понеделник, 31 октомври 2016 г.

Дидактично

1. Понякога имам две възможности и се чудя коя да избера. Как решавам коя да е? - хвърлям стотинка. Има обаче, една особеност - преди да е паднала стотинката, трябва бързо да избереш едното от двете. Иначе - ези-тура - тъпо е.
2. Тия хора според мен са убедени, че ако кажат "добър ден", ще им се наложи да изпитат толкова силни и разрушителни чувства, което на свой ред ще ги свърже с някаква толкова критична травма в миналото, че просто... Апокалипсиснау! Е не, ако ще е така, недейте, няма нужда да се излагате на такъв ужасен риск.,
3. Текстът е като жена - постепенно го събличаш, спускаш се и се издигаш по извивките му/и, докато се разголи същността - точно това, което си искал да кажеш/видиш, а не каквото е изглеждало в началото. А други пък - пишат наобратно - напластяват върху смисъла - обличат, хайде и една жилетчица, хайде и гащите на баба ми - съвсем го скриха. И така е готино и иначе.
4. Доста хора има, дето като направят някоя гадория, после използват целия си ресурс за да си докажат, че нищо особено не се е случило. Майсторлък е.

* на сн.: някой е допуснал сериозна грешка

петък, 21 октомври 2016 г.

Цитатник

1. Айнщайн избягвал метафизичните интерпретации на квантовата теория /"квантов мистицизъм"/. Известен е диалогът му с Нилс Бор, когато обсъждали ефекта на наблюдателя върху поведението на частиците:
- Бог не играе на зарове.
- Алберт, не казвай на Бога какво да прави.
2. Tолстой бил на 56 г., /"Война и мир" вече е написана/ когато си счупил ръката. Писал на жена си: "сега съм със счупена ръка и лежа вкъщи без работа. Най-после се почувствах като писател".
3. Робеспиер пие пастис със семейството си. Спокойничко им е, уютничко. Изведнъж, от улицата - викове, тропот: гневна тълпа бяга насам-натам. Робеспиер тича към вратата. "Къде бе, Робеспиер?" - вика уплашенa майка му. "Да поведа народа!" - "Ама ти не знаеш нито кои са, нито накъде бягат!" - "Няма значение - после ще ги питам, важното е да ги поведа!"
4. Хармс:
Веднъж на Петрушевски му се развалил часовникът и той пратил да извикат Пушкин. Пушкин дошъл, огледал часовника на Петрушевски и го сложил обратно на масата. "Какво ще кажеш, брате Пушкин?" - попитал Петрушевски. "Стоп машина", казал Пушкин.
5. В статия от 1908 за това, как пият руските писатели, срещаме следното:
"Руските писатели никога не поръчват шампанско, въпреки че има група писатели, които пък нищо друго, освен шампанско не поръчват, особено на закуска. Ликьори, като цяло поръчват такива, каквито не съществуват изобщо. Руските писатели не дегустират, те пият на екс. Бакшиши оставят по-големи дори от нефтените крале. Само корабните инженери са по-щедри от писателите".

* на сн.: като цунами

сряда, 19 октомври 2016 г.

Сантиментално пътешествие

1. Да си турист с група беше кошмар. Забележиш нещо адски интересно, толкова интересно, че чак не можеш да повярваш, че никой друг не го вижда и не спира стъписан, и искаш да го разгледаш, но групата те гледа тунелно и като цунами се е насочила към друг обект, примерно, сополът на Крали Марко от 6 век до Христа, и нищо не може да я спре. А знам, че никога повече няма да мина точно оттук и няма да го открия нещото, дори специално да дойда, абе съдбоносно е, чувствам го!
2. Веднъж в Атина с групари си порехме към Акропола /естествено/, а по пътя - страхотно музейче със стари самолети и никой не искаше да поспрем за десет минути да я видим тази хава. Тогава още ме беше страх да се губя в голям град, стиснах зъби и продължихме.
3. Сега вече знам - отиваш си където ти е кеф, спиш където ти е кеф и като изгрее слънце или нещо друго, си разглеждаш на спокойствие и без бързане. Поради тази причина, къде ли не съм спал /на камък или в колата/, чакайки изгрева и Музата за разглеждане. Както всеки знае, има две главни музи - За пътуване и За разглеждане и няколко аксесорни, /поезия, музика и др./.
4. Веднъж, като се мотаех край оградата на Атон, преценявайки по-натат. си стратегия, а вече се стъмваше, реших да отида до остров Амулиани, наблизо. Бях чувал хубави неща за него - гигантски месоядни растения, добронамерени хищни гризачи, етц. Покарах в тъмницата и кацнах на пристанището точно срещу острова. Бяхме само аз, две слаби улични лампи и един ферибот - силует на огромен динозавър, извлечен на пясъка. После видях и двама рибари в тръбна мебел на кея. Прекарах нощта досущ като пристанищна проститутка - малко сън, малко съзерцание на звездите, в ролята им на категоричен императив. Наблизо имаше кръчма, в която осъществяваха потлач - цяла нощ не спряха да се веселят яко и да чупят някакви стъклени обеми.
Следва продължение.

* на сн.: порт Трипити, срещу острова, тук се спи

петък, 14 октомври 2016 г.

Фрагм. -10-16

1. Нещо се изкефих на някакви мисли и си налях половин чаша бърбън, и изпратих Сашо /4г./ да ми донесе от магазина на ъгъла най-скъпата пура. Той, не че ме разбра и отиде, но за всеки случай каза "без двайсет е вече". Тези дни през пет минути ни съобщава разтревожено, че "вече е без двайсет!", не защото е опознал часовника /тия зодии късничко го усвояват, ако въобще/, а защото "така се казва".
2. В моя свят е прието всички да са политически ангажирани, затова аз никога не ходя да гласувам. Нито за кандидати на централната власт нито за тези на периферната. Такъв един апофатичен подход, смятам да е чудесен. Това не ме прави автоматично знаков герой на Хелър, но усещам, че се мяркам в книгата. А не щеш ли, чух, че който не гласувал сега, името му щяло да бъде изличено от списъците, щял да се пържи в ада и други подобни маркери, че съм на прав път. Днес обаче, на дънките си отвътре забелязах етикет с тайнствен знак "N" и внезапно разбрах, че вероятно съм наночастица, от която несъмнено зависи подреждането на загадъчна кристална решетка /може би даже крепяща световната хармония/ и пак се замислих за тия гласувания.
3. Аз разбира се, не бих отказал едно пряко гласуване, не в смисъл на някакъв нов извратен начин да си сгънеш бюлетината, а да излезем на улицата няколко /но не повече от трима/ човека и да подадем глас, извиквайки: "Много сте прости бее!" Но това е първо прекалено дадаистко и второ - всички ще започнат да се обръщат и може и да ни заклеймят с жълто паве. Явно не е това.

*на сн.: орех притиснат от външни обстоятелства

четвъртък, 13 октомври 2016 г.

Кантарче

1. Една близка заплаши, че ще си купи кантарче за да си регулира теглото. Тези модели ги знам - те са с гриф "F" /"жена" на латински/ и наистина имат регулировка на теглото. Примерно, искаш да си 55 кила, въртиш копчето до деление "55", натискаш "Аbgeschlossen" /locked, немски/ и после, по което и време да се претеглиш - винаги си 55. По-скъпите модели /с чип/ имат и регулатор "Сцени". Това са малки сценарии, които нагласяш според конкретиката си. Например, при сцена "Gutschein" /"Купон", нем./, софтуерът преценява, че на купон трябва да изглеждаш перфектно, затова, на кантара се появява цифра "51". При 51 се смята, че една усреднена жена ще успее да навлече мечтаната малка черна рокля на Диор и дори жакетчето си "фантазе" отгоре. При сцена "Jubeln" /"Банкет", нем./ обаче, на дисплея се отразява "81". Установено е, че по-закръгленият екстериор привлича сервитьорите и така получаваш по-добро обслужване и повече храна на обществени места. Има интересни решения и за "Запознанство", "След сватбата" и "Погребение", но това е тема на друго изследване. Моделът се нарича "Grossenbrustenwaagen - F-42" и се произвежда в Германия /Бош/. Наште го внасят от Китай.

събота, 8 октомври 2016 г.

Фотоувеличение

1. И като седиш в капанчето на брега и хапваш-пийваш, и поддържаш вял разговор, и ти е хубаво, и докато не си отмалял напълно, ти се иска да направиш нещо творческо, артхаус, изкуство някво, и вадиш телефона, и вземеш, че си заснемеш недоядения кифлоч /това ти е преден план/ и част от бедрата /това ти е среден план и водещ диагонал/, и джапанката - заден план /боке!/, и тая композиция, това нежно Фибоначи веднага да го споделиш, да видят другите мъничко лайфстайл, уникален. Да открехнеш някак си завесата на богатия си вътрешен свят, интимната си същност /кифлата? чехъла? бедрото!/.
2. Номерът е, да не ставаш от мястото си. Значи, какви са ти възможностите - първо селфи разбира се, после - краката ти отгоре - също е интересно. После - аз съм това, което ям - храната, естествено. Наченато гурме-кебапче обрамчено със салатка - кафяво /Джото/ и зелено /Веронезе/ - баси античното, баси фуд-стайла!
3. По-нататък. Оглеждаш се наоколо - да зумираш едни мацки по монокини - не, ще те помислят за маниак, а може наблизо да са чудовищата им /всяка красавица си има чудовище/, ще те бият. После - котки! Хиляди писани чакат нещо за ядене, необичайно пластични и мърляви, почти по човешки разногледи и алчни.
4. Както пишеше в един сайт: "остави ме логнат"

*сн.: Kostis Fokas

неделя, 2 октомври 2016 г.

Дизи - президент!

1. Някъде четох, че през 1964-та, джаз - легендата Дизи Гилеспи се кандидатирал за президент на Щатите от независимите. В случай на победа, той планирал да прекръсти Белия дом на "Блусарски дом" /Blues House/. Съгласно намеренията му, Дюк Елингтън щял да е Държавен секретар, Майлс Дейвис - шеф на ЦРУ, а Библиотеката на Конгреса щял да възглави Рей Чарлс. Останалите членове са: барабанистът Макс Роуч - МВР, Чарли Мингъс /бас/ - секретар по въпросите на мира, Луис Армстронг - министър на земеделието, Мери Лу Уилямс /вокал/ - посланичка във Ватикана, а Телониъс Мънк /пиано/ - пътуващ посланик. Не станало, защото на изборите победил Линдън Джонсън от републиканците.
2. Като бях в Бургас сега /и то с летни дрехи, а там - студ!/ и с едни колеги от Геодезията правехме маркшайдерски снимки по триангулачни точки, т.е. измервахме наклона на улиците, с лазерен теодолит, като разбира се, въвеждахме корекциите в радиани - ръчно /ха-ха!/ и видях плакат за концерт на Миле Китич. Самият Миле беше облечен като образцов джазмен от късния кул, а всъщност, знам, че е сръбски фолк-певец и едва ли е сменял жанра през последните петдесет години /оттогава съм го чувал/. Това е неприятно - ще отидат млади джаз-фенове на концерта, подведени от екстериора му, а той като им запее "Чаши ломим..." или подобен сърбеж, няма да им стане хич добре. А може и да им стане, какво пък, жива музика, туй-онуй.

* Рис.: Дизи Гилеспи, by Kevin Geary

събота, 1 октомври 2016 г.

Световен ден на приятелството

1. Ужасно мразя да си деля приятелите с друг. Само като разбера, че някой приятел е започнал да си дружи с друг - веднага по пощата първият получава отровен чипс и умира в страшни мъки. Ако пък е имал късмет да го яде "на биричка", заедно с новия си "приятел", просто умират и двамата в страшни мъки. А се познава много лесно - като погледна приятеля си и му кажа "здрасти", а той измънка някаква гузна /бих казал даже гнусна/ фраза - ясно какво е станало, тичам за чипс
2. От друга страна, много обичам да отнема на някого приятеля. Най-добре е те да са много близки, стари приятели, от първи клас, от детинство, от люлката, от утробата /близнаци/, от интенцията на родителите и др. Отивам, отнемам го, ако ми хареса и после известно време наблюдавам ощетения. Ако вземе нещо да мрънка /"върни си ми приятеля"/, плаче /"защо, защо точно моят?"/ или заканва /"ще ти разкова кочината аз на тебе!"/, тичам да купувам чипс, за да го приготвя по моя начин и после тичам отново до пощата с малко колетче в потните си длани за адресация - франко ощетения загубеняк. А ако си мълчи - живее
3. Разбира се, никога не забравям старинната френска поговорка: "Решил си да отмъстиш? Копай два гроба", но първо - не обичам хората да страдат и второ - "Born to win", както пишеше на една китайска фланелка от чист памук

* сн.: Chema Madoz