1. Ето, идва момент, когато шегите по темата са изшегувани, заплахите - иззаплашени, седиш обезсилен от незатихващата мрежова публицистика, с нейната вечна неопалима къпина-едротемие - я убият журналист и скърбящите ни напсуват (защо него - достойния, а не теб, тварь дрожащая!), я коварен Полониево-Гадолиниев изотоп след 00 часа - пльос! на главата. Поглеждам тъпия пейзаж през прозореца - аха, днес - дъжд и вятър. Абсолютно смъртоносна комбинация за разходки и пътешествия. Само вятър - може, само дъжд - също, но заедно - не! Обръщат ти чадъра, мокрят ти панталеоне (ит.), набутват ти вода в очите, изпотяват ти очиларките - мрак
2. От друга страна - за самоизолация, но вътрешна (пак е пътешествие, за разлика от обикновената), дъжд-вятърът си е годен, направо ставаш себе си. Вътре всичко ти е наред - в една спокойна атмосфера обмисляш, докато опреш до несподеляеми неща. После се затваряш. При въпроси казваш: "ами пичове, внезапно опрях до Несподеляемото". Всеки опира
3. И този, просташки казано социален аз, идва с мекото си "чук-чук - излез малко от подводницата да се видим" или по-хардуерното "хайде, отивай на работа, чакат те обичайните безсмислени, но полезни дела" и ти отрязва главата. Или "полезни, но безсмислени", дали не е по-добре? "Не, не обичам пролетариата", както казваше един герой на Булгаков
* на сн.: дъжд и вятър по крайбрежието
