Показват се публикациите с етикет Фантомас. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Фантомас. Показване на всички публикации

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Волният ездач

1. Като всеки нормален човек от м. пол и аз известно време се увличах по компютърните игри. Най-дълго се задържах на Куейк, защото там можеха да се избият много чудовища, а след работа, това е доста смислено занимание.
Невърмайнд, говоря за друго. Сега като гледам някоя въздушна операция, а такива, в последните години дал Г-д, се сещам как играех на една игра-авиосимулатор, която според очевидци, го докарваше доста реалистично.
2. Взимах някой Фантом, избирах си ракети и други оръжия, след което се оглеждах за някоя мисия. Имаше мисии по целия свят. По лесните бяха в Африка, по-трудните в Европа.
3. Никога не изпълнявах мисията. По-скоро ме интересуваше, как ще реагира играта, на серия от абсурдни ходове от моя страна. Разбирам, че е инфантилно, но нямах нерви да изчета и да изпълня всичко, а ми се летеше.
4. Излитах лошо, някакви закрилки ми пречеха, после като волна птица се издигах право нагоре, което носеше смъртоносно  ускорение за пилота, но той /аз/ някак си оживяваше. После си летях където и както исках - ту много високо, ту адски ниско. Като видех нещо интересно на земята веднага го унищожавах. Хич не си пазех амуницията. Постоянно получавах съобщения, че съм взривил я приятелски склад, я приятелски бункер. Постоянно ми се натякваше, че съм се отклонил от мисията. А може би, това ми е мисията, да се отклонявам от мисията, заключавах философски.
5. При такъв лежерен стил на летене, вражеските радари ме засичаха веднага и на екрана започваха да мигат предупреждения. Аз весело ги игнорирах. Почти веднага, във въздуха се появяваха вражеските самолети. Това най-често бяха Миг-ове, защото летях над арабски, просоциалистически страни.
6. Започваха да ме преследват нагло, а аз чаках да ми пуснат ракети. Един колега-невролог, много голям майстор, ме беше научил как да бягам от ракетите. От някои обаче, нямаше измъкване и тогава те радостно ме взривяваха. Понякога се отдалечавах в такава безумна посока, че те се отказваха да ме преследват - явно разбираха, че се касае за кретен-пацифист, отвлякъл изтребител, за да погледа земята от птичи поглед.
7. Обаче бях много подъл. След като ги откажех и се загубех от радарите и ако ми стигнеше горивото се връщах ненадейно и изтребвах всичко по пътя си.
8. Както се вижда, тази игра ми позволяваше да си организирам мисиите, по свое желание и логика. Е добре, това не продължаваше дълго. Скоро ми свършваше горивото, защото аз не ебавах да се връщам в базата. Самолетът падаше, аз катапултирах някъде в пустинята, като малък принц.
9. И тогава започваше най-интересното, но пък играта свършваше.

* на снимката: етюд във висок ключ.

събота, 22 януари 2011 г.

Фантомните майстори от осмия етаж

1. Понеже акустиката ме влече и като наука и като практика, винаги одобрявам, когато съседите пуснат някоя машина в събота, 9 сутринта, за да си направят подобрение вкъщи. Обединявам тези агрегати с общо име - "бормашини", но знам, че групата е нееднородна и вътре влизат всякакви екзотични устройства. Заслушвам се и опитвам да си запиша някои идеи, в тези случаи.
2. Днес, събота /9 сутринта, разбира се/, тия на горният етаж започнаха нова серия експерименти за облагородяване на бърложката си. Пуснаха особена нискооборотна машина, която произведе най-пленителния шум, който съм чувал досега. Пей давам да я видя и да разбера спецификациите и. На моменти, звукът напомняше уред, с който Инквизицията вади джигера на заподозряна вещица. Това е високоамплитуден, нискочестотен звук.
3. След миг, оборотите се качиха, звукът стана весел, но не безгрижен, а с намек за деловитост. Получих леко стържене в стомаха и се замислих да изям нещо, за да туширам мъката. След кратко затишие, фантомните майстори от осмия пуснаха смело машината, но пак не на пълна мощност. Звукът вече беше висок, стърженето доби лек оттенък на цвилене и не знам защо, ми внуши тщеславие. Последва тишина, която определих като злокобна. Усетих, че фантомите се съвещават и замислят нещо коварно.
4. И наистина, стана десет и те спряха да се боят от каквото и да било. Дойде часът на най-фините дупки. Звукът, който сега генерираха, бе силен, виещ и малко напомняше плач на изгладняло кърмаче. Бръкнах с пръст в устата си, за да се уверя, че зъбите ми са там.
5. Но стига печал. Аз самият предпочитам ниските честоти. Някак си много мъжко е. Сценарият е следния: няколко включвания на десетина херца, ниско, матово, като от преизподнята, усещаш го повече като симптом, отколкото слухово. После няколко силни удара с Канго по стената с послание: "Нашият свят свършва, сополанко, за твоя не знаем". После тишина, последвана от 3-4 много кратки високочестотни включвания с послание: "В ръцете си ни, лошо момче, не планирай нищо за днес".
6. Ето така, някак си.

* на снимката: две кърмачета от витрина на Витошка /от тази сутрин са/.