451F

1. През 1979 Бредбъри пише статия, нещо като епилог към романа си "451 по Фаренхайт". Ето.

<< Преди около пет години, съставителите на антология за ученици събраха в една книга четиристотин (примерно) разказа. Питам се - как успяха да вкарат 400 разказа на Твен, Ървинг, По, Мопасан и Биърс в една книга?
Много лесно и просто. Свалете от тялото на разказа кожата му, махнете костите, мозъка, стопете ги, унищожете ги и ги изхвърлете. Всяко количествено прилагателно, всеки глагол и метафора по-тежки от комар - вън! Всяко сравнение, което ще накара даже идиот да се засмее - да се маха! Всякакви отстъпления, разкриващи авторовия светоглед - вън!
    Всеки разказ, съкратен, изсушен, цензуриран, изсмукан и обезкръвен заприличва на всички останали. Твен се чете като По, който се чете като Шекспир, който се чете като Достоевски, който се чете като Едгар Гест. Всяка дума по-дълга от три срички безжалостно се изхвърля. Всеки образ изискващ малко повече от миг за да бъде разбран е застрелян и изхвърлен. Започвате ли да осъзнавате чудовищната картина?
    Как реагирах на всичко това?
    Разкарах ги всичките. Разпратих им откази - на всички и на всеки. Издадох на тази група идиоти еднопосочен билет в пъклената жарава.
    Смисълът е очевиден. Да се горят книги може по най-различни начини. И светът е пълен със суетящи се хора със запалени клечки кибрит. Представителите на всяко малцинство били те баптисти, нападнати от молци хуманитари, дзен-будисти, ционисти, адвентисти, феминисти, републиканци, членове на обществото Матачине, петдесетници и т.н., смятат, че имат право задължение и воля, да облеят книгите с газ и да поднесат клечката. Всеки скудоумен редактор, считащ се за източник на цялата тази досадна, безвкусна и приличаща на грисова каша литература, сладострастно облизва острието на гилотината, поглеждайки към шията на автора, който се е осмелил да говори с пълен глас или да използва сложни рими.
    Защото този свят е безумен и ще стане още по-безумен, ако позволим на малцинствата, били те гномове или великани, орангутани или делфини, привърженици на надпреварата във въоръжаването или еколози, компютърджии или неолудити, прости или мъдри, да се намесват в естетиката.
    Реалният свят е обща площадка за игра за всички и за всеки, за всякакви групи, определящи свои правила. Но под обложката на моята книга, техните закони приключват и започва моята територия с моите правила. Ако на мормоните не им харесва пиесата ми, нека напишат своя. Ако на ирландците не им харесват “Дъблинските разкази” - пишещата машина е на тяхно разположение.>>

2. Братче, 1979-та! Бил съм на 20 когато етиката на малцинствата е удряла поредния ритник на естетиката и здравия смисъл. Няма-няма и хоп! - блеклайвмaтър. То и аз се събудих една сутрин и пациентите бяха станали клиенти, психопатите - личностово разстроени и др. Щадящо до неузнаваемост. Но това, че махалото се люлее, не знам защо, но ме прави спокоен

Николай Райнов, асоциации

 Днес видях един пейзаж на Николай Райнов, ето:

...и се сетих, че имам това:

Николай Райнов. Книга на загадките. Притчи и сказания, 1928 г.

А там, има например това:
"Три неща донесе Жената в света - три неща, които мъжът не би смогнал създаде.
Три неща - танц, прегръдка и слепота.
А четвъртото - … страх ме е да му кажа името!"

Готино, а?

Академик в съня ми

1. Съдейки по продължителността на разходката ни, дължината на цялата сграда беше не по-малко от два километра. Казах, че идвам тук не за пръв път и че архитектурата е моя страст. Академикът внимателно ме изгледа и ме попита с какво всъщност се занимавам сега. “Темата, над която работя е ролята на страха в ежедневието и как той деформира...” 

- Винаги съм знаел, че от Вас ще излезе нещо смислено, въпреки всичките Ви философски завихряния - каза той. - Не като синовете ми, дето нищо не направиха.

- А Вие имахте и много красива дъщеря (даже си спомням как лежахме с нея на един кожен диван и си обсъждахме разни неща, но това не го казах - беше само веднъж). 

- Да, но тя никога не е била истински щастлива.

- Но струва ми се, че тя имаше две прекрасни деца и всичко е наред при нея.

- Не знам дали това означава, че всичко е наред.

2. Всички тези “Истински щастлива” и “Не знам дали това означава, че всичко е наред” - лексиката на бащите ни и въпреки, че част от това говорене премина и в нас, ние не пропускаме да го наричаме антропологична перверзия. Нещо като поговорка и заговор за спиране на лоши сбъдвания, нещо като опит за възкресение на бащите (усмивката на Н. Ф.); някаква приложна фатумология

3. Чувствах се по-скоро комфортно в присъствието на покойния академик, чийто гид се оказах неочаквано; при това оставаше и частица неопределеност в отношенията ни - не можех да бъда сигурен, кой на кого е гост - аз ли го бях поканил в своя сън или той мен в Царството на мъртвите, като при това знаех, че това е сън, но не знаех доколко той е наясно с това. Тази неопределеност се разреши неочаквано - академикът ме помоли да му дам нещо за ядене и аз незабавно тръгнах да търся организатора на конференцията - някакъв френски професор, за да разбера кога ще бъде обяда. Вместо него се появи досаден дебелак, който каза, че няма да има обяд, но “категорично ни препоръчва” да отидем до някой фастфуд - “отворен е 24 часа и сервират притоплени сандвичи”. Черна хумореска, бял Дворжак. После почтително взе под ръка академика и двамата се отдалечиха. Дочух, че предлага да му покаже цялата сграда отвътре, която той, бидейки директор тук, познавал до най-малки подробности.

4. Отвътре! До най-малки подробности!

За Сафо

1. Чувствах леко неудобство, когато преди години попаднах за пръв път на Лесбос. Всяка втора лодка в Митилини се наричаше “Сафо” и аз с надежда се вглеждах в очите на рибарите да доловя някакви двусмислени искрици, но не - хората си ловяха ципурите и отникъде не прозвуча:

“Но аз, щом отдалече те съгледам,

в уплаха — бледна — изведнъж изтръпвам.

Сърцето трепва във гърдите,

гласът ми става сух и сякаш спира.”

2. А може и да е звучало, но като нямаш сетива... Ерика Джонг в “Скoкът на Сафо” ("Sappho’s Leap") споделя от името на Сафо: “Казваха, че нашите поети са толкова велики, защото отдавна отрязаната, но продължаваща песента си глава на Орфей е доплавала до нашите брегове. Това, че Орфей продължава да пее, след като е бил разкъсан на части от менадите, ни говори за силата на песните му. Даже лирата му продължавала да звучи, въпреки че пръстите му били разхвърляни сред хълмовете и се превърнали в прах.”

3. Несъмнено най-желаният сюжет за художниците посегнали на Сафо, е фаталният и жест от левкадските скали заради несподелена любов към рибаря Фаюм. Очевидно говорим за злокачествен партньор, който пропускал срещи, не звънял, държал я на "seen", с други думи - бил зает повече с ципурите си

4. В такъв финал няма нищо необикновено - любовта те лишава от избор и подобно на живота, постоянно клони към печална развръзка (Бродски за живота: "Не съм във възторг от него - ти само му виж края"). В една алтернативна легенда, жената си е живяла спокойно до шейсетгодишната си възраст, със съпруг и деца, държала е елитен литературен салон и поетичният и дар е бил високо ценен приживе и до днес. Солон, (атински политик и поет, 640 г. пр. н. е.), чувайки на един пир стихотворение на Сафо, тутакси го научил и признал, че “не би желал да умре, без да го знае наизуст”. 

Да не е това:

… Дъждът прохладен

шушне в клоните на ябълката.

А от листата, нежно тръпнещи,

полека сън дълбок се стича…

* преводите са на Борислав Георгиев

** картината е на Charles Lenoir, "Смъртта на Сафо" (1896)

Фрагм. 10-20

1. Една позната педагожка ми обясняваше преди време, че “съзнанието, това е едновременно алгоритъм, процес и резултат” и после се чудеше защо не искам да общувам с нея никога повече. Добре де, аз как успявам да се сдържа да не кажа на някого, че “ябълката е едновременно плод, изяждане и хрупкане”, а тя не може? Платон ми е амикус, но Окам ми е sed magis амикус

2. Има един инвариантен приказен сюжет - безразсъден странник нощува в крайпътен замък (естествено, омагьосан) и там му се случват разни опасни неща, които бързичко изстъргват патината на самодоволството му. И без това измъчен от идиотски стилизираните си флашбеци от детството, нещастникът неочаквано бива натоварен с мисия и принуден да тръгне да геройства

3. Човек с мисия. Мъж с мисия, жена с мисия - безпокоят ме не толкова заради дефолтния фанатизъм (който знаем, предполага непрекъснато удвояване на усилията при смътен спомен за целта на тези усилия), а защото тя силно стеснява изборите ни. Да не говорим за пряката асоциация с мисионерската поза, грубо свиваща спектъра от възможности в ежедневието ни и неминуемо тикаща ни в ръцете на ригидността. Която пък, билийв ми, винаги върви ръка за ръка с фригидността. Така, лишени от последни капки обаяние, вътрешно блокирани при неспиращо външно суетене, биваме доведени до неизбежната капитулация

4. Още малко и ще го докарам като Чоран. Или като Павзаний, знам ли

* сн. Vari Carames

Сериалност

1. Много харесвам актьори, които пишат хубаво, ето например Татяна Рудина как описва участието си в сериал:

“Веднъж се снимах в криминален сериал. Играех поредната мръсница - една изключително лоша жена. Прочетох репликите си, но не и сценария, защото нищо не му разбрах. Куп персонажи и всичките под подозрение. И ето, дойде моментът на класическата развръзка - всички се събират около масата и с помощта на проницателен детектив, накрая разбираме кой е престъпникът. Събрахме се доста хора, повечето се виждахме за пръв път, защото всеки се беше снимал само в своите сцени. Започнах тихо да питам околните, кой е убиецът на Жана, заради когото играем всичко това. Никой не знаеше, абсолютно никой, което беше доста странно, защото убиецът явно бе сред нас.

    Актьорите идваха и си отиваха, кой от репетиция, кой от снимки, затова ни снимаха локално. Тоест, насочват камерата към теб и записват всичките ти реплики и реакции наведнъж. И ето, застанах пред камерата и режисьорът започна да командва: “Погледни към вратата! Обърни се рязко! Нервен смях! Погледни с омраза към Иван! (не знаех кой е Иван и защо трябва да го мразя) и т.н.

    А аз все разпитвах в паузите кой е злодеят-убиец? Но никой не си признаваше, докато не отидох при асистент-режисьора и не го попитах директно: “Кой уби Жана?” На което той ми отговори: “Ти си, ти я уби!”

2. Като при Достоевски:

“Расколников цял затрепери като пронизан.

— Тогава… кой… е убил? — попита той, неиздържал, със задъхващ се глас.

Порфирий Петрович чак се опря на гърба на стола, като че неочаквано беше изумен от въпроса.

— Как кой е убил?… — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си. — Та вие сте убили, Родион Романович! Вие сте убили… — добави той почти шепнешком, със съвсем убеден глас.”

* сн.: David Ferguson

Теле (в см. на Морено)

1. Винаги съм имал проблеми с целеполагането и как няма, нали, ако кажеш на нещо “Да” ще трябва да кажеш на седем други “Не”, а така изобщо не съм навит. Даже понякога се срамувам от себе си, особено когато сутринта кажа “да” (т.е. целеположа) на едно нещо, а малко след обяд ми скимва да кажа “да” на съвсем друго и тази моя коректност (вродена е), и започвам мъчително да се извинявам на първото, докато второто презрително ме гледа и чака да се заема с него най-после

2. Поради такова перверзно целеполагане или даже липсата му, всичко ми е толкова повърхностно; самият аз чувствам как нямам стабилност, няма я тази ригидност на образцовия епилептоид, започвам да се чувствам като уикипедия - знам за всичко, но информацията ми е с доста съмнителна достоверност. Няма как, налага се да ползвам точно този вид компетентност, състояща се главно от гифчета и кратки демотивиращи фрази, след като нямам друга

3. Това не е беда, мой си е проблемът, неприятно ми става само когато се случи да заразя някого. Как разбирам, че съм го инфектирал? Веднага си личи - питам го: “Как си?” и той, вместо да ми отговори с пращяща от здраве фраза, примерно: “Бачкам, копеле, много работа!” ми казва морбидното: “Абсолютно с нищо не се занимавам в момента и от доста време съм така”. Ако недай си боже, добави и “Допрял съм ухо до едни релси и ми се струва, че иде влак” - край, заразил съм го - станал е интересен. Уж внимавах, кога съм успял?!

* сн.:Olivia Locher

Лампи

1. Колко е хубаво, че дъщерите ми не бяха сляпо-глухи за неизказаната ми мечта да не стават лекарки или психоложки като порастат (знаете за перверзната квазифройдистка тяга към обладаване на бащината професия). Непрекъснато да правиш лимонада от маршируващите срещу теб маносани лимони изисква значителен ресурс. Освен това, без да съм сексист, в неминуемия ранен бърнаут, мъжете изгарят по-красиво от жените (но не по-екологично)

2. И някак си невербално, успях, (която успешност търся в ризомата на гениалността си) след като открих, че най-добрият начин да те разберат правилно е да не се родиш изобщо, да се въздържа от преки забрани за благородните професии. Може би малко повече сарказъм и скепсис, но винаги сред доверени хора и винаги спазвайки строг хекзаметър

3. Предполагам, не беше грешка и оня експеримент с двете лампи в затъмнената стая, в опита си да преподам (“да доцентирам” - терминът мой) нищетата на неточните науки: светвам първата лампа - "това деца, е Фройд"; светвам втората - "а това е Юнг"; отварям завесите и слънцето нахлува в стаята - "а това сте вие, съкровища мои!"

4. И като обикновен (селски) хитрец, винаги с асо в джоба - Випасана, ако се наложи

* ил.: pulpbrother ("Този портрет на баба и дядо ще стои тук идеално")