1. Когато си мълча с някого, съм открил два вида мълчание - съдържателно и безсъдържателно. Съдържателното е, когато някак се опитваш да предскажеш какво си мисли другият, но не си съвсем сигурен и започваш да си правиш варианти. Но продължавате да мълчите. В следващ момент ти хрумват още интересни идеи, които той/тя би могъл/могла да си помисли. Но много важно е да продължавате да мълчите. Екстазът идва, когато се досетиш, че той/тя премисля същите неща като теб - значи той/тя също се опитва да си представи какво си мислиш ти. И тогава вече идва прекрасната необходимост (или нещо отвътре ти нахлува) да започнеш да си градиш какво би си помислил ти, в отговор на неговите/нейните мисли за твоето мълчание. Не е сложно.
2. Интересно, колко е неприемливо двама непознати да ходят по-дълго от 20 секунди един до друг по тротоара. Защо могат да се натискат в трамвая, да се допират на опашка за кафе или на плажа, но не и да ходят заедно по тротоара? Движението ли е, което ги плаши или синхрона? Защо? Изведнъж се поглеждат отстани и оценяват ситуацията като комична? Или параноя - тоя какво смята да направи с мен, телефонът ми на мястото ли си е? Откъде идва заплахата? Да не би защото някой насилствено е влязал в твоя ритъм и това е като интимно проникване в непозволеното? Незащитен ли се чувстваш?
3. Джармуш:
"След смъртта си бих се мотал пред музикалния магазин. Или около книжарницата. Ще процеждам през зъби: "Рембо!". Или пред видеотеката: "Каурисмяки!"
* Grant Thornton
