Показват се публикациите с етикет живот. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет живот. Показване на всички публикации

събота, 15 юни 2019 г.

Блатото

1. Знанието е безкрайно, чувствата - нетрайни и затова са за предпочитане. Блатата знаят колко ги обичам - понякога ме дърпат за ботуша в зловеща милувка - да се докопат до мен, да ме прекарат през любимото си - пътешествие с картини на потъващи клетници, размахващи ръце за помощ и никой не идва да им подаде клон или въже. Но всеки си върши работата.
Когато нагазиш в блатото, не си ги мислиш, но ги има и двете: поквара и оскверняване.
2. Покварата е статика. Неприятното усещане за нещо непознато и живо на дъното, на което си стъпил и което си настъпил. И онзи специален, зловещ звук, с който блатото очаквано ти проговорва: "Жвак!". Природата е дискретна - повече мълчи, повече слуша. Но кажи нещо - ще ти изжвака отговор. Поизследвай я, но не като изследовател, а по-скоро като живнал меланхолик. Създай си малко страх или възбуда (което е същото), с едно малко, гнусно (и малко гнусно) проникване в забраненото
3. Оскверняването е динамика - наглостта да навлезеш в чуждото, нелеп опит за завръщане и да не те щат. Обсебен си от богатството на блатния живот, прочее, с пълно право - нали и твоят идва оттам. Там е домът на предците ти, наследен и споменат в завещанието им. Това ли била тъмната сила, която ме дърпа да ходя там? Защото вярвам, че съм произлязъл от тези полуживи (т.е. полумъртви, но с характер) коацерватни творения, обитаващи там до ден днешен ли?
4. Но я знам тази тайна - измамното спокойствие на повърхността и кипящият живот вътре. Във Втори курс видях капка блатна вода под микроскоп. Уха! Там, замаяни от изненада, че непознат ги гледа, плаваха (или плуваха, знам ли?) чудовищата обитаващи еталонния кошмар на всеки среден цветносънуващ човек. В капка кръв не е по-весело.

събота, 3 септември 2016 г.

Интереси

1. Човек рано или късно открива, че животът е доста по-беден от представите му за него (прочее, ако ще е късно - по-добре никога). И като открие този феномен, започва да се опитва да го разнообрази ли, обогати ли, живота си, спрямо някакви мери, взети от няколкото свестни книги и филми, попадали му пред очите в светли времена. И защо всичко това? Е как защо!
Например - отвличат те извънземни, но не за да ти вземат органите, както е редно, а за да им разказваш разни интересни истории. А ти им мълвиш: братини, моите реалии едва ли ще ви заинтригуват, по-добре отвлечете някой ерудиран резоньор - така ще ви светне и за история, и за психология, и за политика, че свят ще ви се завие.
2. Изобщо не е необходимо нещата да се разбират докрай. Предлагам да се стига малко след средата и да се спира. Достатъчно е само леко да изплуват от мъглата, да се появят силуетите им, да станат разпознаваеми и толкова.
Както на тази снимка - показа се от мъглата, стана ясно, че това е селски кенеф, нима ти трябва площ, дебит, кога е построен и кой го е изкъртил? Аре да потиснем малко архитектурния си плам и да си измислим сами историята му.
Да, но ако си клозетолог /наука за човешките тоалетни/ и ти трябват точни данни, за да си напишеш статията? О, за тези с точните данни не отговарям, нека сами си торят неврозата. 
3. И много молим, не се подмамвайте по този пошъл стремеж към яснота. Доста прилича, но не е свобода, не е.

неделя, 29 януари 2012 г.

В казиното

1. Ако правилно разбирам, повечето социални конфликти възникват поради грешното схващане, че някой е длъжен някому. Гражданите смятат, че управляващите са длъжни да се грижат за тях, да ги пазят, да ги приспиват вечер с приказка и проч. Творците смятат, че трябва да им изгонят търговците от храма и да им дотират сериите от шедьоври. Потребителите на Мтел смятат, че мтеловците нямат право да си измислят произволни суми, които да добавят към сметките им и т.н.
2. "Ако искаш гаранции, купи си тостер", съветва Клинт Истуд в един филм. Това е депресиращо. В такива случаи ми олеква малко, като се сетя за метафората с казиното.
3. Там някои просто ходят между масите и зяпат без да залагат. В този случай, не губиш нищо, освен малко време. Можеш и да поиграеш, ако искаш. Много е вероятно да загубиш, но пък и да спечелиш. И в двата случая, не е необходимо да купуваш на крупието цветя и бонбони, нито той на теб - това няма да повлияе на събитията по никакъв начин.
4. Третата страна - самото казино. То е така организирано, че винаги да е на печалба. Това е несправедливо, но дали ще играеш или не, е въпрос на личен избор.
5. Обаче, има интересна подробност - казиното те обича винаги - и като губиш, и като печелиш, по различни причини. Единственият случай, в който казиното не те харесва, е когато не играеш. Баси чудото - досущ като в живота – той те обича независимо дали си печелун или си загубан! Само играй, молим.
6. Грешките започват когато нещо те стегне шала /”Обединени цветове на Бенетон”, цвят бордо/ и ти си кажеш: „ще взема да избацам едно възмутено писмо против нещо си /чалгата, закона за водите, миризмата на кисело зеле във входа и т.н./”. От гледна точка на казиното – живот, ти си насочил пистолет към главата на крупието и му викаш: „Копеленце, от теб искам само едно: да ми подбереш печеливша комбинация карти”.
7. Е, викат охраната да те разкара и те внасят в някакъв списък там. Ако това ти е развлечение – има и други казина, какво толкова.
8. Знам ли, може би така и трябва. Но ми се струва малко еднообразно.

на снимката: Кастория, супермаркет "Любов". Обичам гърците.