Сокуров

1. Отдавна съм открил за себе си - хубавите книги ми действат афродизиачно, а хубавите филми ме евтаназират. Филмите на Сокуров (три със сигурност) винаги ме умъртвяват и то не по начина на "All that jazz" (Боб Фос) - бавно, еротично-носталгично, в полутъмен манхатънски апартамент, на фона на “Perfect day” на Хари Нилсън (именно той и никой друг). Не, Сокуров ме убива по другия начин - веднага, още докато гледам, без послевкусие и мъчителни реминисценции - просто си мъртъв, повече няма мисъл и съответно - няма и смисъл

2. В "Руски ковчег" (2001) - точно това ми се случва. Непрекъснато следвам полубезумния герой из галериите на Ермитажа (техниката е "single take" - целият филм е сниман с един кадър, без монтаж) и се опитвам да доловя откъслечните му фрази-асоциации, а отзад - втори глас (на режисьора? твоят?) коментиращ също толкова неразбираемо

3. От това фрагментиране се чувствам като измъчен шумер - пристъпвм оголен, дяснохемисферен, влизат ми някакви картини (Карл Шмит: "никакви логически аргументи не могат да се сравнят с един качествен символ") и постоянното "така ли го каза или аз така го чух?" и т.н. Измъчих се
4. Сокуров към Сергей Дрейден (актьорът в главната роля): "текстът ти трябва да е като риба". Как да го разбирам? Ако много стиснеш думата, тя ти се изплъзва - ето как. Да! Ето, това непрекъснато изплъзване ме убива, всъщност

5. Гьоте (по Генис): "Непълнотата е продуктивна - написах "Ифигения" след като изучих гръцката митология, но познанията ми бяха непълни. Ако бяха изчерпателни, пиесата щеше да си остане ненаписана”