Кайрос за окайване

Взех си Валтер Бенямин “Кайрос” (ударението на "о"!) да има за какво да си говоря с хората, а и за плажа става. Ето:

“Наред с цялото себелюбие казва Лотце - към най-забележителните особености на човешката душа спада общата липса на завист от страна на всяко настояще към неговото бъдеще”. Това размишление отвежда към констатацията, че нашата представа за щастие е изцяло обагрена от времето, което е неизменна характеристика на собственото ни съществуване. Щастието, което би могло да събуди у нас завист, съществува само във въздуха който сме дишали с хора, към които бихме могли да се обърнем, с жени които биха могли да ни се отдадат. С други думи, в представата за щастие проблясва като нейна неразделна част представата за спасение. По същия начин стоят нещата с представата за миналото. Миналото носи със себе си един скрит индекс, който го ориентира към спасението. Нима самите ние не сме докосвани от един полъх на въздуха, който е обгръщал живелите преди нас? Нима в гласовете, които чуваме не звучи ехото на вече замлъкнали гласове? Ако това е така, тогава съществува скрито споразумение между нашето и миналите поколения. Тогава ние сме били очаквани на Земята. Тогава подобно на всяко поколение преди нас и ние разполагаме с една слаба месианска сила, към която миналото предявява претенция. Удовлетворяването на тази претенция си има цена".

* На картинката - ваше ляво Кайрос, ваше дясно - друг бог

Из “Ева-пенетраторката” на Александър Бренер

Аристотел е бил прав, разхождайки перипатетиците си в Ликейската градина. Небето е най-добрият учител. Това го разбрах отдавна - в миланската Академия на изкуствата на Брер, където четох лекция за Филонов. Покани ме куратор с красиво име и лице на тъжен ястреб - Джиачинто Ди Пиетроантонио.

Филонов е знаел, че всеки човек се състои от множество разноцветни атоми, бучки лед, ризоми, корпускули, хромозоми, газообразни елементи, плазмиди и кристалчета.

Човекът на Филонов целият е в срутвания и пукнатини и се стреми да се разтвори в хаосмоса. Но едновременно с това е твърд като скала - като таен апокриф, изрязан в камъка.

Именно за това говорих на онази лекция: за хората-отломъци и съществата-скали. А после изведнъж почувствах, че се задъхвам в стените на Академията. Не е за мен тази работа - лекциите. Замлъкнах и изведох студентите на улицата. Небето беше синьо-пресиньо, а срещу каменното здание на Академията имаше банка със стъклена фасада. В нея се отразявахме всички ние: аз, моите слушатели, архитектурните постройки, озареното от светлина небе, слънчевото сияние… Извадих от джоба си предварително приготвен камък. И - бам! - хвърлих го във витрината на банката. Не се разби, само се покри с пукнатини. Сега тя с нещо напомняше картина на Филонов. Погледнах към студентите си:

- Всяка лекция трябва да завършва именно така!

И почувствах в стомаха си огромно облекчение. Това си беше хулиганство, разбира се - зачатъчно, детско.

Е, и какво от това?

* Павел Филонов (1883 - 1941), "Майка"

Девойката и смъртта

1. Чета си разбиващия "Девойката и смъртта" на Турние от екрана и  ми е супер, но нали мозъкът е мултитаскинг (може би само моят?) - едновременно ровичкам из нета и попадам на друга девойка, но не порно, а доста по-сериозна. Глава от книгата “Теория на девойката”, както пишат - един от важните текстове на френската философска група “Тикун” - наследници на дада, Ситуационистския Интернационал и Бенямин

2. Текстът е доста налудничав - нищо не разбирам, но звучи прекрасно. Типичен текст-коан. Ето малко:

Девойката, това е най-простото социално отношение, централна форма на желанието вътре в Спектакъла.

Девойката никога не отдава самата себе си, тя не дава нищо освен това, което притежава, т.е. набор от зададени качества. Затова, девойката не може да бъде обичана, а само употребявана.

Съблазняването е вид социална работа, която девойката осъществява. Импотентността и фригидността на девойката непосредствено се проявяват в това, че собствената и еротична сила се е отделила от нея и е станала автономна дотолкова, че сега може да господства над нея.

Когато девойката се кикоти, тя все още се труди.

Сексуалността не съществува. Това е абстракция, отделен момент изведен в абсолют и станал призрак в отношенията между хората.

В света на девойката, изискването за свобода е приело формата на съблазняване.

Стремежът на девойката да се превърне в символ, не говори за нищо друго освен за желанието и да участва на всяка цена в обществото на безучастността. Това се изразява в непрекъснати опити да съответства на видимия си образ. Тази задача предполага фанатизъм.

В тялото на девойката няма място за двама.

Девойката си позволява да бъде действително близка само с "най-добрите приятели/приятелки", към които всякаква латентна сексуалност е била погасена предварително; никой не е държан на по-голямо разстояние от тези, с които тя е спала. Именно опитът с това разстояние трансформира любовника/любовницата в партньор.

“Женствеността” на Девойката означава единствено, че Спектакълът е превърнал легендарната близост на “Жената” с природата в абсолютна близост с “втората природа” на Спектакъла

Целта на двойката: да скове целия неконтролиран поток от разстояния между телата, отделяйки там приемлива територия за близост.

Девойката придава на думата “желание” крайно своеобразно значение. Нека не грешим: в нейните уста то не обозначава тягата, която едно смъртно същество може да изпитва към друго смъртно същество, а изключително, на обезличеното ниво на ценностите - разлика в потенциалите. Това не е емоционалното напрежение на създанието към своя обект, а напрежение във вулгарния, електрически смисъл, механично неравенство.

Девойката не обича нищо, освен обезличените човешки действия. Тя успява да открие Спектакъла навсякъде и където и да го намери, тя му се възхищава.
Разочарованието в любовта и позволява да отслабне с три килограма.

Модел и девственост

1. Е да, човек губи доста време в мотаене из дълбинните версии на "Кой съм?", "Защо съм?", "Накъде отивам?" и др. Това "травма", "идентитет", "защИтен" и какво ли не още, ти стават като "добър ден". В един момент усещаш, че се носиш обезчестен из галериите на условна мина Перник и вагонетката, която си яхнал май не те извежда наникъде

2. Ако продължиш с това подземно возило на щастието, ще разбереш, че дори да избегнеш превръщането си в контрол-фрик или статусен мандрил-жрец, само чудо ще те спаси от ролята на свръхкомпетентен резоньор, от който хората ужасени се разбягват с викове: Изрод! Изрод! 

3. Затова реших -  стига рискувал, ще наричам това, което се случва пред/около/край мен, (т.е. "кой?", "защо?", "къде?", "сега ли точно?") изключително и единствено с думите: "това пред мен". Естествено, така да опростиш ежедневието си, е адски егоистично. Потискащо е да виждаш край теб хора с тежък наръч интерпретации, а ти - в лека пухенка, подфъркащ наоколо, досущ потулен клоун.

4. Може би като сайд-ефект ще спестя и малко пари, но най-важното -  ще избегна отвратителността на моделите. Например, вече няма да ми се налага да се съгласявам, че бялото е липса на цвят (субтр.), а черното е всички цветове накуп (адит.). Винаги упорито съм виждал бялото като цвят наречен "бяло" с десетина оттенъци, но моделът казва: не, не виждаш цвят, виждаш тотална липса на цветове. Черното - всички цветове накуп. Я да видим, казваш си в четвърти клас и плескаш боички по листа, но вместо черно, неизменно получаваш само тъмно-лайняно. "Айде малко повече уважение към модела де!", казват ти и започваш да се правиш, че виждаш черно. "Растеш, копеле!" - казват ти референтите. Чак ми става неудобно като се сетя

* сн. Gabrielle Duplantier

За хората и мишките им

Рисунка на Олга Лялина

1. Един път преди десетина години като бях в унес, внезапно видях в интернет, че дават награда, ако решиш уравнението на Навие-Стокс (описва динамиката на турбулентността в потоци газ или течности). В училище бях предпоследен по математика и физика, но човек с възрастта се развива, затова реших да опитам. Обърках се почти веднага - искаха нелинейни функции, а аз криво-ляво се справях само с линейни
2. След фиаското, от глобалното минах към локална проблематика. В къщи се беше завъдила мишка, манифестирала появата си с нощно прегризване маркуча на пералнята и неголямо кухненско наводнение
3. Започна мъчителен трилър от онези дето злото не се появява в кадър, но ти чувстваш, че е наблизо и те наблюдава.
Като начало се запознах с различните народни средства за дератизация, напр. бутилка, в която мишката би влязла да види какво има вътре и би останала там завинаги и др. Очевидно, експлоатираха примитивни фолклорни визии за мишките като нискоинтелектуални суицидни създания - комплексирани храмови проститутки при великия Танатос. Не са.
4. При механичните капани, се сблъсках с нова парадигма. Всички тези конструкции, почиваха на схващането, че нежните сивушки умират да изследват грозни метални конструкции с пружини и лостове от втори род, като последните в определен момент им нанасят слабохуманизиран удар по гръбнака и смърт. Предполагам, че моята княгиня Мишкина е умирала от смях, гледайки как отделям от залъка си късове скъп, ароматен камамбер за да заредя първобитния агрегат.
5. По същото време, възрастна жена продавачка в Железария ме пренасочи към високите технологии, съветвайки ме да си взема едни плоскости, намазани с отровен туткал, върху които мишката стъпвала и оставала там завинаги - печален монумент в прослава на съвременните лепилни смеси. Жената беше мъдра и не предлагаше прости решения. Предупреди, че на този вид капани, според някаква скръбна статистика (нейна?) се хващали най-вече малки деца и никога мишки, но все пак, си струвало да опитам. Бях в бездетен период и инвестирах в няколко токсични плоскости

* прод. в сл. брой

Малко Тарантиново

Диалог на Винсънт и Джулс в "Криминале"

В. Знаеш ли кое им е най-смешното на европейците?

Дж. Кое?

В. Дребните разлики. Имам предвид, че и там си имат същите лайна като тук, само че малко по-различни.

Дж. Например?

В. Ами например, в Амстердам можеш да си купиш бира в киното. Ама не в някаква хартиена чашка, ами направо в халба. В Париж пък, можеш да си купиш бира в "Макдоналдс". Знаеш ли как викат на четвъртфунтовия бургер (Quarter Pounder with Cheese) в Париж?

Дж. Не му ли викат така?

В. Не, човече. Метричната им система е друга, те не знаят какво по дяволите е четвъртфунтов.

Дж. И как му викат?

В. Викат му "Роял със сирене".

Дж. "Роял със сирене"? А как викат на "Биг Мак"-а?

В. "Биг Мак" си е така, само че е "Льо Биг Мак".

Дж. "Льо Биг Мак"! А как викат на "Уопър"-а?

В. Не съм ходил в "Бъргър Кинг". Знаеш ли какво слагат на картофките в Холандия вместо кетчуп?

Дж. Какво?

В. Майонеза.

Дж. Ебаси!

В. Казвам ти, човек! Направо ги давят в тия лайна.

Дж. Ооох!

* Макдоналдс на Сен Лазар, Париж

От Реймон Кьоно - "Упражнения по стил"

Колебливо

Не знам със сигурност къде точно се случи това. В църква, в боклукчийска кофа, в морга? А може би в автобус? Там имаше... Но какво всъщност имаше там? Яйца, килими, репички? Скелети? Ами да, но все още с плът по тях и живи. Разбира се, че беше така. Хора в автобус. Но имаше там един (или друг?), който биеше на очи, ама не знам точно с какво. Със своята мегаломания? С болезнената си пълнота? С меланхолията си? Всъщност по-скоро... със своята младост, украсена с дълъг... Нос? Език? Палец? Не, не - врат. И шапка, ама странна, странна, странна... Той взе да се кара - така беше! - с някой си, по всяка вероятност друг пътник. (Обаче мъж или жена? Дете или старец?) В края на краищата всичко приключи - може би с бягството на единия от двамата.

Май именно същото лице срещнах отново, но... къде ли? Пред църква? Пред морга? Пред боклукчийска кофа?... Като че ли беше с приятел... Който сигурно му е говорил нещо... Но какво ли, какво ли, какво ли?..

Несвързани

1. Не че особено ме привлича личностовата типология, която ползват астролозите, но (поне) един афоризъм им признавам: “най-добрият приятел на водолея е шапката му - винаги може да си я сложи и тихо да напусне”

2. Харпър Ли страшно си дружала с Труман Капоти. Толкова много, че чак имало слухове, че “Да убиеш присмехулник” (харесвах я много) май не я е написала тя. Капоти пък, при всеки удобен случай отричал той да я е писал. От друга страна, Дерида нали казва, че е невъзможно да създадеш автентичен текст, защото всеки текст е колекция от идеи и мисли несъзнавано заимствани от други хора (автори), които несъзнавано са ги взели от други и т.н.

3. Седнах да си мисля за “Лудите” (Lunacy, 2006) на Шванкмайер, безспорен мой фейвърит и изведнъж осъзнах, че и той като доста хора се опитва да се справи с факта, че светът е йерархия от взаимно изяждащи се същества

4. И аз като повечето обичам простите обяснения - хем ти оставят празно място да положиш своите си мисли, хем успокояват тревогата на околните: “обяснено ви е вече, тичайте на двора с филия с масло и сладко от вишни, оставете ме да се наслаждавам на своите си (не бих ги нарекъл жизнерадостни) обяснения”

5. И каква е тази натрапливост, поне веднъж месечно в неподходяща ситуация, да произнасям този стих с гробовно басопрофундо:

"Tired with all these, from these would I be gone,

Save that, to die, I leave my love alone."*
(66-ти сонет на Ш.)

6. А кога ли е подходящата ситуация? 

* "Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал."

(прев. Валери Петров)

Из "История на четенето" на Алберто Мангуел

1. Канадският есеист Стан Перски веднъж ми каза, че "истинският читател има милион автобиографии", защото във всяка нова книга ние откриваме нещо от собствения си живот.

"Ако всяка година препрочитаме "Хамлет" и записваме впечатленията си, пише Вирджиния Улф, ще се получи, че записваме собствената си автобиография, защото с годините ние разбираме за живота си все повече, а Шекспир само коментира това, което сме разбрали".

2. Малко преди да завърша училище, през 1966, когато на власт дойде военната хунта, аз открих за себе си още една система за класифициране на книгите. Определени книги и автори се считаха за комунистически и фигурираха в особен списък. Забранените Пабло Неруда, Джеръм Селинджър, Максим Горки, Харълд Пинтър, формираха своя история на литературата, доколкото връзката между тях беше видна само за окото на цензора. 

3. Но не само тоталитарната власт се страхува от четенето. Читателите не са обичани в съблекалните, в училищните дворове, в затворите и в държавните учреждения. Почти навсякъде, общността им притежава съмнителна репутация заради високия си авторитет и привидната си сила. Особените отношения между читателя и книгата изглеждат мъдри и плодотворни, но прозира и някаква изключителност, възможно заради това, че образът на човек забил се в някой ъгъл и безразличен към света, излъчва завиден стремеж към уединяване, егоизъм и някаква тайна. ("Отивай да живееш!" - казваше майка ми, като ме видеше с книга, сякаш заниманието ми някак противоречеше на представите и за нещото наречено "живот"). Споделеният страх пред това, което читателят би могъл да намери сред страниците на книгата е аналогичен на ужаса, който изпитва мъжът пред съкровените тайни на женското тяло или пред това, което в тъмнина и зад затворени врати вършат магьосниците

4. Борхес разказва, че на един митинг организиран от правителството на Перон през 1950 г., против интелектуалци-дисиденти, тълпата скандирала: "Да - на обувките, не - на книгите!" Ако те скандираха "Да - на книгите, не - на обувките!", никой не би ги разбрал, добавя той

Казиното

От "Stripping Las Vegas: A Contextual Review of Casino Resort Architecture"

1. Най-ценни за казиното са хората, които са убедени, че печелят. Тези, които просто си прекарват времето, загубвайки 100 долара също са добре приети, но нямат стойност за казиното. 

2. Принципите на казиното са: алчност, страх и надежда

3. Важно е да се разбере, че в казиното не е възможно да се спечели. То работи по твърди математически модели, които не позволяват печалба, ако опростим - моделът е "ези-тура", като за ези ще спечелиш 98 долара, а за тура ще заложиш 100. Рулетката е усложнен вариант на същата схема. Казиното специално усложнява игрите, защото на "ези-тура" човек бързо се дезинтересира, разбира, че губи и се отказва. В блекджека например, има илюзия за избор: да вземеш или да не вземеш карта. Смисълът на усложняването е играчът да се обърка и да реши, че може да повлияе на играта

4. Хората си създават цели теории, които казиното с удоволствие подхранва. Например, те приемат, че ако често поред излиза червено, следващото ще е черно. В действителност, какво е излизало преди малко, няма никакво значение. Въпреки това, ако отидете във Вегас, ще видите около всяка рулетка списък на петдесетте последни числа. Съответно, има хора, които ходят по масите и гледат къде е излизало най-много червено, за да заложат на черно. И тук вече те са в лапите на казиното. Те стават некритични и започват да мислят не затова, че губиш 2.7% от всеки заложен долар, а за това, че "сега вече ще се получи"

5. В блекджека има базова стратегия, позволяваща да се играе практически на нула - със съвсем минимална загуба. Благодарение на това, навсякъде във Вегас можеш да си прекараш вечерта играейки блекджек и губейки дребни суми, докато казиното те храни и пои безплатно и всякак се опитва да ти поддържа комфорта. Много хора отиват във Вегас именно затова и казиното абсолютно не е против такъв сценарий. Нещо повече, на масите за блекджек има лист с "базовата стратегия", за да може всеки играч, при желание да си направи справка. В действителност, следенето на ходовете усложнява играта и изисква повишено внимание, и един или два пъти на час, човек се отвлича и прави грешки. В момента, в който сгреши, казиното си получава "положителното математическо очакване".

6. И така, единственото, което можете да получите от казиното, това е приятно прекарване на времето. Всички тези безплатни хотелски стаи, вечери и билети за шоу ви подхранват надеждата да излезете на нула с казиното или да спечелите. За първото, човек трябва да има много добра подготовка, докато за второто такава не е необходима

España, 7 фотографидос

1. На рибния пазар в Малага с човека, който се смее и поднася бирите

2. Алхамбра, триумфът на мавританската орнаментика

3. Eвропейският отговор на Horror vacui

4. Суперкабел

5. Кон с твърде гнусна опашка

6. Вяли юнги заразени с шопенов нихилизъм

7. Перверзно

Алхимиците

Когато дори надълго и подробно говорят за Отравянето, алхимиците рядко си спомнят за бягството на един от тях, който очаквайки да бъде задържан (“Задъ́ржания” при алхимиците се наричат превъплъщенията на Ковчежника) изваял свой двойник от глина и направил така, че никой да не може да ги различи. 

Aleilm Alsiriyu казва, че начало и живот на изкуствените създания се вдъхва чрез нанасяне на лицето им символ “Sadar” (“Освободен”), но алхимикът изписал калиграмата “Jurh” (“Рана”) и не жалил позлатата. Влюбил се във фигурата си и имали близост. 

Преследвачите влезли в дома му малко преди изгрев, но аз никога няма да мога да ви разкажа, успял ли е алхимикът да ги измами с Голема. Известно е само, че на сутринта единият от тях станал и излязъл от къщи, другият останал неподвижен.

По Alxnis Hadus-Epaltza

* сн.: скрийншот от Шванкмайер

Пътник в зимна нощ

Бях започнал "История на четенето" на А. Мангуел, но както често става, внезапно ме запратиха към нещо много хубаво на Калвино - „Ако пътник в зимна нощ“. Намерих си го, ето откъс:

"... Е, какво чакаш? Опъни крака, вдигни стъпалата си на възглавничка или две, на страничните облегалки на дивана, на чаената масичка, на писалището, на пианото, на географския глобус. Настрой осветлението така, че да не ти измори зрението. Направи го незабавно, защото, щом четенето те погълне, мърдане няма да има. Гледай страницата да не остава в сянка – гмеж от черни букви на сив фон, неотличими като мише котило. Внимавай и да не я изложиш на сноп ослепителна светлина, която да рикошира о жестоката белота на хартията и да наяде сенките на знаците като южно пладне. Постарай се да предвидиш отсега всичко, което ще ти помогне да не си прекъсваш четенето. Цигарите да са в обсега на ръката ти, ако пушиш, както и пепелникът. Друго ли те притеснява? Е, ти си знаеш.

         Не че очакваш нещо конкретно от конкретно тази книга. Ти по принцип си човек, който вече нищо отникъде не очаква. Толкова много са онези, по-млади или по-стари от теб, които живеят в очакване на изключителни изживявания – от книгите, от хората, от пътешествията, от събитията, от всичко, което им готви утрешният ден. Не и ти. Ти знаеш, че най-доброто, което може да те сполети, е да избегнеш най-лошото. Това е изводът, до който си стигнал както в личния си живот, така и в по-общ, даже световен план. А книгите? Така, смяташ, че поне в тяхната ограничена сфера ти се полага удоволствието от очакването – тук може да ти провърви или не, но рискът от разочарование не е голям.

       И тъй, видял си във вестника, че е излязла „Ако пътник в зимна нощ“, новата книга на Итало Калвино, който нищо не е публикувал от години. Прескочил си през книжарницата и си купил романа. И с право. Още от витрината забелязваш корицата с търсеното заглавие. Устремен към тази визуална стръв, си проправяш път в магазина през барикадите от Никога Нечетени Книги, които те поглеждат свъсено от рафтовете в опит да ти вземат страха. Но ти знаеш, че не бива да допускаш да те сплашат, че сред тях се простират с хектари Книгите Които Спокойно Можеш Да Не Прочетеш, Книгите Които Стават За Всичко Само Не И За Четене и Книгите Неразгръщани Но Вече Познати Поради Принадлежността Си Към Категорията На Прочетеното Далеч Преди Да Е Било Написано. 

И така, преодоляваш първия пояс от укрепления и те връхлита пехотата на Книгите Които Охотно Би Прелистил Ако Разполагаше С Още Няколко Живота. С чевръста маневра ги прескачаш и се озоваваш посред фалангите на Книгите Които Възнамеряваш Да Прочетеш Но Не И Преди Някои По-Наложителни, Прекалено Скъпите Книги Които Би Могъл Да Изчакаш И Да Купиш Като Ги Пуснат На Половин Цена, Прекалено Скъпите Книги Отложени За Когато Излязат В Джобен Формат, Книгите Които Можеш Да Помолиш Някой Да Ти Заеме, Масово Четените Книги Които Имаш Чувството Че И Ти Си Чел. 

Отбиваш атаката им и се придвижваш под кулите на укреплението, където отпор дават Книгите Които От Сума Време Се Заричаш Да Прочетеш, Книгите Които От Години Търсиш И Не Намираш, Книгите Посветени На Нещото С Което Се Занимаваш В Момента, Книгите Които Искаш За Да Са Ти Подръка Постоянно, Книгите Които Ти Се Ще Да Си Заделиш За Прочит Примерно Това Лято, Книгите Които Ти Липсват За Окомплектуване На Поредици В Твоята Библиотека, Книгите Които Пораждат У Теб Внезапно Трескаво И Необяснимо С Думи Прости Любопитство..."

* Деветте архетипни героини (от Tom Gauld, "Baking with Kafka") 

Любопитните

1. Понякога ме измъчва историята с птицата Додо. Голяма, нелетяща, европейците я открили на остров Мавриций през 15 век. Додо не се страхували от хората и водени от вроденото си любопитство, идвали да видят каква е хавата, при което моряците ги прибирали на кораба за прясно месо. Последното живо неизядено Додо е видяно през 1662. Португалците я смятали за много глупава птица и я нарекли doudo - идиот.
2. Прилича ми на гордо самоубийство - любопитен означава свободен, а да си упорито любопитен - при късмет - само неглижиране, при лоша карта - чакай изяждане
3. Пуйката от своя страна, се е дала да бъде одомашнена, пак през 15 век. Тя е решила съзнателно да служи за храна на хората и даже си е извоювала празнични овации веднъж годишно на всяка американска трапеза. Поради това, хилядите нейни приятелки по света спокойно си живеят в пуешките си концлагери, а останалите им диви роднини хората ги приветстват с летално оръжие
4. Антропоморфни увлечения - животните да не са хора?

Самонарастващият Логос

Венедикт Ерофеев (24.10.1938 - 1990)

От “Москва - Петушки”
"... А Черният мустак каза:

- Да, вие много сте видели, много сте пътували. Кажете, къде ценят повече руснака - отсам или оттатък Пиринеите?

- За оттатък не знам. А отсам - хич не го ценят. Например, в Италия не му обръщат никакво внимание. Само пеят и рисуват. Един да кажем стои и пее. А друг до него седи и го рисува. А трети, малко по-нататък, пее за този, който рисува. И всичко това така те натъжава. А те, тази тъга не я разбират.

- Е, те италианците да не би изобщо нещо да разбират! - намеси се Черният мустак

- Именно. Когато бях във Венеция, в деня на свети Марко, ми се прииска да погледам гребните състезания. И толкова тъжно ми стана от тях! Сърцето ми ронеше сълзи, устата ми немееше. А италианците не разбират, смеят се, сочат ме с пръст: “вижте го Ерофеев, пак ходи като на*бан!” Е, да не би да бях на*бан?! Просто устата ми немееше...

......

И все пак, не тръгнах да се връщам. Поех през Тирол в посока Сорбоната. Пристигам в Сорбоната и им казвам: "искам да стана бакалавър". А те ме питат: “Ако искаш да ставаш бакалавър - на теб би трябвало нещо да ти е присъщо като на феномен. Какво ти е присъщо като на феномен?" И какво да им отговоря? Казвам им: “Какво може да ми е присъщо като на феномен? Аз съм сирак.” “От Сибир ли си?” - питат. “От Сибир”. “Е, щом си от Сибир, поне на психиката ти нещо трябва да и е присъщо като на феномен. А какво и е присъщо на психиката ти?” Аз се замислих: все пак това не ти е Храпуново, а Сорбоната, трябва да кажа нещо умно. Помислих и им казвам: “На мен, като на феномен ми е присъщ самонарастващият Логос”. А ректорът на Сорбоната, докато измислях какво умно да им кажа, тихо се промъкнал отзад и като ме шибна по врата - “Тъпанар си ти, казва, а не Логос!” “Вън - крещи - вън Ерофеев от Сорбоната ни!” 

Тогава за пръв път съжалих, че не останах на квартира при другаря Луиджи Лонго.

Фънки бизнес

1. С прогнозите е толкова специфично. През 1837 в Таймс излиза бележка от неизвестен футуролог, че ако веднага не ограничат конския транспорт, към 1940 Лондон ще се покрие с 8-метров слой конски изпр. Не съм бил в Лондон, но мисля, че няма такъв слой. Или историята за английския аналитик в MI5, който при пенсионирането си след 47 години служба, казал: "Всяка година песимисти и паникьори идваха при мен със зловещи прогнози за начало на световна война и всеки път аз ги опровергавах. Сгреших само два пъти."

2. А ето тук няколко прогнози на фамозния Киел Нордстрьом (книгата е "Funky Business Forever: How to Enjoy Capitalism", 2007 - "Фънки-бизнес форевър: как да се кефим на капитализма":

• Информацията се увеличава така, че всяка сутрин се събуждаш по-глупав от снощи
• Ценността на висшето образование става нищожна. Знанието в академичния свят вече не е уникално, монополът е разрушен. Вече не ви трябва Харвард, за да може знанията ви да са на “завършил Харвард”. Ако преди 5 години такава диплома ви е давала достъп до всяка корпорация, сега тези знания са достъпни за всеки желаещ и физическата диплома е на изчезване. Ако сега решите да пестите за престижно образование на детето си след 10 години - не си губете времето. Университетите ще престанат да съществуват в сегашния им вид. Специализирани знания са необходими, но това не ви гарантира успех. При приемане на работа, първо се гледат уменията на кандидата, а след това го обучават на отношения с колегите му, а вече може да се прави точно обратното: първо намирате човек, с когото ви е максимално комфортно, а после го обучавате на професионални умения. Всеки може да стане профи, но не всеки може да ви е приятен като човек
• В основата на конкурентноспособността трябва да са емоциите и въображението. Питат Стийв Джобс защо Mac OS X толкова добра и той отговаря: "Направихме иконите толкова красиви, че да ви се иска да ги близнете". Нито дума за мегахерци и гигабайти. Затова, основният въпрос, който трябва да си зададат компаниите е: "влюбени ли сме (не просто харесва ли ни и симпатизираме ли им), а именно - влюбени ли сме в продукцията си, колегите и купувачите си? А те в нас?" Прост тест: колко клиенти за последните две години са си татуирали логото на компанията ни на бицепсите си? Ако Харли-Дейвидсън го постига за племето си, защо да не могат и другите?
• В новата парадигма всички сме лаици, но това създава възможности за бизнеса, защото се нуждаем от компании, които постоянно да затварят разрива между новопостъпилата информация и нашите знания
• Държавите умират като структури. След 50 години вместо 218 страни ще има 600 града. След 25 години няма да има Австрия, защото още днес Австрия, това е Виена и разни градчета наоколо

* сн. Martino Di Silvestro

Вeчеря на Капри

Тази снимка циркулира отдавна. Пише,че е правена някъде на Капри, не знам до каква степен е режисирана, но като съм виждал разни италиански местенца, сигурно е реална. Ако ми кажат: искаш ли да ти организираме една такава вечеря, но след това веднага ще трябва да умреш,  тутакси казвам: да, искам. После ще размисля и желанието ми делтовидно ще се разтече в куп въпроси:

- ще мога ли да избирам с кого ще съм на масата, че не с всеки искам?

- как ще разбера, че вечерята е към края си?

- кой ще дойде да ми каже да привършваме?

- а как точно ще умра след вечерята - на пълен ли стомах (което е вредно) или ще изчакат?

- ще има ли възможност за апелация (примерно, ако повърна изяденото пред свидетели, да не ме убиват)?

- кой ще знае за вечерята и за условието да умра след нея?

- няма ли, ако знаят, да ме гледат тъжно, а 3% даже да заплачат?

- няма ли това моето да им сговни прекарването (ако знаят)

- дали няма вариант да си организирам тази вечеря сам, без непременно да умирам?

- дали може да се предложи на някой друг да умре накрая, вместо мен (с информирано съгласие, естествено)?

- тия лимони да не вземат да ми падат на главата?

- мога ли да си откъсна един просто така?

- кога ще се състои вечерята, че не винаги мога?

- какво ще поднасят - какво ядене, а какво пиене?

- наистина ли нищо не се плаща?

- да не духа много от морето?

- ще мога ли да си говоря с хората, защото италианският ми е слаб (въпросът е факултативен)?

Както виждаме - обичайните въпроси от жив към живи, все едно няма да умирам и освен това, някак темата за смъртта постепенно се изхлузва. Въпросите също са прекалено много, може да се мине и само с един: Докога ще продължи вечерята?

Мумии в гардероба

1. Защо никой не ми е казал, че институциите са създадени за да потискат импулсите на хората,  да не ги избива (прекалено) на магично мислене. В това няма нищо лошо - с митове си обясняваме всички възможни ситуации в ежедневието. Задачата на добре функциониращите елити е да създават такива институции и да ги поддържат в добра форма. При пробив (т.е. при шантави елити или при криза), магичното избликва и започва да заема неподобаващо голям обем в общественото пространство

2. Естествено, общностите регресират, превръщайки се в архипелаг от детски градини. Най-търсени стават страховите сюжети, защото кое дете не обича да играе на “искам да ме плашиш”. А кой уплашен родител няма да се уплаши за детето си, за кого още? А кой нефелен елит не мечтае да управлява чрез страх? С любов ли да управлява?
3. От друга страна, на планетата живеят към 8 милиарда човека, външно изглеждащи доста симпатично и безобидно. Не искам обаче да си представя, ако изведнъж всички те станат способни да мислят

4. Само да не се окаже мизантропия това

* Египет, 1860 г. Търговец на мумии

Успешен и дебилен

1. Наскоро прегледах книгата на известен гуру, оплодител на щастливци (лайф-коучинг, самоусъвършенстване), въпреки че хич не обичам неща като селф-хелп, коучинг и пр. Казва се “Неограничена власт или изкуството да владеем себе си” (“Unlimited Power: The New Science Of Personal Achievement”), на Антъни Робинс.  Мернах някъде, че има възможност да посетя и семинар за около 10 000 долара (door price). Помислих си: по-добре книгата - хем ще придобия неограничен пауър, хем ще спестя за нова китара и обектив и най-вече - ще овладея себе си, at least

2. Книгата започва еротично (прев. мой):

“Слушах за него от месеци. Казваха, че е млад, здрав, щастлив и успешен. Гледах го докато напускаше ТВ-студиото, докато консултираше президенти, видях го да дебатира с диетолози, да обучава мениджъри, да работи със спортисти и деца с увреждания. Изглеждаше невероятно щастлив и влюбен в жена си, докато пътуваха заедно по света. И когато приключиха, те се върнаха у дома в Сан Диего, в замъка си с изглед към Тихия океан. Как стана така, че това 25 годишно момче, с гимназия, можа да постигне толкова много за толкова кратко време? Как от лузър, с наднормено тегло и никакви перспективи, той се превърна в здрав, уважаван човек с отлични възможности за неограничен успех? И, което ме изуми най-много беше, че това съм аз! „Неговата“ история е моята собствена.” 

По нататък, Тони споделя, че ако следвате няколко прости принципа и вие ще станете такива (със замък в Сан Диего и др.)

3. Това ударно дебилно начало не е случайно, то филтрира аудиторията. Ако прочете този пасаж и не ви стане смешно или повръщателно и продължите четенето, значи ще могат да ви втъкнат и останалите 460 страници НЛП-глупотевини за “неограничената сила”(в българския превод е “власт”) и при късмет, защо не и някое TED-че или семинарче за десет хилки. Ако не сте издържали, защото бегом към vomitoriuma (стая за повръщане в Др. Рим) - значи не сте в таргетната аудитория, филтрирахме ви, пипъл, няма щастие за вас

* на сн.: Лондон, 1877 г. Джентълмени пият бира

10 карикатури на Том Голд

Tom Gauld (c)

Бунюелови истории

1. Докато пише сценария на "Златния век"(1930), моят любимец Бунюел се скарва със съавтора си Дали, (на една вечеря опитва да удуши Гала - тогава жена на Елюар, но гадже на Д.). Филмът е скандален, свален е от екран (отново показан чак 1979), спонсорът - виконт Шарл дьо Ньоай* е заплашен с отлъчване от Църквата и как няма - във финала, след масивен цитат на дьо Сад, ("120-те дни на Содом") се появяват четирима персонажи, като един от тях силно напомня  Христос**. Майката на дьо Ньоай му забранява да движи с Бунюел и иска да ходи при Папата за прошка
2. Така финансирането на следващия филм - „Урдите, земя без хляб“- (1932) за хората в бедната Естремадура, закъсва. Не щеш ли, друг приятел - анархистът, художник и поет Рамон Асин печели от Коледна лотария и вместо да зарадва домашните си, дава парите на Бунюел. Поредният сюр - богаташки син-левичар ще снима филм за бедните***
3. Като начало, Бунюел купува кола ("за повече комфорт при снимките"). Бюджетът намалява с четвърт, Рамон се натъжава. После, Бунюел изписва от Париж оператора Ели Лотар с асистента му и за по-бързо, им плаща такси до Урдес, Рамон е огорчен по-силно
4. Особено приятно е, като четеш какви съмнителни от днешно гледище (бих казал непозволени) неща прави Бунюел при заснемането на някои сцени. За красивия обичай, "ергени яздят и откъсват главата на петел", Бунюел купува птицата и наема човек да разиграе сцената (самият Бунюел има патологичен страх от петли). При имитацията на коза, падаща от скала в пропастта, Бунюел просто я застрелва. Да не говорим за магарето, което по сценарий трябва да бъде жилено от пчели до смърт. Какво папие-маше, какви комбинирани снимки - Бунюел купува болно магаре и разрушава няколко кошера до него, насъсквайки по този начин жълто-черните стингери да го нападнат
5. Филмът завършва с фразата на беззъба старица: "Нищо не обнадеждава така, както мисълта за смъртта или четенето на Аве Мария", което си е Бекет-Йонеско отвсякъде
6. Филмът, естествено също е бил забранен за показване до 1965
_____________
* Виконтът има прекрасен навик - ежегодно поръчва филм за ЧРД на жена си. В случая, финансира Бунюел за филм какъвто сам си реши
** В "120-те дни на Содом", дьо Сад описва четирима развратници (аристократ, епископ, банкер и съдия), които се затварят в замък, за да изпитат най-висша сексуална наслада достъпна само в контекста на оргия. Екипът е отличен - 38 млади мъже и девойки, и 4 съдържателки на публични домове, които ще разказват възбуждащи истории
*** Но пък, да си спомним във "Виридиана" - каква прекрасна визуализация на вечния ляв блян - богатите си делкат парите с бедните и заживяват в любов и съгласие. Героинята настанява в имението си група просяци, след известно време те се пропиват, беснеят и вандалстват на фона на Хендел. На изпроводяк, за всеки случай се опитват да изнасилят благодетелката си
**** сн.: скрийншот от "Златният век"

Twiggy

Туиги, дето в 60-те подсказа на жените пътя към анорексията, вчера стана на 70

Оптики

1. Както някой (дано Лец) е казал: “Трудно е да останеш вежлив, когато знаеш, че си прав”. В политкоректните текстове е написано, че мнението на опонента, както и самият опонент следва да се уважават. Естествено, ако беседвам с Анаксимандър на агората и весталки в бяло ни поднасят фрапе, това работи. Но ако спориш с някого, дето се питаш защо е трябвало зиготата да се дели за да получим това, тогава е съвсем друго.

2. Възприемам се не като мек, а по-скоро като достатъчно толерантен човек - в подходяща среда мога да премълча и простя на събеседника си неща като астро-таро, екокафе, прочистване на организма от шлаки (ако ще използваме металургични термини, по ми харесва "сгурия"), че чак до фейк-цитати на Фройд/Юнг или съмнителните афоризми на Ошо/Дънов

3. От друга страна, ще слушам и няма да се изнервям, ако той: 

- се отнася критично, а не сектантски към доминантите си

- прави връзки - ако ще говори за астрология, да каже нещо и за конфирмейшън байъса, ако ще твърди, че 2+2 е 5, да ме светне как е възникнала идеята за числата и т.н.

Не е ли прекрасно - от трийсетината мои учители имам само трима любими - те единствени преподаваха нелинейно, т.е. правеха връзки - силни, слаби, всякакви

4. Асоциирайки по-нататък, ми хрумна, че на принципа “Всяко мнение е еднакво ценно” може да се базира и една нова медицина. Ще е краудсорсинг - пациентът си описва симптомите в някаква социална мрежа (форум), читателите проверяват в интернет (все пак, не са медици) и му слагат диагноза. Пациентът разпечатва мненията (несъмнено интердисциплинарни) и отива на лекар. Последният, без да се дразни, (молим те, Божко!), му назначава лечение. Някои ще се подобрят, други ще се влошат. 

5. Ако влошен дойде да си иска полагащото му се подобрение, ще му кажа: не те чувам, просто не те чувам. Ако пита защо, ще му кажа: щото слушам музиката на сферите и малко джаз

* фото: Mario Lasalandra

Малко Батай

Дисклеймър: Това едва ли трябва да се чете сутрин. По-скоро нощем, когато си склонен да минеш в режим "Защо?"

От Жорж Батай, "Вътрешният опит":
... И така, аз съм в задънена улица. Изчерпана е всяка възможност, възможното се е скрило, свирепства невъзможността.

... Има часове, в които нишката на Ариадна се къса: когато не съм нищо друго освен празнота и раздразнение, когато не знам повече кой съм. В такива моменти е безсмислено да прибягвам до волята. По-важно е да изпиташ отвращение към всяка жизненост, отвращение към всичко, което някога бих могъл да кажа или напиша, към всичко, което би могло да ме привърже към живота: тогава верността към себе си ще ти се струва просто пошлост.

Иска се необикновена смелост, да не паднеш духом и да продължиш - в името на какво? Въпреки това, оставайки в собствения си мрак, аз продължавам - човекът в мен продължава и минава през това. Когато питам себе си: какво е да СИ? Когато оставам без отговор, си мисля, че този човек трябва най-после да убие себе си в мен, трябва до такава степен да стане сам-себе-си, че моята глупост да престане да ме прави смешен.

Това не може дълго да продължава, няма как да се ограничи възможното у човека с постоянното отвращение към себе си, със заученото отрицание на умиращия.

... Не ни е дадено безкрайно да сме такива, каквито сме: думи, които се унищожават едни други и в същото време, непоколебими стълбове, имитация на световни устои. Събудил ли съм се? Съмнявам се и ми се плаче. Нима първи на тази земя почувствах, че човешкото безсилие може да те накара да полудееш?

* сн.: Michael Grieve

Грешките

1. Гледам анонсите за иначе хубави събития в Интернет и защо винаги има поне една правописна грешка, ако успеете да прескочите заглавието - в текста със сигурност ще я откриете. Не говоря за стилистичните ташаци, там ми е весело и знам, че няма надежда, за буквичките говоря. Представям си даже как става - шефът на екипа пита: "Има ли алитерати сред вас, щото трябва да се напише един анонс?" и някой вдига ръка ("Да, аз съм, дайте да я напиша"), и готово.

2. Сред историите, които си записвах бидейки специализант в Корсаковската клиника в Москва, имам една по темата.

В една Психиатрия си живеел безобиден и тих пациент, който преди болестта си, работел като коректор в някакво издателство. Той бил на свободен режим, помагал на персонала, имал достъп и до ординаторската, т.е. приемали го почти като сътрудник. Най-обичал да проверява документацията и да поправя граматическите грешки, които намирал в достатъчни количества. Една сутрин, като дошли на работа, психиатрите открили, че пациентът бил изчезнал, както били изчезнали и всички Истории на заболяването на пациентите. След обичайната суматоха и изръшкване на шкафове и гардероби, подозренията се насочили към споменатия коректор. И наистина, екипът изпратен на адреса, открил човека там - той бил подредил внимателно цялата документация и с червен молив в ръка, презрително ръмжейки, зачерквал в Историите безобразията, допуснати от лекарите. Естествено е, че най-добре се работи на спокойствие, от къщи

3. Имам още такива истории, но те са твърде големи за форма́та на този блог и ще си останат за мен

* сн.: Steve McCurry

Вътревидовата конкуренция

1. Понякога като минавам покрай някоя институция и отпред има паркирани коли, винаги се опитвам да определя коя е колата на местния шеф и получавам приятното чувство, че успявам. Е, как коя - най-голямата, за предпочитане черна (да плаши) и спряна така, че да затруднява всички, които биха минали оттам, без значение с кола, с екотротинета или екопеша. А в тиха лятна утрин чувам даже как Несъзнаваното се опитва да избие Вратата и смразен, ускорявам крачка

2. Малко по-други са проблемите с паркирането пред Гран Казино Монте Карло. Отпред има валетно паркиране (Valet parking) - онази услуга дето даваш ключа на момчето и то я разкарва, за да не губиш ценни три минути, в които може да ти излязат числата на рулетката. В Гран Казино има подземен паркинг, а отпред има ограничен брой места, където цари строга автомобилна йерархия. Преобладават Ферари, по-рядко Ламборгини и тук-таме Ролс Ройс и Бентли. На Порше се гледало с лошо око, а с БМВ по-добре било да не припарваш отпред.

3. Подобни поведения наблюдаваме и при едни от най-едрите примати - мандрилите, но там йерархиите са свързани с правото да висиш от по-висок клон. Също така, на тях не може да им се отрече и по-голямото цветово разнообразие, според Уики: "Гъстата му козина е лилавозелена, а коремът жълтеникавосив. Седалищната част е неокосмена и обикновено оцветена в пурпурно." Красотата, като знаем, евентуално ще спаси света

* сн.: Klaus Lenzen

Йезуитски номера

1. За Хичкок (120 години от рождението му):  англичанин, израсъл в лондонските покрайнини и учил в йезуитски колеж. Йезуитите наказвали момчетата с удари с пръчка, като при това им разрешавали да изберат кога: първото междучасие, голямото междучасие или след училище. Обикновено децата се стараели да отложат процедурата максимално и затова целият ден живеели в тревожно очакване. Хичкок пише, че тази практика го е научила на много психологически техники, които после използвал във филмите си. “Ето ние сега си седим в стаята - обяснява той на режисьора Питър Богданович - и водим скучен, светски разговор. И изведнъж в стаята избухва бомба. Зрителите са изплашени, шокът продължава петнайсет секунди. Сега да променим ситуацията. Снимаме същата сцена, но преди това показваме на публиката бомбата, скрита под масата. Позволяваме им да видят часовниковия механизъм и времето, в което ще се взриви. След това им показваме разговора и отвреме-навреме стенния часовник. Публиката нервничи. Някой от залата непременно извиква: “Погледни под масата, идиот!” При този вариант, напрежението вече е около десет минути. Зрителят трябва да е някак в заговор с режисьора”.
2. Екзюпери посвещава "Малкия принц" не на дете (както очакват), а на приятеля си Леон Верт:
"Моля децата да ми простят, че посвещавам тази книга на възрастен. За оправдание ще кажа, че той е моят най-добър приятел. И още: той разбира от всичко на света, даже от детски книги. И накрая: той живее във Франция, а там сега е глад и студ, и той се нуждае от утеха. Ако това не ме оправдае, аз ще посветя тази книга на момчето, което някога е бил моят възрастен приятел. Нали всички възрастни отначало са били деца, но малко от тях помнят това". От себе си, бих добавил, че Малкия принц е детска книга колкото аз съм трамваен работник

3. От автобиографията на Луис Алварес, физик, нобелов лауреат:

“Светът на математиката и теоретичната физика е йерархичен. Съществува предел, отвъд който не можеш да минеш. Разликите в предела на човешките способности във високите нива на пирамидата е огромна. Никъде не съм срещал описан потреса, който изпитва талантливият човек, когато открие, в късните стадии на академическия си живот, че има други, много по-талантливи от него. Аз лично съм виждал много сълзи пролети от възрастни мъже и жени след такова откритие, повече отколкото мислех, че е възможно. Мнозинството от тези хора преминават в области, където могат да се конкурират в по-адекватни условия”

Ваксините

Интересна статистика ми попадна за ваксинирането и заболяемостта от шарки и ДЦП в САЩ (на 100 000). Черната вертикала е моментът, в който се въвежда ваксинирането

1. Рубеола

2. Морбили (дребна шарка)

3. Полиомиелит /ДЦП/

Хубавото е, че не трябва да се ходи до мама.бг за антиваксърска аргументация - тя е една и съща от 19 век насам, с леки сюжетни ъпдейти. Дели се на:

- конспирологична - фармацевтите искат да ни убият, Световното правителство иска да сме дебили, за да ни управлява по-лесно

- локална, за авторитарни режими, малки корумпирани псевдодемокрации и за арабски страни - САЩ слагат "нещо" във ваксините, (да не забравяме и Сорос) за да ни убият

- медицински - предизвикват "безплодие", "рак" и социално конструирани патологии - предизвикват "ранен детски аутизъм", ADD, etc.

* от http://graphics.wsj.com/infectious-diseases-and-vaccines/

Арт тату

1. Някаква неофобия ли е, не знам, но много са ми грозни татуировките по хората. Особено когато попадна на цялостна композиция или диптих (на глутеусите), понякога триптих. Бедтрип ми става от самата колористика, по-рядко от графиката. Очевидно е и без да съм художник, че каквото и да нарисуваш на розов фон, какъвто и хипервангог да си, винаги става говняно. Най-тежко ми е при жените, за които съм чувал хубави неща, например, че винаги правели изборите си в посока на красотата

2. Съвсем друго би било, ако кожата се грундираше предварително в бяло. А е толкова лесно - смесваш гипс с туткал и малко ленено масло, лъжичка желатин на вкус и си готов - намазваш лицето, крайника или глутеусите (при диптих, както някъде споменах) и чак след това нанасяш картината или шумерския клинопис. Продават и готови грундове

3. Има някакви красиви теории защо е всичко това - страх от загуба на идентификация и т.н., но защо? Първо, методът "big data" те идентифицира чудесно през ФБ и без да му показваш малкото усмихнато драконче на пубиса си, второ софтуерът за разпознаване на лица също работи отлично (сега в Китай, скоро и във вашия град), трето - системите за подслушване и запис по ключова дума ги има поне от 70-те на миналия век. И без тату всички вече сме редимейд, no way. На кое да завидя?

* Но това вече си е много добро, освен, че е и много подходящо за жена. From: https://customtattoodesign.ca/

Селфитата на Мунк

Хората си мислят, че само те си правят селфита, едва ли не: "Ау, селфитата ние си го открихме, а Захаропланински даде място да си ги плеснем". Грубо и не е истина. Едвард Мунк (1863-1944) например, също много е обичал селфиниите. През 1902 си купил камера "Kodak No2 Bullseye", ето такава

... и си чилвал и инджойвал с нея. Ето малко Мунк'с селфис

Мунк: "Камерата никога няма да замени четката и палитрата, докато не успее да снима в Ада или в Рая."
Мунк, 1903, "Автопортрет в ада"