За Рая

1. Дали не може да се направи една личностова типология според това, колко пъти си изгонван от Рая? 

(Дефиниция на "Изгонване от рая" в небиблейски смисъл - всяка принуда да напуснеш място, в което чувстваш максимален комфорт)

Примерно, ще има един континуум между хора редовно изгонвани от Рая и на другия край - такива, които се задържат там по-дълго. Веднага изниква необходимост от следващото разграничение - колко си стоял там преди да те изгонят - едни много, други - само надзърнали и “айде моля, ако обичате, довиждане, приятен ден, ние ще ви позвъним” и т.н.
2. После ще трябва да се установи средна продължителност на престоя в Рая преди изгонването, а би било интересно да се изследва и среден престой извън рая между две изгонвания. Близко до акъла е и необходимостта от корелационен анализ - брой изгонвания при средна продължителност на престоя, както и доста интригуващият коефицент “Поредност на изгонванията” към “Продължителност на престоя”, например, най-дългият престой в Рая би могъл да е след шестото изгонване - т. нар. “Страстна секста" - SS, поразително съвпадаща с константата на Планк (h=6.626 068 96(33) х 10{-34} J.s )
3. После може да се окаже, че с увеличаване броя на изгонванията расте и продължителността на престоя (“адаптивен модел”) или обратното - колкото повече те гонят, толкова по-кратко прекарваш там следващият път (“асоциален модел”)
4. Очевидно ще се създаде наука “райология” и приложният и дискурс “раистика”. Ще се появят райолози, на които както на всички експерти ще се плаща да размахват с отмерен, но редундантен жест самобръсначката на Окам. Вместо да приемат простия факт, че са ни изгонили от Рая, те ще наплодяват същности, които ще обвиват в терминологични савани, високо ценени във всяка научна йерархия
5. Както във всички науки, ще има заложени и няколко сериозни методични грешки (MG), които ще нароят множество школи. “Защо например” - гневно ще питат някои учени - “дефинитивно се допуска, че всеки се стреми да попадне в рая?”. Естествено, ще има “рай-дисиденти” - т.е. хора, които поради специфични личностови особености, избягват да попадат в рая и които, като всяко малцинство, ще трябва да бъдат уважени, доколкото “Eden-dissidents lives matter” и др.
6. “Абирвалг!”, както се казваше в една книга

Уорсън Шайър - изключително добро

Английска поетеса, р. 1988 г., сомалийка по произход (https://en.wikipedia.org/wiki/Warsan_Shire)

Преводът е на Христина Керанова

Къщата

i
Майка казва, че има заключени стаи във всички жени: страстна кухня,
скръбна спалня, апатична баня.
Понякога мъжете идват с ключове,
а друг път мъжете идват с чукове.

ii
Nin soo joog laga waayo, soo jiifso aa laga helaa,
Казах Спри, казах Не,  a той не ме послуша.

iii
Тя може да има план, може би го взе обратно при себе си
само за да може той да се събуди часове по-късно във вана пълна с лед,
и с пресъхнала уста да съзерцава от висoко новата си, изпипана изява.

iv
Посочвам тялото си и казвам О, този парцал ли? Не, просто го навлякох бързешката.

v
Ще ядеш ли това? Питам майка си и соча баща си, който лежи на
масата в трапезарията, с червена ябълка натъпкана
в устата му.

vi
Колкото по-едро е тялото ми, колкото повече заключени стаи има, толкова повече мъже идват с ключове. Ануар не го пъхна докрай, все още мисля за това, което можеше да отвори вътре в мен. Базил  дойде и се колеба на вратата три години. Джони със сините очи пристигна с торба инструменти, които беше използвал върху други жени: една фибичка, бутилка с белина, сгъваем нож и буркан с вазелин. Юсуф извика Божието име в ключалката и никой не отговори. Някои молеха, други изкачваха тялото ми отстрани и търсеха прозорец, трети казаха, че са на път и не идваха.

vii
Покажи тук на куклатa къде те пипаха, казаха.
Аз казах Не приличам на кукла, приличам на къща.
Те казаха, Покажи на къщата.
Ей така: два пръста в буркана със сладко
Ей така: лакът в пълната вана
Ей така: ръка в чекмеджето.

viii
Трябва да ти разкажа за първия си любим, който откри капан под лявата ми гръд преди
девет години, падна вътре и от тогава никой не го видя.  Отвреме
навреме усещам нещо да пълзи по бедрото ми.  Той трябва да се покаже, аз вероятно ще го пусна да излезе.  Надявам се ,че не е
нахлул при другите изчезнали момчета от малки градове, с любезни майки, които вършеха лоши неща и се изгубиха в лабиринта на
косата ми. Достатъчно добре се отнасям с тях , резен хляб, а ако имат късмет парче плод. С изключение на Джони със сините очи, който повдигна къдрите ми и пропълзя вътре. Глупаво момче, окованo в подземието на страховете ми, пускам музика, за да го удавя.

ix
Чук чук.
Кой е там?
Никой няма.

x
На партита посочвам тялото си и казвам, тук любовта идва, за да умре. Добре дошли, влезте, чувствайте се като у дома си. Всички се смеят, мислят, че се шегувам.

От “Дервишът и смъртта” (М. Селимович)

“Младите момичета не познават живота и вярват на въображението си и на думите. Стариците се страхуват от смъртта и умилени въздишат, слушайки разкази за рая. Само зрелите жени познават истинската ценност на това, което получават и което губят; те винаги и за всичко си имат свои причини, които могат да изглеждат странни, но които рядко можеш да наречеш наивни. Те гледат свободно и смелият им взор неприятно пронизва даже тогава, когато свеждат очи или премрежват поглед. И сякаш най-неприятното е да осъзнаваш, че те знаят повече, отколкото показват и че ви оценяват с необичайните си мерки, които са почти недостъпни за вас. Искреното любопитство, което излъчват, въпреки всичките им старания да го скрият, пази тяхната неприкосновеност, ако това влиза в плановете им. Пред тях ние не сме защитени от нищо. Те са сигурни в силата си, която не използват, държейки я подобно на сабя в ножница, но ръката им през цялото време почива на дръжката и; за тях, ние сме могъщи роби или презрени създания, гордеещи се напразно с безполезната си мощ. Тази безумна самоувереност е толкова убедителна, че прави впечатление даже тогава, когато я презираме. Човек го обзема страх, колкото и да не вярва в някакви мистични способности, в някакво омагьосване, в някакви сатанински тайни.”

* сн.: Marjorie Salvaterra

Цикличности

1. Когато отдавна не съм ходил на изложба и се погледна в огледалото, веднага разбирам, че отдавна не съм ходил на изложба. Гледа ме намусен, сбръчкан, кисел, болезнен старец, който явно не съм аз - кристалът на венецианското ми огледало в коридора никога не лъже, той само предупреждава
2. След като се уверих, че реалността е красива тъмнокоса жена, която ти маха отдалеч, винаги гледам я картини, я фотографии веднъж на месец-два, на специално отредените за това места, за да си въобразявам после разни неща. Но не по-често - ако зачестя, онази спира да ми маха
3. Смешно е, като заподозреш, че единственият брейк на автоматизма ти е, когато ти спрат интернета. Не, че тогава особено се замисляш, просто си изнервен, че са ти спрели интернета и нагло ти пречат да си автомат (слава на Исус, това се случва крайно рядко). Или както пишат Илф и Петров през 1928-ма - "Ето, радио има вече във всеки дом, а щастие така и не се появи"
4. Вероятно всички вече са се досетили, че отношението ни към другия зависи не от това, какво той е направил за теб, а от това, какво ти си направил за него. Ако си му направил зло - не ти е точен, ако си му направил добро - го харесваш. Ако не си му направил нищо - сигурно ще го забравиш
5. Ако пък искаш да го запомниш по някаква причина, тогава най-добре е да работиш по Левин (Курт) - да има нещо недовършено между вас - недовършеното действие се запомняло по-добре от всяко друго, според него

* сн.: Ken Van Sickle

Ценности

1. Докато четях за суицидалния (по-точно "евтаназния") туризъм - къде (Швейцария, Холандия), какво включва пакетната услуга (разглеждане на забележителности преди инжекцията), цени (с последваща кремация или без), какви документи искат и от линк на линк, от урва на урва, се натъкнах на интересен ценоразпис, който отдавна ме интересува
2. Най-после получавам реална възможност да разбера колко струвам и то не на базата на банални битови оценки (от "ти си ми толкова скъп" до "не ставаш за нищо"), а направо в долари. Ето цените:
Бъбреци (2 бр.) - до 50 000
Черен дроб - от 200 000
Панкреас - 70 000
Костен мозък - 23 000 за грам
Бял дроб (2 дяла) - до 200 000
Роговица - 350 000
Полови жлези (мъжки или женски) - до 15 000
Имаше и дисклеймър - ако към момента на продажбата си умрял - цената пада два пъти
3. Веднага измислих алгоритъм, така че всички да са доволни. Докато си жив - правиш единични продажби - един бъбрек, малко костен мозък (все пак някакъв мозък да ти остане), една полова жлеза (за да не пищи жена ти на умряло), една роговица, (ако смяташ, че стереоскопичното зрение е продукт на консенсус, а реалността си е моно - монотонна, монополна, моногамна, монолитна, монохромна и др.). Така си осигуряваш един нелош стандарт, макар и леко инвалидизиран. След евтаназията - продаваш останалото - за да оставиш валутен спомен за поколенията, след като преживе не си станал фолкзвезда или участник в риалити
4. Единственото, което не разбрах е за коя държава се отнасят тези цени, защото предполагам, че има значителна волатилност по континенти и държави. Все пак, за първоначална ориентация върши работа

* сн.: Marjorie Salvaterra

Мъжката длан

0. Очевидно някакъв скрит мизогинен драйв, компенсаторно ме кара да прехвърлям куп феминистка литература напоследък и там аз откривам наистина прекрасни неща

1. Ето, отново интересна книга - "Невидимите жени" на английската журналистка Керълайн Криадо Перез ("Unvisible women", 2019, Caroline Criado Perez). Тезата не е нова - живеем в "мъжки" свят, в който "човек" е по дифолт "мъж със средно телосложение и тегло 70 кг". Съответно, цялата материална и психологическа реалност е конструирана по негов образ и подобие и това се вижда навсякъде - в офиса, в рекламата, в новините, в правителствата, в междуличностовите отношения. Липсата на значима информация за женския пол води до игнориране на потребностите и, което естествено затруднява повече или по-малко живота им, а понякога го прави и опасен

2. Перез се аргументира с ред интересни примери, като се започне от размера на смартфоните, които определено са за мъжка длан, през предпазните колани в колите, проектирани за мъжки гръден кош, през сутиените, направени да се закопчават отзад (което е оправдано, ако ще се снима порносцена, но в бита е неудобно), до музикалните инструменти (октавата на пианото е 7.4 инча, което води до 50% по-висок риск от болка и травми при жените пианистки) и до софтуера за разпознаване на глас, който със 70% по-голяма достоверност разпознава мъжки глас

3. От главите, които имах търпение да прегледам, привлече вниманието ми тази за дамските тоалетни  (Gender Neutral With Urinals) и за разликите в диагностичния подход, при посещение на лекар (Going to the Doctor)

4. Всеки е забелязал, че пред дамската тоалетна обикновено има опашка, понякога непоносимо голяма, а пред мъжката - не. Това е защото жените прекарват около два пъти по-дълго там, уточнява Перез и изброява причините. Въпреки че, този проблем съществува открай време, никой не прави помещенията по-широки и с повече кабинки. И как иначе - проектите за тоалетни се изготвяли и приемали главно от мъже и не се отчитали особеностите на женската физиология и различията в социалната роля на тоалетната при двата пола

5. При ходенето на лекар - проблемът се наричал "синдром на Йентъл" (филм с Барбра Страйсънд, където героинята е принудена да се прави на мъж, за да получи образование). В медицински смисъл - това се случвало когато жените съобщават за  симптоми на едно и също заболяване, но различни от тези, срещани при мъжете (напр. сърдечен пристъп). Това водело до неправилно диагностициране, към жените се отнасяли по-зле или им казвали, че болките им са психогенни (лекарите демонстрирали "gender data gaps"). Тук не съм съгласен с авторката

6. "Преди няколко години, казва Перез в едно интервю, успях да се преборя с Bank of England да остави единствената жена, различна от Кралицата на десетпаундовата банкнота - Джейн Остин". 

Гледам обаче, все пак и кралицата са оставили тия нахалници

Дилетантизъм

1. За какво ми е да мисля - имам поне два пълни шкафа с мислители - един на работа и един вкъщи. Те да му мислят. Да не говорим, че вече тотално предпочитам светещите букви пред напечатаните, където също е пълно с мислители

2. Кубчетата са зададени и наредени от самата природа, от теб се иска да извлечеш смисъл, наблюдавайки ги и ако съвсем сгафиш - да ги пренаредиш в определени съотношения, да ги рамкираш, да им припишеш причина и следствие и др. Рамката позволява много по-изискани изказвания и даже концептуалност, в случай на нежелан диалог

3.Много ми прилича на готова картина, на която ти предлагат да дорисуваш каквото смяташ за необходимо. Понякога си мечтая за такива галерии, в които човек да има право да дорисува изложените картини. Отиваш, дават ти боички и четки (или си носиш, ако галерията е по-бедна), избираш си картина, към която ти се струва, че можеш да добавиш нещо важно и почваш. Постепенно галерията се изпълва с картини-трансформъри. Доколкото знам, засега това е забранено

4. Може би затова съм толкова як фен на дилетантизма. Той единствен ме удовлетворява с включеното в него любопитство и непрекъсната тяга към смяна на дисплеите. И най-важното - там никой не ти иска форма, само съдържания. Но след като си влетял в този Космос, мотивирай се, о Августейши, да разбереш логиката им. Тя е съвсем дилетантска - ще трябва да повярваш, че отсъствието на форма е едно от най-важните прояви на формата. Други неприятни идеи сякаш няма

5. Не може ли поне да ти разрешат да разместваш картините. Виждаш изложен Малък холандец, а до него - Нерочо ди Ланди. Чувстваш, че нещо не е наред. Проверяваш в телефона - както и подозираше - Куатроченто. Веднага нарочно откачаш Нерочо и го отнасяш при другите куатроченти и т.н.

6. Дилетантизмът иска известна подготовка единствено за първоначалното различаване на доброто от злото, после всичко е лесно за еднo истински (т.е. в настоящето) щастливо far niente. Kакто и самата дума обещава - от лат. delecto – забавлявам, радвам, възхищавам

* A. Монастирски "Клонче"