Давилови капки

Николас Гомес Давила (1913 - 1994), колумбийски философ. От есето на Стоян Гяуров:

"Биографията на този "прочут непознат" може да се разкаже с едно изречение: прекарва детските и юношеските си години във Франция, после се завръща в родния си град Богота, вдига една голяма къща и, благодарение на наследеното богатство, прекарва остатъка от живота си в четене, писане и размисъл, в кръга на семейството си, неколцината си приятели и сред десетките хиляди томове на своята скъпоценна библиотека."

Най-често пише във формата на схолии (обичай да се пишат кратки коментари в полетата на античните ръкописи)

Ето малко схолии:

Забрави обясненията си. Аз не слушам твоите проповеди, а твоя глас.

За да избягаш от затвора, трябва да се научиш да не сключваш договор с неоспоримите му удобства.

Когато препрочитаме литературата от младостта си, се чувстваме сякаш виждаме карикатура на спомените си.

Този, който се приближава към истината без разрешение, намира на мястото и празнота.

От средата на миналия век, от Бодлер, Флобер, Киркегор, Достоевски, Ръскин, Буркхарт знаем, че вярата в прогреса характеризира глупака.

Човек бързо пуска истините, които е хванал, сякаш му изгарят ръката.

Човек започва да си търси идентичността, когато се отчае от качеството си.

Мисълта трябва да се разпространява не симетрично, като някаква формула, а безпорядъчно, като храст.

Художникът е херменевт на битието, ученият - екскурзовод из видимостта.

Не всеки учител е глупак, но всеки глупак е учител.

Никоя работа не е срамна, но всички те карат да деградираш.

Да пишеш добре означава да опишеш крива, използвайки минимален брой допирателни.

В присъствието на този, който не ни разбира се чувстваме като пред стена. В присъствието на този, който ни разбира, се чувстваме като в затвор.

Истинското изкуство на нашия век е изследването на празнотата, опис на липсата.

Йерархията е атрибут на небесата. В ада всички са равни.

Лисабон

Абсолютно рошав, Пл. машинално разбърква кафето си без захар и не мога да го спра да говори. Лисабон бавно се пробужда и в кафенето където се срещаме да си разказваме и да закусим, освен нас има двама с туидени каскети (чехи?) и още няколко туристи с раници, наведени над картата на града. Пл. е обсебен от махмурлука и впечатленията от ужасната нощ, която е изкарал из лисабонските барове и разказва, и разказва без да може да се спре, докато до него стине сандвичът му с шунка.

"Por favor senhor! Еu preciso de mais! Ahahahahaаа" ("Моля господине, нуждая се от повече! Ахахахаха") - крещи Пл. Приел е за свръхважно максимално точно да възпроизведе заплашителните интонации на бездомния алкохолик, който го е преследвал из мъгливите, сюрреалистични лисабонски сокаци. 

Тогава го слушах и си мислех, че това е история за алкохол и вещества или за тъмните страни в живота на източноевропейския турист, но сега, след години, разбирам, че е ставало дума за съвсем друго.

Супервизия

Все пак, с какви странни неща се налага да се занимава човек, вместо да се кефи на Ги Бурден, примерно. Не, ще си чета доклада, нищо че няма да помогне. Съвсем къс е, хибрид между презентация и лечебни подскоци в стил Фелденкрайс. Заглавието е: "Супервизия при окупацията на света от субкултурата на умните". "Кайрос - чал", както казва Б.

Няколко снимки на Ги Бурден.

кр.

Сокуров

1. Отдавна съм открил за себе си - хубавите книги ми действат афродизиачно, а хубавите филми ме евтаназират. Филмите на Сокуров (три със сигурност) винаги ме умъртвяват и то не по начина на "All that jazz" (Боб Фос) - бавно, еротично-носталгично, в полутъмен манхатънски апартамент, на фона на “Perfect day” на Хари Нилсън (именно той и никой друг). Не, Сокуров ме убива по другия начин - веднага, още докато гледам, без послевкусие и мъчителни реминисценции - просто си мъртъв, повече няма мисъл и съответно - няма и смисъл

2. В "Руски ковчег" (2001) - точно това ми се случва. Непрекъснато следвам полубезумния герой из галериите на Ермитажа (техниката е "single take" - целият филм е сниман с един кадър, без монтаж) и се опитвам да доловя откъслечните му фрази-асоциации, а отзад - втори глас (на режисьора? твоят?) коментиращ също толкова неразбираемо

3. От това фрагментиране се чувствам като измъчен шумер - пристъпвм оголен, дяснохемисферен, влизат ми някакви картини (Карл Шмит: "никакви логически аргументи не могат да се сравнят с един качествен символ") и постоянното "така ли го каза или аз така го чух?" и т.н. Измъчих се
4. Сокуров към Сергей Дрейден (актьорът в главната роля): "текстът ти трябва да е като риба". Как да го разбирам? Ако много стиснеш думата, тя ти се изплъзва - ето как. Да! Ето, това непрекъснато изплъзване ме убива, всъщност

5. Гьоте (по Генис): "Непълнотата е продуктивна - написах "Ифигения" след като изучих гръцката митология, но познанията ми бяха непълни. Ако бяха изчерпателни, пиесата щеше да си остане ненаписана”

Камю на комикс

"Чужденецът" на Камю на комикс. Художник е Жак Ферандез, рисунките са чудесни, според мен. Как ми се иска да я имам, но не на френски.

Магеланци

От "Диалози с Магелан"

Магелан за капитана си Хуан де Картахена (второ пътуване до Островите на подправките):
"С него трябва да си отварям очите на четири - все пак не плаваме по [неразбирaeмо]. Като се впери в картите - дълбочината, та дълбочината! Като знам как ги мерят тия дълбочини..."

Капитан Хуан де Картахена за Магелан:
"Този път ми провървя - за тези три месеца в открито море, видях само един човек, който не обича работата си. "Като знам как ги мерят..." И с тази снизходителност на посветен. Ами нали той ги е мерил предишния път. Просто като го слушам и веднага ми става ясно как ги е мерил. И с какво."

Свещеникът на "Тринидад" (флагманът на Магелан) Франшишко да Кошта Гомиш:
„Мислех си, че заниманията ми с философия ще ми позволят да обединя религията, красотата и човешката свобода. Затова се опитах да следвам идеята на Платон за единството на доброто, красотата и справедливостта. Но това начинание скоро се провали. Прекарах 40 години в борба с платонизма (сега съм на 61), който провали юношеската ми надежда."

От "Ева-пенетраторката" на Александър Бренер

Той беше археолог: търсеше в историята примери за ръкопашни схватки с естетиката. Жулиен прекрасно разбираше защо се печатат все нови и нови книги - за да се поддържат бесовете на пазара и да се сее естетическо объркване. За да не може вече читателят да различава къде е животът, а къде е неговото умъртвяване.

Жулиен се присмиваше на културната разюзданост на капитала - на всички тези плодовити романисти, естрадни стихоплетци, услужливи артисти на четката, зрелищни акционисти, телевизионни интелектуалци, режисьори-кинозвезди, корпоративни ницшеанци, прогресивни критици, обезкръвени подиумни модели, стилизирани пънкове, добродетелни куратори на художествени галерии в лофтове, специалисти по подобряване на околната среда, привърженици на здравословната кухня, еректирали архитекти - над тези хищни и лукави храненици на Империята...

Той знаеше: словото и образът са пределно обезценени, затова при ползването им е необходима особена точност, строгост и рязкост.

И той беше строг, точен и рязък.

Гледайки Жулиен, в главата ти изникваше: най-после глаголът оживя  в плът, както вещаеха пророците.

Най-после свърши самотата на Бенямин.

Най-после Кафка намери комуната си.

Най-после се осъществи мечтата на Песоа: да захвърли одеждите на културен човек и да отплува с пиратите в морето.

Дойде краят на разбойничеството на Лотреамон.

И свърши скитането на Рембо по библиотечните лaвици, свърши запокитеността на Хлебников в планини от книжен прах, свърши изолацията на Арто в дизайнерските книжарници.

Повече никой няма да посмее да затрупа с дърва бушуващият огън.

Повече никой няма да изтрие от лицето на Земята влажната земя.

Не съществуват вече проблеми с главата, има само паралич на тялото.

* Споменатият в текста Жулиен Купа (р. 1974) е френски философ, анархист-саботьор, акционист, etc.

keywords: Julien Coupat, actionism, Tarnac Nine, anarchist saboteurs, Tiqqun, 

Теренни изследвания

1. Всеки човек си има някаква странна местност от детството - ту се появява в сънищата, ту я мяркаш от колата, ту внезапно я откриваш някъде в чужбина. Не е ясно откъде и кога ти е дошла, винаги е пастелно-приблизителна. Съблазнявам се да си я обясня с минали животи, измерения или архетипи, което е грешка, примерно когнитивна грешка дали да не я наречем? Come on, на лов за дежавюта

2. Късмет е, ако ти се появи насън, защото тогава имаш най-много време да повървиш, да я огледаш. Винаги има обаче, някаква пречка. Нещо не си направил достатъчно, нещо си забравил, някакъв банален предмет е станал неизползваем, някой не е дошъл или някой е дошъл, но кой е той?

3. Архетипно е все пак, иначе защо ще му се присънва на човек влажна зеленясала стена в сенките и от една дупка в нея извира вода, а после отидеш в Рим (за съвсем друго) и внезапно я видиш наистина - стои си там, чака те

4. Хубаво е, че след това ти остава смътен проблясък, но не си много сигурен, тя ли е била или някаква подобна на нея, щото си знаеш - сетивата ти лакоми, мозъкът - скептик, а отгоре пък се наслагва и пентиментото на спомените. И се питаш: колко са тия места - две ли са? Три? Едно е.

* Жена свързваща двата бряга (Крушуна)

Спонт.

Като си легнеш към два нощя, (е добре де, не към два, към три и нещо) и сутрин ставаш за работа, защото снощи погрешно си се идентифицирал със свободен художник, а не със задъхан плъх, и застанеш под горещия душ, и разбираш, че няма да мръднеш оттам, обмисляйки да звъннеш на колегите и с преправен глас да им свeтнеш, че работата не е вълк, тя е просто work, и да им втъкнеш другарската си жалейка, и си мечтаеш за бизарно погребение в банята и домашните ти викат - стига стоя там, ще получиш хидроцефалия, а ти извикваш - имам я вече, и хидрофилия имам, само хидропс и хидроцеле нямам, но толкова ли е невъзможно...

Още тогава

С Джойс се запознахме някъде около рождения му ден (неговият е днес, моят е няколко дни след това). И двамата ходехме по улиците на Триест с гладни аутсайдерски погледи и си търсехме издател. И двамата бяхме написали първия си роман (аз - "Брандмайстерът"- порнодрама с исторически препратки, той - "Одисей"). И двамата изпитвахме трудности с издаването им. Моят проби сравнително бързо в малко инди-издателство, макар и в нищожен тираж - 2000 екземпляра, намерили вечен покой в гаража на мой приятел. "Улис" бе постоянно отхвърлян от издателите, но мисля, че все пак видя бял свят през 1922. На случайна снимка от ония години отчетливо се вижда ситуацията, в която бяхме и даже част от тогавашния ни събитиен хоризонт.

Видян съм, следователно си

Днешните тинейджъри все по-рядко четат екзистенциализъм в леглото, а си е възбуждащо. Подозирам, че и нетинейджърите също. От Е. Муние, “Увод в екзистенциализма”

1. Аз-ът постига съществуване в Cogito единствено дистанцирайки се по отношение на самия себе си, разглеждайки се като битие видяно от някакъв вътрешен друг. В един определен смисъл само другият е изначално съществуващият. Той е с мен неотстъпно. Тоест, в единството на първичната интуиция има едно Sum ergo es (Съм, следователно си), което повлияно по определен начин се уточнява във Video ergo es (Видян съм, следователно си).

2. Двусмислието започва от определението на моя поглед върху другия или на неговия върху мен. Погледът на другия ми краде света. Той опразва богатството, което собственият ми поглед е запазил за себе си. Той ме отчуждава и притежава. Това е спор на двама собственици за някакво благо и в никакъв случай - размяна на свръхизобилие между две екзистенции. 

3. Параноикът е същество с болестно свръхизострено себесъзнание, за когото в същото време субстанцията на света е безкрайно обеднена. Обеднялото осъзнаване на битието го кара да чувства, че ако някой - който и да е - взима участие в това битие, то той му взима неговото участие. Оттук вече другият се явява за него единствено в аспекта на заплахата и възможното нашествие. Всичко, което го заобикаля се отнася до него и го дебне. Неговият свят е заплаха и концентрична злост, чиито раздразнителен център е той. Той не само прави от видяното битие подгонено битие, но и подобно на някаква болна плът страда от контакта и дори от докосването, сякаш за него вече не съществува онази сфера на удобство, която е нашето място в света.

* картина: Жан Юбер, "Волтер укротява кон"