Тихата жена в Средновековието

1. Рисунката илюстрира нашумял случай през четирийсетте години на 15 век.

В това интересно време, според църковните укази, при полов акт, жената трябвало да лежи тихо и скромно, да се движи колкото може по-малко, да не издава звуци и разбира се, да не си сваля нощницата.

Веднъж, един съпруг се върнал от лов късно през нощта и как му дошло не знам, но веднага се насочил към спалнята за интимна среща с госпожата.

2. Тя се държала /което и прави чест/, точно според канона - хладно, тихо, безмълвно, неподвижно. На сутринта обаче, се изяснило, че милата просто била умряла и то още преди връщането на съпруга и. Тази случка толкова дълбоко го покрусила, че никаква изповед, не помогнала. Опечаленият ловец тръгнал право за Рим, да получи опрощаване на греха си. След като Папата чул тази тъжна история, издал указ, в които на жените, по време на акт се разрешавало да проявяват известни признаци на живот, без разбира се, да прекаляват.

3. Църквата, като всяка подобна структура /ком. партия, етц./ определяла и как точно хората да правят любов. Всички пози, освен мисионерската били греховни и съответно - забранени. Имало обаче и известна вариативност. Според теолози, едни сливания били по-греховни от други, при следния рейтинг:

1 - мисионерска

2 - странична

3 - седейки

4 - стоейки

5 - задна
(1 - нулева греховност, максимална богоугодност, 5 - максимална греховност, морално съмнителна)

4. Историците обясняват тази мекота в подхода с факта, че знатните граждани често били толкова закръглени, че практикуването на мисионерски секс силно ги затруднявало и църквата някак си им влязла в положението.

* На картинката виждаме дявола организиращ неприятни изживявания на смелия ловец. Източник: "Хроника констанца", Германия, 1450г.

Жените и виното през 14 век

1. Тази история я има в Дрюон, "Лилията и лъвът", но фрагментарна, а тук, след превода ми от старофренски стана много по-сочна. Автор е Ватрике дьо Кувен, поет-минестрел от 14 век. С един прекрасен натурализъм и, бих казал, без приетото уважително недоизричане, когато описваме недостойни постъпки на иначе добри жени.

2. Една сутрин на Богоявление, през 1321 г., съпругата на Адам де Гонес - Марж и племенницата и Маруаз, казали, че отиват в града да купят карантия. В действителност, те смятали да посетят една новооткрита кръчма. Там те срещнали Тифани-Бръснарката, която им предложила да наминат към едно известно само ней място, където сервирали "чудесно речно вино", /т.е. докарано в Париж по реката/ и където давали пиене на кредит до десет су на човек. Ставало дума за кръчмата на Майе.

3. Трите дами не останали незабелязани задълго - някой си Друен Байе им предложил да дегустират още вино за негова сметка. Те вече били изхарчили 15 су, а виното събудило глада им и те си поръчали тлъста гъска. Друен добавил към нея и сладкиши. След като се нахранили, те отново поискали да пият и една от дамите споделила: "Кълна се в Сен Жорж, че от тези вина ми загорча, искам гренаж" /сладко вино от едро черно грозде от Южна Франция/. Сервирали им три половинки /три по 0.5л/, заедно с вафли, сирене, белени бадеми, круши и фастъци.

4. Но дамите още не били утолили жаждата си. Решили, че три половинки е твърде малко - само колкото да го опиташ и си поръчали още три кварти /една кварта е 2 л/. Пеели и си разговаряли, сравнявали вината от Арбуа и Сен Емилион с тези на масата. Пиели бавно, защото не е прието хубавото вино да се поглъща наведнъж - трябва да се удължава силата и сладостта му в устата. И трите се държали като опитни дегустаторки.

5. Около полунощ им се наложило да излязат на въздух, но бидейки доста опиянени, те излезли без шапки, което е неприлично. Всъщност, това било пренебрежимо, но не и фактът, че били без дрехи, защото Друен им свалил полите, оставяйки ги в залог при кръчмаря. Дамите не обърнали внимание на тази дреболия, те пеели и си разказвали интересни истории, докато не паднали в калта. Тогава Друен им откраднал и останалите дрехи: взел им фустите, ризите, обувките, поясите и кесиите и ги оставил голи в мръсотията, като прасета.

6. На изгрев слънце така ги и намерили и решили, че са умрели - най-вероятно убити, защото виното, по тях, смесено с калта, ги покривало от глава до пети, подобно кръв.

Един съсед ги разпознал и съобщил на съпрузите им, които дотогава не се тревожели, защото мислели, че жените им са отишли на поклонническо пътуване. Но виждайки ужасното зрелище, те се съкрушили много и заповядали на слугите да отнесат телата и да ги заровят на Гробището на невинно загиналите. Към полунощ, след като се наспали, дамите се събудили, измъкнали се изпод пръстта и тръгнали голи и кални, досущ като скитниците и бедняците, спящи на улицата.

7. Но те не били изгубили присъствие на духа и викали: "Друен, Друен, къде се дяна? Донеси три херинги и кана вино!" Те, също така молели да "затворят големия прозорец защото им ставало много студено". Прочее, от студа те отново изпаднали в безчувствие.

8. На сутринта гробарят, който ги заровил предишната вечер, като ги видял над земята, се ужасил и решил, че е жертва на дяволска магия. Събрали се хора и обсъждали това произшествие, но Тифани дошла на себе си и веднага поискала вино, а след това и другите две дами. Тълпата се разбягала, приемайки ги за демони. Изтрезнели и разкаяни, госпожите се разотишли по домовете си.

9. Дано всичко там да е минало гладко.

/по  Simone Roux, Paris au Moyen Age, 2003, в руски превод: "Повседневная жизнь Парижа в средние века", Симона Ру/

* на сн.: Кръчма във Фландрия, 1355 г.

Възвишено и веднага след това снишаваме

1. Прочетох в едно списание, че Станислав Виткевич - Виткаци /художник, писател, драматург, поет, фотограф, ум. 1939г./ смятал липсата на оригиналност за единственото по-страшно нещо от смъртта. Замислих се - добрекс, приемливо е донякъде, но няма да ми стане девиз. После прочетох, че си задавал много въпроси, сред които следните:

Защо съм точно това, а не онова същество? 

Защо съществувам, ако е можело да не съществувам?

Не знам, тук нещо не е наред. Тия си ги задавах в шести клас.

2. Една от гадориите на постсоца е, че тъкмо си купил два пъти един и същ продукт и на третия път, той вече не е същият. Влошил се е, станал е гаден, отровен, инфернален, произвел го е Пеевски или просто го няма веч на щанда.

Тази слепота към запазената марка е отмъщението на соца - поразяващата му ръка предлагаща само два вида кашкавалиер, но затова пък с относително постоянни, усреднени вкус и качество.

Представям си французин, конкретно влюбен в някое от хиляда и петстотинте вида сиренайки, отива сутринта да си го купи и вместо това му казват:

- А, това го няма вече, що не вземеш бор-чвор - същото е, да ти е*а майката. 

Веднага ще му се разпадне вселената на Гаргантюата ниедна. А и защо трябваше да го псуват, хейтъри тъпи!

3. Малко се скрих в една гора над Панчарево, ама къде ти. Зад мен се появиха двама пенсионери-трибуни, спорещи за политика. Не че спореха, единият беше в по-висока позиция и наставляваше другия, как правилно да мисли. Плещеха обичайното - някъв Цветанов бил престъпник /кой от всички?/ и проч., но транзакцията им като цяло беше претенциозно интелигентна. Абе на ръба - менторът спомена за "капсулирани общества", ученикът вметна за конспирология. Че са клетници ги издаваше единствено викането - доста над необходимото. Причината - с тях крачеше симпатична жена и те и се слагаха всячески и второ - движех се отпред облечен с новата си шапка с противокомарна мрежа и грешно ме припознаха като следовник или даже френд.

* на сн.: снежни гънки

Бурдийо-Ленин-Бриджес-Мидлър-Толстая

1. Любимата ми мисловна форма: народът трябва да бъде възпитаван и просвещаван докато не тръгне и не достигне пеша Алфа - Центавър, докато не преоткрие велосипеда и докато не пренапише Лолита

2. "С една дума, "народната култура" представлява шишенце мастило." /Бурдийо, в "Казани неща"/

3. В "Малый театр" играел актьор на име Михаил Францевич Ленин, известен и с това, че през 1918 г. дал обява във вестника: "Моля да не ме бъркат с политическия авантюрист, присвоил си псевдонима ми".

Веднъж, в кабинета на Станиславски влязъл задъхан прислужник и се развикал:

- Константин Сергеевич! Нещастие! Ленин е умрял!

- Ааах! Михаил Францевич! - закършил ръце Станиславски.

- Не, Владимир Илич!

- Пу-пу-пу, да не му е уроки! - казал Станиславски и три пъти почукал на дърво. Пу-пу-пу, повторил отново.

/Б. Лвович, "Актьорската пушалня"/

4. Малко е несправедлив животът, не може ли някак да изгоря плашилото на комплексите си и да си получа мечтата - да се превърна в тъп, но талантлив джаз-барабанист и Джеф Бриджес да ми конферира концерта. Излиза на сцената с халата и влачейки чехлите, ме обявява с групата ми и се скрива зад кулисите. Или да съм дебела негърка с глас 4 и една/втора октави и паднал напречен свод /дюстабанлийка/, но със специални стелки. А до мен - Бети Мидлър, ще пеем дует.

5. Татяна Толстая във Фейсбука си: "Защо обичам руския свят: за това, размътващо разума съединение на крайна неопределеност с невероятна, като в швейцарски часовник точност. Тоест, ако правехме швейцарски часовници, секундната ни стрелка щеше да показва точното време, а часова просто нямаше да има: колко е часът? - Вечност, но вие закъсняхте!"

*на сн.: "Portrait a la Fresco" на Ервин Блуменфелд

Едеса през бутилка от минерална вода

1. Като отидат в Едеса, всички снимат водопадите. При мен стана по-различно, ето тук - църква през бутилка

2. Петел специално отгледан за местния боен клуб

3. Пътче

4. Woman in red thru the bottle

5. Реката захранваща големия водопад - слабоизвестен приток на Амазонка /Укаяли/

6. Лутра - мокри прасковени дръвчета

7. В Лутра всички снимат хората, топящи се в горещото езеро, а при мен стана по-различно - само реката

8. На обратния път - Кресна

9. Кресна. Любовта към двата портокала

Край

Снимки, които са ме впечатлили

1. Франция, 1950 г. Дегустация на Кока Кола. Четири различни емоции, не виждам радост.

2. Лондон, 1926 г. Къпещи се деца в Хайд парк, преследвани от полицайка. После защо били толкова особени англичаните. Ами особени са.

3. Андре Дю Плези, фотограф от ЮАР

4. Същият фотограф

5. Бангладеш, 1971 г., война за независимост. Пакистански войник проверява  дали човекът е обрязан. Ако не е - значи е индус.

6. Фото: Диана Арбус

7. Женева, 1933 г. Немският министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс, в момент когато преводачът му съобщава, че го снима еврейн /фото: Алфред Айзенщад/

8. Франция, 1963 г. Куклен театър на открито. Моментът, в който Св. Георги убива Змея. Фотограф: Алфред Айзенщад. Като цяло ми изглеждат ужасени, въпреки че, доброто побеждава злото уж.

9. Първата световна война. Осем пленника от различни националности, воювали на Западния фронт. Отляво-надясно: виетнамец, тунизиец, сенегалец, суданец, руснак, американец, португалец, англичанин. Да си спомним за героя на Чудомир - Нено Сенегалеца

10. Франция, 1838 г. Първата успешна снимка на хора извън студио. Фотограф е Луи Дагер. Тъй като се е налагало експозицията да е много дълга, всички подвижни елементи /хора, файтони/ се размивали. Тези двамата - чистачът на обувки и неговия клиент са били относително неподвижни за десетина минути и затова ги има в кадъра.

11. Уилям Харли и Артър Дейвидсън, 1914 г.

12. Англия, 1941 г. Фермери боядисват кравите си, за да ги виждат шофьорите в условията на военната светломаскировка

13. Ето ме и мен, сниман от Кърт Сталерт

Юха Хелминен - фотография

Наистина е прекрасен - финландецът Юха Хелминен /Juha Arvid Helminen/
20 снимки от серията "The Invisible Empire" и една оптимистична - бонус.

1

 2

 3

 4

 5

 6

 7

 8

 9

 10

 11

 12

 13

 14

 15

 16

 17

 18

 19

 20

21. И нещо по-светло и оптимистично за финал