вкусовете и нормите на другите.

Идеологията на потребителството внушава, че за постигане на щастие, трябва да употребим максимум продукти и услуги. Ако нещо не ни харесва или чувстваме липса, трябва спешно да купим някаква вещ (кола, дреха, екологични продукти) или услуга (домашна помощница, семеен терапевт, йога-курс). Днес, всяка реклама е малък мит за това, как поредният продукт или услуга ще подобри живота ви.

Романтизмът, с неговата любов към разнообразието, идеално се съчетава с постулатите на консумеризма. Бракът им е породил безкраен пазар на "впечатления", на които се крепи съвременната туристическа индустрия. Туроператорът не продава самолетни билети и хотелски стаи - той предлага "незабравими впечатления". Париж не е град, а е "незабравимо впечатление". Индия не е страна, а впечатление, карането на ски в Алпите не е почивка или спорт, а още един вид впечатления. Съответно, когато милионер иска да се сдобри с жена си, той я води на разкошен уикенд в Париж и това пътешествие отразява не някакви лични желания, а пламенната вяра в романтично-потребителския мит.

На богатия древен египтянин никога не би му хрумнало да решава криза в отношенията си  водейки жена си във Вавилон, примерно. Той би и построил разкошна гробница, такава, за каквато съпругата му винаги е мечтала.

Но не само египетската аристокрация е строила пирамиди - на това са посвещавали живота си повечето хора в повечето култури. Променяли са се само названието, формата и размерът. Например, това може да е вила с басейн и морава, а може да е пентхаус с прекрасен изглед. Но почти никой не поставя под съмнение самия мит, заставящ ни да мечтаем за пирамидата.

Лъвът на разсъмване

1. Интересна книга: Арнхилд Лаувенг (р. 1972) "На разсъмване винаги бях лъв", 2006 г. Авторката е норвежка психоложка, описваща историята си - на 15 години заболява от шизофрения, десет години по-късно е здрава и завършва психология, в момента е практикуващ клиничен психолог. Според мен, изключително добро, инсайдърско описание от дебюта на заболяването до последвалото ходене по мъките (индивидуални и системни), които оказва се, в Норвегия не са много по-малко отколкото у нас. Две впечатления.

2. Цитирано е интересно изследване (Janoff-Bulman, 1979) на чувството за самоконтрол при жени преживяли сексуално насилие. Авторът отбелязва, че веднага след инцидента, повечето жени отказвали да се приемат за невинни жертви, предпочитайки да поемат отговорност, като обвинят себе си за случилото се. Те изтъквали, че са били твърде предизвикателно облечени, че са постъпили глупаво, излизайки на улицата сами и т.н. В същото време близките им отхвърляли тези твърдения, приемайки ги за израз на преувеличено чувство за вина; за близките на пострадалите било важно да подчертаят, че жертвата е съвършено невинна и цялата вина е на насилника. Жените преживели насилие се стремели да приемат част от отговорността, удовлетворявайки по този начин потребността си от контрол над ситуацията и от предсказуемост на ставащото. Ако страшното събитие се е случило вследствие на допусната от самите тях грешка, (т.е. във висока степен осъзнато) и е имало алтернатива, жертвите запазват усещането си за контрол над живота си. Ако обаче приемат, че действително не са можели да направят нищо за да избегнат насилието, тогава те са безпомощни жертви на случайността и светът се превръща в едно страховито и непредсказуемо място. (Естествено, този феномен работи и в много други случаи, несвързани с насилие)

3. И пак на тема външен/вътрешен контрол, е цитирана новелата на Селма Лагерльоф "Съкровището на императрицата".

В едно селце се случва ужасна поредица от неблагополучия - лоша реколта, природни катастрофи и т.н. Жителите са толкова потиснати и уплашени от това, че не смеят да предприемат нищо за да подобрят ситуацията. Не щеш ли, в селото пристига Императрицата, която решава да помогне. Тя им подарява заключен с няколко ключа сандък, в който има съкровище, но забранява да го отварят - то ще е за черни дни. Ако всичко се влоши тотално, тогава ще могат да използват съкровището, ключовете са у първенците на селото. Сандъкът ще бъде отворен, само ако всички единодушно решат, че крахът е настъпил. Селяните, се успокояват - каквото и да се случи, вече имат сигурно спасение. Те решават отново да пробват силите си и успяват. След няколко поколения, отварят сандъка, не защото имат нужда, а защото вече не им трябва съкровище. Вътре виждат доста скромно имане, което не би им помогнало в онази критична ситуация.

Aмериканското издание: "A Road Back from Schizophrenia: A Memoir"

"Казвах му аз тогава на закуска, Вие професоре..."

1. Според Харари в "Sapiens. Кратка история на човечеството", интелектуалците се появяват след като човек съумява да се запаси с храна по-задълго и не трябва всеки ден да излиза да къса насъщния от дърветата ("аграрната революция"). Сега пък, на фона на якия консумеризъм, който ни троши (че лошо ли ми е?), нуждата от този вид специалисти отново става съмнителна. По този повод, интересен текст в амер. философски блог "The Electric Agora"

2. Робърт Гресис, професор по философия в Калифорнийския университет, в есето си "Is Philosophy OK?" се пита, кому са нужни неговите занимания и ако отговорът е "Никому", струва ли си да заема тази длъжност? Гресис счита, че философът евентуално може да бъде полезен с:

- преподаване/обучение

- административна дейност

- изследванията си

3. При цялото си желание, пише Гресис, не вярвам, че мога особено да повлияя духовността на студентите си; за административните услуги няма какво да говоря, а за изследванията си: "Наистина, статиите ми се четат от други философи, но явно приносът ми е в това, малко да помогна на някои изследователи на Кант, които прекарват дните си в изучаване на "какво именно е искал да каже Кант". Ако това е всичко, не е учудващо, че не се считам за човек с принос към философията"

4. Логично е, разсъждавам си аз, ако отпаднат философите да насочим средствата към хонорарите на Роналдо, а там е истинският адреналин, ендорфин, допамин, серотонин, гиберелин, екстазин, амфетамин и др. А философът какво - само те ръчка да не си мислиш, че си велик и даже по-лошо - да не си мислиш, че си.

*На сн.: Воланд, Берлиоз и поетът Бездомни беседват за Кант ("Майсторът и Маргарита", версия Бортко)