Път и шествие

1. Едно от най-хубавите неща когато пътешестваш, е мисълта: “Нямам представа къде ще нощувам”. Повечето хора се плашат от нощта и то не защото някакъв архаичен ужас от тъмнината ги мори, а от най-обикновените обитатели на нощния свят - дриади, мойри, лъговици, някакви досадни речни духчета без названия и т.н. - много са
2. Веднъж, в подобна нощ оставих прозореца на колата си отворен и докато се мотаех наоколо да гледам лунния изгрев, вътре влязла някаква същност. Първоначално си мислех, че е блатник (наблизо имаше блато), но те би трябвало да миришат лошо, а в колата дъхтеше нежно на пуканки, което ме наведе на мисълта, че е или курдуш или млада мойра. Така или иначе - очаквано спах лошо, с множество пробуждания с чувство на страх и уют едновременно. Трябва да се внимава
3. Всяко пътешествие е шестване в търсене на себе си по оставени минимални и абсолютно ирационални следи - случайни стъпки, звуци, аромати. Например, като се наведа да взема някакво камъче от земята, почти съм сигурен, че има поне още един човек на планетата, който прави същото в този момент. Какъв е той, прилича ли по нещо на мен и по какво? Дали му влияе това, че го копирам или той мен? А ако не дай си боже, са двама? Например един китаец в Гуанджоу и един афро-африканец (бивше "негър") в Того?

*сн.: скрийншот от "Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън" /Уес Андерсън/

Вече видяно

Един познат ми каза, че е възпрепятстван да се видим и започнах да си фантазирам как точно е възпрепятстван. Малко след това се появи Ани Димова и ми припомни, че в любимата “Алиса” процедурата е изчерпателно описана:

— Трябва да си спомниш — забеляза Царя, — инак ще заповядам да те обезглавят.
Клетият Шапкар изпусна чашата и хляба с масло и падна на едно коляно.
— Аз съм беден човек, ваше величество… — започна той — жално ще бъд…
— Жално е, че не знаеш да говориш — каза Царя.
Едно от гвинейските прасета започна да ръкопляска, но веднага го възпрепятстваха разпоредителите на съда. (Тъй като думата е доста мъчна, просто ще ви обясня какво направиха. Донесоха голяма платнена торба, която се връзваше на края с връв, пуснаха вътре гвинейското прасе с главата надолу и седнаха отгоре.)
„Хубаво, че видях най-после как се прави — помисли Алиса. — Толкова често съм чела във вестниците, че: «през време на делото, някои от присъстващите се опитаха да ръкопляскат, но бидоха незабавно възпрепятствани от разпоредителите», а никога досега не знаех какво значи.“
— Ако това е всичко, което знаеш, можеш да почакаш долу — продължи Царя.
— Не мога да ида по-долу — каза Шапкаря. — И без това съм на пода.
— Тогава можеш да седнеш — отвърна Царя.
Тук другото гвинейско прасе започна да ръкопляска, но биде незабавно възпрепятствано.
„Отървахме се от гвинейските прасета — помисли Алиса. — Сега ще тръгне по-добре."

* на сн.: истинската Алиса

Цитатник

1. Цитат от Бунюел както съм го запомнил (от “Моят последен дъх”):
“Моят идеал за безсмъртие е веднъж на десет години да ставам от гроба, да отивам за вестници, да си купувам един и да го преглеждам, след което да се връщам и с облекчение да си лягам пак в гроба.”
2. А ето как е в оригинала (прев. от френски Нина Венова):
“И едно признание: въпреки че мразя информацията, бих искал да се надигам измежду мъртвите всеки десет години, за да отида до будката и да си купя вестници. Това би ми стигало. С вестниците под мишница, блед, ще се прокрадвам покрай стените обратно в гробището и ще чета за злощастията на света, преди отново да заспя доволен, под успокоителната закрила на гроба.”

3. Ужасно, всеки си запомня както и каквото му е кеф. Но пък и преводът оригинал ли е? Най-добре да се осланяме на спомена. Споменът го обичам повече от всеки оригинал, както и интерпретацията ми е по-свидна от всякакъв факт

* ил.: Pulpbrother