1. Разбира се, че с П. ми беше много по-интересно, въпреки че и сестра му ме привличаше с отрязания безименен пръст на лявата си ръка - П. и го бил оперирал като били съвсем малки и си играели на хирург и пациент. Семейството обитаваше две стаи на тавана, до които се стигаше по тъмен коридор; там ловко трябваше да избегнеш детската количка, шейната и най-вече масивният прашен сандък, слабо очертан в тъмнината и напомнящ неземната Кааба. Явно родителите им не се решаваха да го махнат и аз имах смътна догадка, че по някакъв начин той ги пази от нещастия. Беше заключен с катинар с отдавна загубен ключ, П. не знаеше какво има вътре, но предположенията ни бяха доста завладяващи
2. П. твърдеше, че ключът не е изгубен и разказваше достоверна история, как баща му го сложил в кристално ковчеже, което положил в по-голям, вече не кристален, а оловен ковчег и после, с помощта на познати моряци (баща му работеше в пристанището) го спуснали на дъното на океана, доколкото знаел - в района на Марианската падина. Наскоро там имало експедиция с батискаф (не заради ковчега, а с друга, научна цел) и покрай останалото, мернали и ковчега - там си бил, на дъното.
3. Как съм го гледал, докато ми е разказвал тези истории? “Не, каза ми един път той - виждам, че не ми вярваш. Не мога да разказвам повече, когато виждам, че не ми вярват”. Неудобна пауза, поклащам леко глава, за да покажа едновременно недоверие и уважение. В крайна сметка, невярващият винаги губи, докато не открие, че главното във всяка история не e достоверността и
* скитска пантера, 7 в. пр. н.е.
