1. В едно познато село миналото лято се появи французин. На възраст - антемортем, но иначе живичък, разхожда се всяка сутрин по шосето с един бастун в ръка и поздравява с "Бонжур" петте неравномерно разхвърляни по хълма баби.
2. Малкото име на французина е Ги. Другото сигурно е "дьо Мопасан", но историята го премълчава. Може и да е "Ларош". В селото, съгласно лингвистичната традиция, името веднага бе идентифицирано като среден род и тутакси го членуваха, та всички му викат "Гито". Много исках да чуя да му казват "бай Ги", но явно тази форма още не е влязла в употреба.
3. Гито като пристигна едва ходеше, но постепенно, чистият въздух, доброто отношение и знам ли - силната храна, го моделираха в миниатюрен Версенжеторикс. В началото взимаше леки десетметрови дистанции по централната улица, но това лято, го видях с чест да отработва 4-километровия маршрут до Бабин мост - нещо, което дори професионалистите правят крайно рядко.
4. Сега бабите, като ги питаш за Ги, казват: "не е млад, но е много пъргав". Бабите и те - не са много млади, над 90 са основно, но са пъргавички.
5. Гито е бил инженер и последно е строил някой от дворците на Саддам в Ирак. Там се оженил за българка. Малко преди завършването на обекта, вдъхновен от красиво източно предание, в което след построяването на някакъв храм, владетелят заровил строителите в пустинята за всеки случай, Гито внезапно се върнал във Франция.
6. Предполагам, че е постъпил мъдро. Поне на мен, като го видя ми изглежда на човек надхитрил съдбата. Или поне някои нейни аспекти.
* на снимката: свой сред чужди и чужд сред своите.
