четвъртък, 31 юли 2014 г.

Усреднената бабичка и щастието

1. Като се разхождам с камера из някое забравено село и си разглеждам, обикновено излиза някоя бабичка разтревожена да ме пита какво правя. След като я успокоя, че не меря парцели и други параноидни глупости, /това е културално/, бабата подхваща оплакваческия рефрен. Винаги едно и също - колко хора е имало преди тука, деца тичали, животни мучали, етц. На мен пък си ми харесва така - празно, ефектни руини на селски къщи, всичко е обрасло в див плет и коприва - влизаш, излизаш, разглеждаш, няма диалог, няма увод-изложение-заключение.
2. Последната баба беше на около 80 и пак започна да ми опява за преди какъв купон било. И кое е това преди, че и аз да потъна в сладостна нега? Ако вземем 25 години за стандартна възраст на почти осъзнато щастие /СВПОЩ/, значи бабата ми описва впечатленията си за 1959 г. И какво е било тогава? Продължава насилствената колективизация, по руския тертип част от селяните са обявени за кулаци и са обезземлени и репресирани. Властта провежда серия от експерименти върху селския гръб, /например изземва им цялата реколта, включително и семената за следващата сеитба/. Водещ принцип - страх и мачкане. Е, не е било толкова супер, май.
3. Очевидно е, че бабата ми разказва не за социалната история на селячеството, а за това, как се е чувствала тя на 25 години. За личната си физиологична история ми разказва. Ами не е било лошо - тялото ти работи перфектно, дишаш леко, цветовете са ти ярки, мирисите са ти силни, звуците са ти отчетливи, хормоните ти играят на жмичка в главата, надеждите ти са безброй и постоянно се пръкват нови, /въпреки мрънкането на стария Герак: "тия ни разказаха играта"/.
4. Е, бабата няма как да ми каже: "Пич, ако знаеш как се чувствах тогава - какви оргазми, какво чудо, не ме *бяха нито комунисти, нито капиталисти, вервай ми", затова се налага да слушам дълбоко кодираните и спомени и да опитвам плахи интерпретации. Спирам, заваля.

четвъртък, 24 юли 2014 г.

Били лъжеца

1. - Всъщност, вие психиатрите ни лъжете - ми каза един колега - пак лекар, но не психиатър. Тъкмо влизах сутринта в болницата и немалко се стъписах. Този пък, каква муха го е ухапала рано-рано? Да не е закусвал филия и чаша серум на истината? Разбира се, че ги лъжем и то за куп неща, но понеже го правим на едро и с консенсус, много рядко е някой да посмее да ни разкрие и така нагло да ни го съобщи. Обикновено им е достатъчно да чуят народния психиатър или антрополог, да изпаднат в лек транс и за известно време да се успокоят. "Къде съм се издал?", "Кога?", "Защо не съм внимавал?", помислих трескаво.
2. Или съм написал някакъв гонзо-текст някъде и той го е прочел? Вътрешно се подготвих за отпор и евентуално отмъщение /"...ами защото, ако кажем истината, тя е толкова непоносима, че ще експлодирате - което е рядкост или няма да я чуете - което се случва непрекъснато..."/, но той продължи: "Лъжете ни, че има нормални хора, а отлично знаете, че няма такива."
3. Олекна ми. Пуснах стандартната говорилня: "амиии напоследък нормата се разшири... толерантността на обществото... правата на болния... нормоцентричният модел... серотониновата хипотеза... потокът по Чиксентмихали..." Щях и още да го омайвам, защото е интелигентен мъж, но отивахме на работа и се разделихме принудено.
4. По-спокойно ми стана. Нещо е напипал явно, но основните неща си остават скрити. Ами да вика там - "Оставка", "Приставка", "Наставка", според конкретния случай, но ако обича, да не ме закача излишно.

* на сн.: 1960, Лос Анжелис. Дегизирани мъже - полицаи, работещи под прикритие

вторник, 22 юли 2014 г.

Мяучещата сойка и др.

1. Едни хора намерили на двора си сойка с ранено крило и я спасили. После заживели заедно - вечеряла с тях на масата, разхождала се, кацнала на рамото им. Можела да имитира най-различни звуци. Понякога отивала някъде сама и като се върнела, кацала в някой ъгъл на двора и казвала "Мяу!" Така известявала, че е пристигнала. После изчезнала. Подозират селските котки.
2. Три приятелки толкова се обичали, че като се видели, се прегръщали силно и дъждът спирал. После едната забелязала, че от толкова силни прегръдки и се появяват бръчки по лицето. Оттогава вали почти всеки ден.
3. Грандиозният нарцисизъм на руснаците /като манталитет/ не им позволява нито за миг да се усъмнят, че някой може да не ги обича. Обратната страна на този феномен са тежките им депресии с ексцесивни алкохолни опити за лечение и с рефрена "Ты меня уважаешь?" и "Никто меня не любит".
4. Пуснах замалко някаква българска телевизия и казаха, че Стамболийски, след като подписал Ньойския договор, счупил химикалката. И тия ще чакам да ме информират. Стига де.

* сн.: Франк Хорват. "Минувач и проститутка". Париж, 1958г.

неделя, 20 юли 2014 г.

Ганди, куест, Достоевски

1. Жената на Махатма Ганди се разболяла от бронхопневмония и както си му е редът, започнали лечение с аюрведа. Пръскали я с вода от свещената Ганг и други високоефективни процедури, но въпреки това, тя се влошила. Единият от синовете им, предложил да включат пеницилин, но Ганди не се доверявал на западната медицина, а и всичко било в ръцете на Бога, както отбелязал. Жената умряла, Ганди предположил, че така боговете изпитват вярата му.
Два месеца по-късно, самата Махатма пипнала малария. Започнали лечение със свещени и магически атрибути, но състоянието му се влошавало. Западните лекари предложили хинин, пийнал таблетите и се оправил. Махатма, къде грешиш?
2. В рекламата на нова компютърна игра обещават следното:
- нелинейни куестове, миниигри в самата игра
- система за създаване на репутации в различните социални групи
- система от разклоняващи се диалози
- създаване и запомняне на множество навици
- широки възможности за къстъмизация на персонажите
Ето пътят, по който ще дойде изкуственият интелект.
3. Има едно тълкуване на "Прест. и наказ.", според което Фьодор Михайлович смятал, че Господ оценява не самите постъпки на хората, а мотивите за тях. По този начин, нещата се преобръщали - убийството на бабинката-лихварка е с благородна мотивация, значи Расколников няма да се пече в ада.

* на сн.: Два стола в Икеа

сряда, 16 юли 2014 г.

Кафкиански подходи

1. Като почина баща ми, отидох да му спра мобилния. Той и така рядко ми звънеше, а оттатък - едва ли щеше да звъни по-често. Не може, казаха в офиса, трябва с един месец предизвестие и една такса още да платите. Хора, той напоследък беше зле, но би било тъпо да идвам при вас и да казвам: "струва ми се, че му остава около месец, Мобиловци, маркесини мои чудесни, дайте да пуснем една хроника за предизвестена смърт." А, не, не може, с предизвестие, повтори девойката и тутакси си нагласи оня поглед - на измамена от брачна агенция.
2. Понеже малко настоях за връщане към здравия смисъл, момичето реши да опита с другия корпоративен сценарий, наречен "Липсващ телефон". Легендата е, че някога Мобиловците сурнали на баща ми два стационарни телефона /освен мобилния/, ако обичам да ги върна. Ама не мога, казвам, посъветвах го веднага да ги метне в близката кофа за боклук и по всяка вероятност го е направил. Той много ме слушаше за технически съвети, въпреки, че самият беше инженер. 
Абе, нищо не постигнах.
3. Тогава реших да попитам нещо по-веселичко, в края на краищата животът продължава или както е казал Булгаков: "защо да пропадат котлетите "Де воляй?"
Попитах я, онзи радиотелескоп на балкона дали могат да дойдат да ми го демонтират. Защото, казах с весела заядливост - и него сте му го фичнали без да му обясните защо му е чиния, с която може да се ловят сигнали на разумен живот от космоса. В края на краищата, баща ми никога не е бил увлечен по астрономията, едва ли ви е поискал сам високочестотния антенен дипол, който се мъдри на балкона.
Ааа, чинията си е ваша, каза девойката - можете да я правите каквото решите. О, значи мога да я срежа с флекс, така че да изтрещи долу на асфалта, заедно със свръхточната китайска електроника, вградена в нея? 
Мълчи момичето. Мълчи младото и сърце.

*на сн.: към Хисаря

понеделник, 14 юли 2014 г.

Осип Цадкин

Ossip Zadkine - френски скулптор. Не съвсем френски - роден 1890 във Витебск /съученици са с Шагал/. Починал 1967 в Париж. Харесвам го много.


Винсент и Тео

А рисунките!!!
Барът, 1920

Фигури, 1946