Аристотел е бил прав, разхождайки перипатетиците си в Ликейската градина. Небето е най-добрият учител. Това го разбрах отдавна - в миланската Академия на изкуствата на Брер, където четох лекция за Филонов. Покани ме куратор с красиво име и лице на тъжен ястреб - Джиачинто Ди Пиетроантонио.
Филонов е знаел, че всеки човек се състои от множество разноцветни атоми, бучки лед, ризоми, корпускули, хромозоми, газообразни елементи, плазмиди и кристалчета.
Човекът на Филонов целият е в срутвания и пукнатини и се стреми да се разтвори в хаосмоса. Но едновременно с това е твърд като скала - като таен апокриф, изрязан в камъка.
Именно за това говорих на онази лекция: за хората-отломъци и съществата-скали. А после изведнъж почувствах, че се задъхвам в стените на Академията. Не е за мен тази работа - лекциите. Замлъкнах и изведох студентите на улицата. Небето беше синьо-пресиньо, а срещу каменното здание на Академията имаше банка със стъклена фасада. В нея се отразявахме всички ние: аз, моите слушатели, архитектурните постройки, озареното от светлина небе, слънчевото сияние… Извадих от джоба си предварително приготвен камък. И - бам! - хвърлих го във витрината на банката. Не се разби, само се покри с пукнатини. Сега тя с нещо напомняше картина на Филонов. Погледнах към студентите си:
- Всяка лекция трябва да завършва именно така!
И почувствах в стомаха си огромно облекчение. Това си беше хулиганство, разбира се - зачатъчно, детско.
Е, и какво от това?
* Павел Филонов (1883 - 1941), "Майка"
