Показват се публикациите с етикет социология. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет социология. Показване на всички публикации

сряда, 27 септември 2017 г.

Смяната на темите

1. Всеки си има любим психолог. Моят от едно време е Ървин Гофман /Erving Goffman,1922 - 1982, благодаря ти, Томчо/ - по един прекрасен начин концептуализирал взаимодействието институция - психично болен и аз често споря с него наум, като му показвам грешките и даже му ги коригирам /също наум/, като съм в настроение.
2. Жертва съм на онзи ефект, дето като четеш някой сладкодумец, /Гофман е точно такъв/, си мислиш - баси гения, баси прозренията, но като влезеш в психиатричното отделение /не като пациент/, си казваш: "май не е точно така". Въпрос на гледни точки.
3. Ето например, тук е божествен: "хората попадат в психиатричната клиника не защото възприемат изкривено реалността, а защото не спазват правилата за интеракция с другите. Ако вие разказвате, че сте видели извънземни и оттогава чувате гласове в главата си, в клиниката ще попаднете не заради това, а защото когато другите са ви дали знак, че считат разговора за странен, вие, вместо деликатно да се засмеете и да смените темата, продължавате да говорите за летящи чинии... психиатрията наказва хората заради настойчивостта им да поддържат теми, които другите биха искали да сменят, а не защото самата тема е странна. В един учебник по медицинска психология описват човек, който много обичал да говори за изолация на тръби и можел да сведе всеки разговор към тази тема. Това се приемало за несъмнен белег на умствено разстройство. От друга страна, ако човек под никакъв предлог не се съгласява да говори за изолация на тръби, даже когато всички наоколо настояват за това, това също се приема за симптом... правилата, които човек нарушава, са правилата определящи как да се сменя темата на разговора, а не тези, диктуващи как да се възприема светът".
Това е от "The Presentation of Self in Everyday Life".
4. Но най-очарователна е последната му реч, за конгресa на Амер. социол. асоциация, която за съжаление не е могъл да изнесе, поради напредващата му болест. Тъй като постоянно го питали защо изследва именно това, което изследва, а не нещо друго, той привежда историята на английския алпинист Джордж Мелъри. Мелъри е бил професор по математика в Кембридж и по собствените му думи не обичал планините. Той искал само да изкачи веднъж Еверест и после да се върне и да заживее спокойно, без повече да покорява височини, по-големи  от последния етаж на колежа си. Колегите му предлагали да заживее спокойно, прескачайки фазата с Еверест, "защо ти е Еверест, Джордж?" - питали те. "Защото го има", отговарял професорът. Така отговаря и Гофман на въпроса защо изследва обществото - защото го има.
5. Мелъри наистина тръгва за Еверест през 1924 г. Последно го виждат на път за върха, а тялото му откриват през 1990 г. Споровете дали е успял да го покори или не, продължават до днес.

* сн.: Сали Ман

сряда, 17 октомври 2012 г.

Махаме френдовете, остават приятелите


1. Колко приятели максимално можем да имаме? А какъв е разумния им брой? Английският антрополог Робърт Дънбар, в началото на 90-те изказва хипотеза, че максимумът лични контакти, които човек може да поддържа ефективно е 150. Това е то "числото на Дънбар".
2. Дънбар извежда числото си, анализирайки поведението на висши примати /маймуняци/, но го потвърждава и в човешката популация, като изследва населението на неолитното село, числеността на древноримските бойни единици, структурата на номадските племена, броят на новогодишните картички, които сме склонни да напишем, количеството активни приятели във Фейса, етц.
3. Много красива теория, но за жалост - няма никакво обективно потвърждение на магическото число 150. Социологът Питър Килуърт например, прави теренни изследвания в Щатите и си получава своя емпирия за брой приятели - 290 човека, при също толкова приятна аргументация. Мога да хипотезирам, че американците по-лесно се сприятеляват, за сметка на дълбочината на контакта, но не ги познавам, така че, със сигурност съм под хипнозата на митовете.
4. Дънбар обаче, в "The Social Brain Hypothesis" дава добра класификация на друго нещо - нивата на близост /при него са четири/, други автори предлагат различна цифра. Но това е друга история.

* на сн.: есенно безлюдие

събота, 10 септември 2011 г.

Теорията за счупените прозорци-2


1. През 80-те, в Ню Йорк се извършват над 1500 тежки престъпления годишно /7 убийства на денонощие/. През нощта не бивало да се мотаеш по улицата, а в метрото било опасно и през деня. Престъпността достига пик през 1990, след което рязко спада. Убийствата намаляват с 2/3, а тежките престъпления с 50 %. Да видим какво става. 
2. В средата на 80-те, шеф на NYC метрото става Дейвид Гън. Той започва с графитите, като твърди: „Графитите са символ на краха на системата. Каквито и нови вагони да пуснем, те ще са читави един ден, след това ще ги направят на задник”. Гън организира миенето на вагоните, така, че на линия да излизат винаги чисти. Пичовете от Харлем ги украсявали нощем, но на другия ден графитите вече ги нямало. Посланието било: „Искате да си загубите нощта? ОК, но никой няма да види резултатите от благородния ви труд”.
3. През 90-та началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да започне с тежките престъпления в метрото, той се заема с гратисчиите. Както и Гън, той смята, че огромното количество безбилетници е сигнал за хаос, който внушава на нарушителите, че всичко е позволено. По това време, 170 000 човека влизали в метрото без билет – просто прескачали автоматите или влизали със сила. И ако 2-3 човека измамвали системата, останалите, решавали, че щом някой не плаща билет, те да не са по-глупави?
4. Полицейският шеф слага на входа на станциите по 10 цивилни полицаи, които хващат хитреците, строяват ги в редици и ги държат, докато не задържат някоя по-едра риба /незаконно оръжие, наркотици, издирван криминален/, след което всички дружно пътуват към районното. Доста бързо лошите момчета поумнели, започнали да си оставят пистолета вкъщи и да си купуват билети. Престъпленията в метрото намаляват със 75%.
5. През 1994 кмет на Ню Йорк става Рудолф Джулиани. Той назначава Братън за шеф на полицията. И двамата са фенове на теорията за счупените прозорци. Полицията заема хард позиция към дребните улични шмекери и започва да арестува всеки, който не се държи според правилата – драска по стените, хвърля бутилки, проси пари за насилствено миене на прозорците на колите, пикаещите на улицата отивали директно в затвора и т.н. Братън и Джулиани обясняват: „Дребните и незначителни на пръв поглед простъпки, са сигнал за осъществяване на по-тежки престъпления”. Резултатът? Виж т. 1.
6. Разбира се, за такъв драстичен спад на престъпността има и алтернативни обяснения. Например икономистите /от групата фрикономикс/ Джон Донахю и Стивън Левит, смятат, че легализацията на абортите през 70-те довежда до спад на престъпността през 90-те, просто защото, тези които биха извършвали престъпления през 90-те не се раждат. 
Разбираме, че намекът е насочен към цветнокожите, etc. – да не задълбаваме повече в американските реалии.
7. Що се отнася до мен - аз редовно измитам фасовете около пейката пред входа и чакам ефекта върху организираната престъпност.