понеделник, 29 ноември 2010 г.

Джармуш

1. Снощи гледах последния на Джим Джармуш - "The Limits of control". Какво се иска: да кажа защо ми е харесал? Не знам. Или по стар соц. обичай да се запитам, какво е искал да каже авторът? Нищо не е искал да каже. Или може би е искал да каже: гледай филма, тъпанар! Асоциирай свободно, не ми се правИ. Каквото почувстваш си е за теб.
2. Затова си и мълча.

събота, 27 ноември 2010 г.

Стил лъв ю

1. Абе какво е стил? Натрапливо копиране на шаблони? Нямам идея.
2. Един клип на Никола Конте, приличащ на филм на Пазолини. Фини до хомосексуалност мъже; жени, след които забравяш какво си закусил /а не си закусвал!/.
3. Както се казваше в един чиклит /"Яж, моли се, дъра-бъра"/за италианците:
"...те толерират некомпетентни генерали, президенти, тирани, бюрократи и журналисти, но никога няма да търпят некомпетентни оперни певци, диригенти, куртизанки, актьори, режисьори, готвачи, шивачи. В свят изпълнен с нещастия и мошеничества, понякога можеш да се довериш само на красотата."

сряда, 24 ноември 2010 г.

Когнитивният дисонанс

1. Една позната била на ресторант и като си тръгвала, облякла чуждо палто. Пак черно, но чуждо. Някъде след две пресечки видяла, че палтото и е с капси. "Ама че тъпо", казала си, "отиваш на ресторант и ти слагат капси на палтото"? Разтревожена, тя си бръкнала в джобовете да види там ли са и ключовете. Обичайното движение не и свършило работа - джобовете били по-плитки и разположени по друг начин. "Смяната на джобовете е доста по трудоемко и е трудно да се извърши в условията на ресторант", помислила си тя. Ключовете наистина намерила, но и те доста се били променили. Тогава и просветнало, че палтото не е нейното.
2. Колко великолепно работи мозъкът. Той си пуска цялата картина /еталонното палто/, но веднага започва проверка на отделните и части. И когато съедини фрагментите и получи картинка на друго палто, започва разтревоженото хленчене.
3. Красиво и неприятно преживяване е когнитивният дисонанс, но той трябва да бъде неприятен по дефиниция. Това е лека или по-силна асиметрия, която те кара да се питаш: "дали не полудявам?" и която е в основата на всяко познание.
4. Но и удоволствието от възстановяването на статуквото е много голямо. Нищо, че е за кратко.


* на снимката: В първият момент реших, че е Айфеловата кула

петък, 19 ноември 2010 г.

Пак за паметта

1. Как да отделя субективното от обективното. Това е променлива. Ние наблюдаваме себе си ту отвън, ту отвътре и това става без прекъсване, с по-голяма или по-малка амплитуда. Ежедневието ми се състои от хиляди непрекъснати редувания субект-обект.
2. Аз ту живея /поглед отвътре/, ту осъзнавам, че живея /поглед отвън/. И само паметта ми помага да съм сигурен, че съм аз всеки път.
Мозъкът ми постоянно отново и отново, събира информация от тялото ми за мен във всеки конкретен момент и я сравнява с това, което вече знае за мен /обръщайки се към паметта/. Мозъкът ми автоматично пулсира с въпрос: Кой си ти? Кой си ти? Кой си ти? И сам си отговаря: "Това съм аз бе, аз съм! Бял, с очила, с брада, с лакиран нокът на крака и т.н.
3. И така си живеем двата аза.

* на снимката: не е възможно това куче да е и пред и зад стълба.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Напускат джаза

Винаги когато съм на джаз концерт, наблюдавам следното: някъде 15-20 минути след началото, някакви хора стават и си тръгват. Това не мога да си го обясня. Предположенията ми:
А. Това са хора, които са си мислели, че отиват на концерт на Григ, на рояла - Веско Стамболов. Още в самото начало са се почувствали леко боднати от атмосферата. Вместо костюмирани мъже със значителни физиономии, пушещи във фоайето и скръбни жени с рокли-гол гръб, виждат несериозни пичове с опашки и техните руси девойки-красоти, които весело подскачат около тях.
Още от първите тактове, когнитивният дисонанс нараства. Първо, Григ не е писал за саксофон, баскитара и маримба, второ не е ясно защо творчеството му трябва да предизвиква такива крясъци и възторг. Все пак, изчакват малко за да видят няма ли някой да излезе на сцената и да съобщи: "Скъпа публико, станала е малка грешка. Сега тези хора-афроамериканци ще си отидат и ще дойде г-н Стамболов с програмата си. Още един път се извиняваме, негрите са утре, те са се объркали нещо".
След като това не се случва, тези хора възмутени си тръгват.
Б. На някакви хора от публиката, неприятен женски глас им е съобщил по телефона, че преди 18 години, след романтична ямболска вечер с камериерката на хотела, в който са били командировани, се е родил чудесен нов живот. Сега момчето е на 19 и си иска издръжката за периода накуп, в кеш. Т.е., не иска акции, заменки, фючърсни книжа, а банкноти. Ясно е, че такъв човек веднага ще скочи от мястото си и ще полети нанякъде, независимо от жанра /джаз ли, кино ли, ще хукне веднага!/.
Ц. Това са хора, които искат незабавно да посетят тоалетната. Да, но после защо не се връщат, аз нали следя?
Д. А има едни, дето пък заспиват. Роси например, съм я виждал заспала на Стенли Кларк, точно когато дъни най-суровия си фънк! Ънбиливъбъл.

Ето такива наблюдения и мисли обикновено ми пречат да гледам и слушам спокойно концерта си.

* на снимката: Бояна спи под ръката ми, но не на концерт.

вторник, 16 ноември 2010 г.

Вход и изход

1. Когато тия дни умря алкохоликът на входа, аз много се зарадвах. Толкова неща няма да се случват вече:
да пикае в асансьора, да пикае пред асансьора, да разбива входната врата, защото с алкохолната си моторика не може да улучи ни една ключалка в този крехък свят, да спи на стълбите, да води приятелчета на гости /"да адва френдове", както би се изразила Доротея/, спектърът му беше сравнително богат.
2. Промени се и социалният профил на входа, изчезна една важна роля. Почти всеки вход в блока ни си има алкохолик. Умират сравнително млади, но някои са поразително издържливи, въпреки говната, които пият.
3. И все пак, не трябва да съм лош към тях, защото нали и те имат някакво значение за света. Например: увеличават ентропията в квартала, медиират общуването ни с извънземните, учат ни да сме добри към по-слабите и някакви други плюсове, за които в момента не се сещам.
4. Интересно, аз като умра дали някой ще се зарадва толкова, колкото аз в този случай?


* на снимката: така си представям изходът към другия свят.

събота, 13 ноември 2010 г.

Брейк в убежденията

1. Един път се запознах с жена, която беше работила известно време в Мозамбик. Тя ми разказа, че според местните вярвания, човек като умре, напуска дома където е живял, но не и мястото. Поради това, ако си наблюдателен, докато се шляеш из пазара примерно, можеш да видиш в тълпата да минава починал близък. Само че, не можеш да го приближиш, той винаги някак си изчезва сред хората.
2. Аз и казах, че тези вярвания много ми харесват и ще си ги запиша, за да не ги забравя. Тя ме погледна замислено и каза: "да, но интересното е, че това се случва наистина". После разказа за едно или две такива преживявания, случили се лично с нея - там.
3. Знам, че това е точно така, няма и капка измислица или лудост. Начинът е прост - трябва да попаднеш на съответното място, да се слееш максимално с него /стига да можеш да си го позволиш/ и чудесата тръгват. МЕСТНИТЕ чудеса, да уточним.
4. Затова си мисля, че идеята ми да видя кентаври не е толкова налудна, колкото твърдят някои мои приятели. Знам мястото - Гърция, п-ов Пилион, трябва да отида и да спазя определени процедури. Искам само време и съвсем малко кинти.

* на снимката: вероятно по пътя за натам ще срещна и други странни същества.

неделя, 7 ноември 2010 г.

Медицинската инициация

1. Докато пациентите издивяват от ритуалите, необходими за да получат достъп до помощ /не говоря за пари или за усмихнати предложения да влязат в програма - т.е., да станат лабораторни животни за нови лекарства/, лекарите не стоят без работа и измислят още процедури за инициация.
2. Властта никога не е достатъчно - аксиома. Предполагам, че има рефлексивни лекари-непсихиатри, които си дават сметка, че по дефиниция са във властта - малко ли е - владеят информация за това колко ще живееш, какво по-страшно от това? Разбирам, необходими са и външни властови атрибути. Вече всички се обзаведоха с големи бюра, столове тип "Президент", плоски монитори, ходят с невъзможни фирмени престилки и елеци с тайнствени надписи по тях /вариант на уличната сандвич реклама/. А табелите пред кабинетите? Джелезо! В смисъл - металните се котират най-високо /Пак Фройд, няма как/.
3. Добре, всичко това е вече описано /например у М. Балинт/ и поради това - банално. Да видим сега, някои по-фини прояви на медицинска магия. Скоро влязох в кабинета на един колега. На стената - мамсиджейс колко дипломи. Красиви, шарени, със златни печати. А рамките - нямам думи - хвърлят медните си оттенъци и сякаш ти казват: "Ти къде бе, Петров?", цитирайки класическия виц.
4. Завидях моментално. И понеже не вярвам, че количеството води до качество /не съм хегелианец, не/, а само до натрупване на бездънна скука, реших и аз да си окача, но не десет, а една-две, които сам ще си изработя.
5. Грижливо си избрах университетите, /американски разбира се, други не признаваме/, изкарах картинки на техни примерни дипломи от Гугъла, включих Фотошопа, премахнах надписа "Sample", вписах имената си и измислих няколко курса, които биха ме заинтригували. Стана супериорно. След това веднага загубих интерес, както често става с мен.
6. Сега тези дипломи тъжно седят някъде по дисковете ми. Скоро попаднах на една и реших да напиша тази история.
7. Извинявам се, ако съм обидил някого.

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Тънки разлики

1. Има един руски писател Дмитрий Горчев, за съжаление почина неотдавна доста млад, пишеше малки приказчици. Ето една от тях:

Веднъж Пинокио си купил карта на звездното небе на Южното полукълбо и тръгнал с нея към някакво място. Върнал се след две години, побелял, със счупен нос.
Тогава Буратино взел същата тази карта и тръгнал с нея към същото това място, и се върнал след петнайсет минути с думата "Задник", надраскана с пирон на гърба му, и с връзка гевречета на шията.

2. Съжалявам, че не съм аз авторът. Обаче, Сенека е казал: "Всичко, което ми хареса, приемам за свое". Старчето е без грешка.

сряда, 3 ноември 2010 г.

Дискретизация на четенето

1. Преди време, четох в Билборд /списанието, не рекламното табло/, че музикалният албум в бъдеще ще отпадне като формат. След като можеш да си купиш и изтеглиш отделни парчета от интернет, защо да плащаш за цял албум? Всички знаят, че в един албум я има, я не - 2-3 неща, които наистина си заслужават. Останалото е пълнеж до 75-те минути и ги слушаме от куртоазия към любимата група. /Има и изключения/.
2. Имам друга нелоша идея. Защо да купуваме цяла книга, не е ли по-добре да си поръчаме отделни глави /но разбира се, задължително първата и последната/? Хем ще си спестим време, хем ще имаме неясното чувство, че сме я прочели.
3. Например - Моби Дик на Мелвил. Абсолютно желязна книга, но много дебела. Окей, поръчвам си 1, 2, 6, 19 и 59-та и епилога. Някой пък, ще предпочете 1, 7, 12, 33 и 42-ра, защото всеки си има вкусове, които трябва да се уважават, нищо, че не ги разбираме.
4. Така ще емулираме съвременния наркотично-накъсан, клипово-ютубен памук в главата си. Усещането ще е супер, защото там той ще се смеси с други подобни аудиовизуални памуци, които с красив слой ще покрият плочата излята по времето, когато четяхме нормални неща, по нормален начин, без бързане, без компресиране.
5. Ще стане нещо като надрусване с книги. "Конгениално", казва Остап Ибрахимович.

* на снимката: три стари книги - две червени и една бяла

вторник, 2 ноември 2010 г.

Монголската история

1. Едно време, като учех в Москва, се запознах с две монголки. Бяха ми толкова екзотични, че ги гледах с огромен интерес и симпатия, а на тях им беше приятно, защото руснаците пък, ги подминаваха с обичайната сърдечна усмивка, маркираща зле стаено имперско презрение.
2. Имената им, ми звучаха като упражнение по сценична реч: Ерденечмег Лавгагийн и Оюнцацег Лхагва. Такива красиви извивки на езика, как да не ги наизустиш.
3. След обичайните научпоп разговори, в които всеки се стреми да изкара страната си люлка на цивилизациите, напрежението спадна и започнахме да обсъждаме по-човешки теми.
4. Например, всички монголски имена се оказаха говорещи, Ерденечмежката, означаваше "Тайно съкровище", а за Оюнцацежката не помня, но пак нещо безценно беше. Аз имах към тях няколко прости и един по-сложен въпрос.
5. Простите бяха: каква е била азбуката им, преди руснаците да им нахендрят кирилицата и дали са били будисти, и какво следва от това.
6. Носеха малко и на майтап. Например, мисля, че не се разсърдиха, като им предложих варианти за монголски мъжки имена, като например: "В-горещият-следобед-пожелавам-ледена-бира" или "Постоянно-се напивам-като-талпа-и-затова-нямам-личен-живот"
7. Много добри момичета. Когато ме поканиха на саморъчно направени курабийки, аз отидох за да задам трудния си въпрос. Курабийките представляваха малки тестени топчици, замесени с овча лой, а трудният ми въпрос беше: наистина ли имат такъв прекрасен обичай, като дойде гостенин, стопанинът да му предоставя жена си. Май не им стана приятно, отрекоха, разбира се.
8. Мисля, че не се обидиха, но за всеки случай аз изядох доста лоени топки, което сякаш ги поласка и заглади ситуацията.
9. В друга една книга се използваше изразът: "Да погълнеш жабата", смисълът е същият.

*на снимката: Три спомена и техния носител

понеделник, 1 ноември 2010 г.

Холотропно придихание

1. Преди време ме поканиха на семинар по холотропно дишане. Съчетано с ребъртинг, баси. Концепцията накратко е, че ако дишаш по определен начин, с теб се случват някакви промени. Предполагам, че те са точно толкова нелепи, колкото и методът, въпреки че, могат да ме обвинят в скептицизъм. Или в холотропофобия? Или в ребъртингоомраза?
2. И какви са тези промени? Ставам по красив, но психотичен? Спира да ме боли гърбът, но дъщерите ми се омъжват за близнаци - сомалийски пирати? Не, не желая това. /Да не забравя: не ща и ребъртинг/.
3. Семинарът го водел ученик на самият С. Гроф. Уважавам ранния Гроф, с ЛСД-то, но после той става неудържимо глобален и съответно - главоболен.
4. Ако става дума за звезди, веднага се сещам за срещата си с един внук на Фройд, преди години. Той прочете доста банална лекция за влиянието на психоанализата по света. След нея, въпроси по темата - никакви, но въпроси за дядо му - всякакви, нали затова беше дошъл.
5. Внукът се оказа обикновен инженер-химик, и извинително мълвеше: "Виждате ли, аз тогава бях много малък". Колегите ми обаче, калени в подобни безмислени срещи, настояваха: "Все нещо сте запомнили, де!"
Човекът притихна предоргазмично и изхвърли следната фраза:
- Ами, дядо ми беше вече много болен и не ме пускаха при него. Помня, че му даваха супа.
6. Топъл, човешки спомен. Тогава май се почувствах променен. Или осупен, знам ли.

*на снимката: красотата на естествената промяна. (Детайл от стена в градската баня в Бояна - негатив).