 |
| Кики Смит "Лежейки с вълк" |
Люс Иригаре - още една майсторка на фините описания на еротизма. Това тук, е от “Етика на половите различия” (от гл. “Плодородието на ласката”). Има едно ненадминато есе “Когато устните ни си говорят”, но не ми се превеждат десет страници. Да не забравяме и чудесният термин, който тя въвежда: "фалогоцентричен" (фалос и логос - неочаквано добра комбинация)
В любовния акт - идеята или представата за лицето може да се окаже низвергната. Заражда се нещо ново, което нарушава съзерцанието и го възстановява отново, насочвайки го към източника на всички чувства - осезанието.
Остава единственият образ - този който се отдава и поднася, в това число и чрез ръцете. Извайва се сякаш за пръв път, в първия ден на творението. Любимата се пренася в детската или животинската стихия единствено за да се роди отново, в плът напластявана отвън и отвътре. За да се върне невинна от потайното си лоно - от себе си и в себе си? Това е пристъп, съвокупление и възраждащо оплодотворяване на плътта, заключено в хоризонт, превъзхождащ родителското зачатие, повтаряйки го, но без да се вмести в пределите му. Това е възвръщане в нощта, откъдето влюбените могат да излязат просветени и просветлени по друг начин. Те се отдават един на друг, отстъпвайки си нещо, което вече е било оформено. Едно откриване на невинността, рискуваща да се затвори в себе си на стража на миналото. Всеки, който извършва този жест е способен да унищожи, да убие или да възкреси.
***
Лицата на любещите се, се разливат по телата им. В момента, в който те потъват един в друг подобно скулптури, те предоставят и доверяват себе си един на друг, за да излязат отново в света. И всички чувства се мобилизират в ласката. Ръката сама се оказва средство за достъп към най-дълбокото.
Любещата не се подчинява на редуването на огън и лед, тя сякаш е огледало или тънка ледена корица, през която любещият трябва да мине по пътя към нея. Предоставена на неговите движения, на проявата на влеченията му, тя не само получава жарта на другия, но и самата е изпълнена с нея. Очакваща, но не застинала, тя не се затваря, не се скрива в някаква гробница с образи, тя е устремена към цъфтежа си. Вече се разтваря за да приеме отново.
